Глазурата

Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й

Всички думи му се струваха тежкотоварни, раздрънкани, ръмжащи чудовища плюещи масло, клещи и чукове, брони и консерви, нацепени дърва за огрев, но мокри, твърде мокри за да бъдат запалени.

Като че ли за миг изгуби съзнание, а след това мелодията от звъна на пишещата машина го унесе. Не следеше думите, а се носеше по мелодията. Не се стремеше да изрази това което чувства, а се връщаше назад, назад в нощта в която излязоха прегърнати от претъпкания автобус.

Не се познаваха. Слязоха заедно.
Държаха се така все едно, че бяха съпрузи от дълги години.

Разбра веднага за какво става въпрос. Някаква леля се развика, че портмонето и липсва. Тогава непознатата го прегърна и започна да се държи като възлюбена. Твърдите й зърна се притискаха в гърдите му. Уханието й беше естествено, но силно и усещаше първичността му, въпреки тежкият изпълнен с какви ли не миризми въздух в автобуса. Не знаеше как да постъпи. Сигурно го хипнотизираше.

"Крадла. Хитра, дребна крадла. Която знае как да използва очарованието си" - прещя му се да я зашлеви, да я хване за китката и изложи пред всички. Да я заведе в участъка. 
Очите й се смееха, дори му се присмиваха, но заигра своята роля в постановката. Възбуда, а и не само сексуална възбуда желаеха тази прегръдка. Изведнъж се почувства различен. Онзи който искаше да бъде, да я има и да бъде мамен от нея. Не можеше да различи цветът на очите й, като видения преминаваха отразените светлини, устните й бяха плътни, чертите почти детински. Смугла кожа, дълга черна коса. Почувства я близка. Позната от години. Тази която му бе липсвала. Това което му беше липсвало.

-Къде ще слезем, бейб?-усмихнато го попита – Хайде тук, на денонощния. Изборът е по-богат.

"Крадла. Хитра крадла..."

-Но до къщи е далече. - отвърна й с този естествен тон, с който би й го рекъл, ако наистина бяха съпрузи. 

-Нищо. Ще се поразходим. Не е толкова студено. Обичам да целувам снежинките, нали знаеш. Разтапят се в устата ми. - засмя му се наивно. 

Паниката от изчезналото портмоне се разразяваше и сега беше момента да слязат. На толкова влюбена двойка нямаше да обърнат внимание.

Мислеше, че ще избяга още на ъгъла и я стисна здраво. Опита се да се изкопчи, но не я пусна. Рязко заби токчета и впрягайки цялата си сила, успя да възпре хода им.

-Трябва ли да продължаваме? - попита я тихо. 

-Не желаеш, ли? - изненада се тя.

"Какво желае от мен. Малко ли й беше, че ме замеси." Чувстваше се отвратен. Не толкова, че измени на принципите си, колкото от слабостта заради която го извърши. Мисли го за наивник, крадлата. И естествено.

-Не желаеш, ли? - повтори въпроса си с още по-учуден израз. 

-Слушай…-опита се да каже друго, но не успя -Знаеш ли, не трябва да го правим.

Прегърна го през кръста и продължиха играта си от автобуса. 

-От много време искам да ти го кажа, но днес може нали…

-Престани, от много време знам какво искаш да ми кажеш и се опитвам да ти кажа да не го…Хей без водка ли ще купонясваме…

-Така ме излъга навремето ти. Така ме излъга…Не съм ти наивното момиче…И вземи свещи. Много свещи…Дълги колкото нощта…

-Колко празнувате? – полюбопитства касиерката.

-Пет.

-Иска ми се и ние с моя като навършим пет…

-О, добре си дошла с нас. Тримата ще ни е доста приятно, нали скъпи…

Момичето се изчерви, а двамата със смях излязоха от магазина.

-Трябваше да вземем и сладолед, но ме е страх да се върна, че току виж синеочка размислила и приела предложението ми. - пак изписа онзи невинен израз. Същият, който освен крадла я превръщаше и в лъжкиня. В най-голямата лъжкиня. 

-Защо ти е сладолед?

-Да се бием с него. За това. Прииска ми се и толкова. Все питаш, защо, защо.

-Не днес, не започвай пак…

Засмяха се гръмко и привлякоха погледите на минувачите покрай тях.

После пак се спря и пак рече, че не е редно. Никак не е редно, но го прегърна още по-здраво. Попита го, защо го прави. Не е ли щастлив от живота си? Не помнеше какво й отговори. Беше дълго и неясно. Самият той не се разбра и беше искрен. По-искрен отколкото може да бъде когато е сам със себе си.

-Трябваше да вземем сладолед. Не разбираш ли? Обичаш го. Обичаш и глазурата му...Искам да ти кажа, искам да ти кажа преди да продължим…Ти знаеш, но не се замисляш, че тялото е глазура. Тя ще се разтопи през нощта, а какво ще опиташ утринта…Замисляш ли се?

-Няма да се събудя до дракон.

-Няма разбира се! Но въпреки това…Толкова е сладка глазурата, тъй измамна, а тъй лесно се топи.

-Моля те, не мисли.

-Такива сте си мъжете. Не трябваше да идвам с теб, но…късно е. Искам само да знаеш, не съм те съжалила. Падам си по теб, но повярвай в живота. И повече…Ама тъпо е. Мразя да давам съвети. Забрави. Просто не искам да си такъв и искам, защото пък си падам по лошите момчета. Хайде да пием направо от бутилката. Като дърти просяци.

Засмя се. Отвъртя капачката, тя направи няколко смели глътки и бузките и пламнаха. Очите й заблестяха. Задърпа го за ръката.

-Искам по-бързо. Нямаме много време. Глазурата ми се разтапя. Колко е кратко времето. Всеки миг се топим, всеки миг…Тази сладка глазура…И никога, никога няма да научим какво има под нея, защо ни е изобщо, а тъй, тъй сладка…

-Ти си психарка.

-Пълна. Така си ми харесва и обичам да топа снежинки в устата си. Снежинки и дни, миг по миг да топя глазурата си.

Преди да влезнах в дома му, вече знаеше, че я обича, че иска празника им да е истински и се зарече, че ще бъде истински.

Искаше и се да и го каже, тя отхапа устните му. Припомни си, че иска да й го каже миг преди тя да притисне главата му в зърната си. После когато писъкът й беше толкова пронизителен, че не би го чула.

Събуди се с желанието да й го каже. Нея я нямаше.

Беше му оставила бележка, а съдържанието й тъй го шокира, че трябваше да изпие останалите около сто и петдесет грама водка на екс, за да го осъзнае.

„Ще се разтопиш. Помни, ще се разтопиш. Като тази нощ ще се разтопиш. С най-сладкото и най-леденото. И не знаеш какво ще е под глазурата. Не знаеш…Не можех да ти го кажа и сега ми е трудно. Не обичам да давам съвети. Мразя и да ги слушам, но трябва. Моля те, не ми се сърди. В началото исках да те спася, малко те съжалих, но после наистина си паднах по теб. Повече не бива да го правиш. Не бива да крадеш портмонета на възрастни жени. Ако не бях те прегърнала и не бях се държала като влюбена щяха да те хванат, а ти не си престъпник. Не си!”

-Мамка му! – успя да каже.

Докато той я стискаше в прегръдките си и мислеше, че е крадла, тя си е мислила, че крадеца е той.

На огледалото в банята беше написала адреса си.

„Пиши ми. Каквото имаш да ми казваш, а после можем и да се срещнем.”

Тя не беше от тази планета или поне не от този свят. Невероятна жена. За да спаси един недобре облечен крадльо му даде любовта си.

Срам го беше да чете разкривеният му почерк.

Купи си пишеща машина, но думите му се струваха тежки чудовища.

Трябваше ли да и разкрива истината?

Че не е спасила никого, а е приспала с първият срещнат?

Дълго набираше кураж. Стри му се, че преброи двеста години и не разбра как стана, но пръстите му започнаха да свирят по пишещата машина. Пишеха не това което реши да й каже, а каквото искаха да изпишат.

И времето се връщаше назад. Връщаше се, но под глазурата вече нямаше нищо.

Не й прати писмото, разкъса листовете, за да остане невероятна нощта.




любовна и еротична психо - драма
Хорър, трилър, социална драма