„Аз ще мина и ще
си открадна лале. Наблюдавам ги всяка вечер. Когато са златисти, преди да се
затворят в себе си. Знаеш ли, мрака е в тях. Нощта е да те загърнат в листата
си. Хубави са, обичам цветята ти. Градини има много и всяка си има градинар, но
тази си има градински дух. Витаещ, със собствено усещане за пространство. Такъв
който знае да посади така цветята, че пространството да изглежда по-голямо и да
се заскита в мисълта си всеки който ги съзре. Знаеш, че говориш с цветята. Те
казват повече от думите ти.”
„Аз съм селският
идиот…”
„О, не недей. Не си достоен. Не будиш смях и подигравки, не точиш лиги. И не се кръстят и не те съжаляват. „
„Добре. Един
неудачник изпадащ в кризи. Трябва да се лекувам. Веднъж да дойде пролетта. Сега
не мога да се изправя. Всичко изглежда много далече. Най-близо е бесилката, но
нея още не съм оплел.”
„Мнозина губят
съпруга…и дъщери…Аз виждам цветята ти, наблюдавам ги. Много хора ги наблюдават.
Не ти го казват, защото си скандалджия и труден характер, но те обичат.”
„За това ли на
няколко пъти намачкваха градината?”
„Говоря за други
хора. Те не са точно…Как да ти обясня? И да знаеш има ме…Все си мислиш, че съм
измислица, но не…Истинска съм и когато минавам покрай градината ти…Не, това ми
е трудно да ти го кажа…”
„Че кажи го, де.”
„Вятърът се
втвърдява. Придобива плът. В началото ме смущаваше. Чудих се, коя ли е тя която
се държи така с мен. Дръзко е…Освободено сексуално, но после…Тя е огромна, със
значително по-големи от човешките размери. Разбрах, че това ще съм аз когато
напусна това си тяло. И ми се иска да стане по-бързо, но не може, защото трябва
да порасна до размерите й. Не знаеш как ухае, как гали, как съблича…”
„Съблича ли? Виж
ти?”
„Не само от
дрехи, съблича от тяло. Оставам гола от себе си и стоя пред огледалото и съм
по-красива от когато и да е било, а аз съм красива.”
„Изкушаваш ли
ме?”
„О, да. Да.
Приеми го така. Искам само да станеш и да засадиш коренчетата и да правиш онова
с цветята, за да растат така, че да ме накарат да забравя себе си и да стигна
до усещането си за своето съвършенство.”
„Ти си поетеса.”
„Споменах ти
огледалото. Огледалото са ароматите. Те отразяват душата. Душата се оглежда в
ароматите на цветята. Знай го от мен. Харесвам това което правиш. Много го
харесвам.”
„Никой не го
харесва.”
„Не ме наричай
измислица пак.”
„Жена ми ли си?”
„Тя е мъртва”
„Дъщеря ми?”
„Моля те, време е
да приемеш истината. Те не искат смъртта ти. Достатъчна им е любовта ти, а тя е
с тях. Не съм нито една от тях. И мисля, че ти го казах…момент…записах си…Сега
стават хиляда и единадесет пъти.”
„Защо не те
виждам?”
„Как защо? Обясних
ти. Когато мина покрай градината ти се събличам от себе си. Но когато
композираш с аромати, ти ме виждаш. Ти ме виждаш в тях, защото аз се отразявам
в тях. Моля те, стани и се погрижи за градината.”
„Знаеш, че не
мога. Не мога да се изправя.”
„Винаги го правиш.
Хайде изпързаляй се от това тяло. И без друго на него му е писнало от черните
ти мисли.”
„Ще те видя ли,
пак?”
„Винаги ме виждаш
за частица от секундата. После чезна и съм зад теб, за да виждаш отражението ми
в това, което твориш.”
„Защо ли ти вярвам?
Замълчи, трябват ми сили…”
Вярваше й, защото
се случваше нещо необяснимо. Винаги се случваше. От двадесет години насам. От
онова потъване на каруцата в реката. Беше преминавал много пъти и преди.
Знаеше, че може да се катурне във вира, но стотици пъти беше преминавал. Този
път беше със жена си и дъщеря си и искаха да се поразходят с каруца както
някога той в своето детство. И двете можеха да плуват, но стана много бързо.
Крачето на малката се уви около едната юзда. Жена му се опитваше да я освободи.
Той се опитваше да освободи и двете. Когато погълна вода те още се бориха за
живота си.
Опомни се в
болницата и искаше да е мъртъв. В следващите месеци се питаше да не би това да
е ада. Малко след това се помина и майка му. Остана сам в нейната къща и не искаше,
не искаше да се върне в града в апартамента, в който всяка мебел, всяка
драскотина и шумотевица идваща от улицата и съседните апартаменти щеше да му
напомня за жена му и дъщеря му. После чу и слуховете, че той ги е убил, че е
мразил жена си, а дъщеря му била от друг. Омразата им към него до някъде беше
обяснима. И преди трагедията си имаше сприхав нрав, а след това стана почти
невъзможен. Малко хора бяха способни да го понесат и предизвика най-ниските
страсти и у не особено злобливи хора. Не можеше да остане тук, а да се завърне
назад немислимо. Понасяше, но малко, по малко започна да вярва, че ги е убил.
Дори конете се удавиха. Помнеше развети във водата коси. Ужасеното лице на
съпругата си. За щастие не успя да види лицето на малката. Като в кошмар си
припомняше ужасеното цвилене на конете. Пиеше до припадък да забрави. Сутрин се
събуждаше и изливаше половината бутилка докато успее да изпие останалата част
от съдържанието й, после я повръщаше и започваше следваща, докато накрая
погълнеше необходимото количество. Един път алкохола не му подейства. Чувстваше
се по-трезв от всякога. Потърси въже да направи бесилка. Не намери, но имаше
достатъчно успокоителни. Трябваше да умре от тях. Почти успя. Почти. Стигна до
прага. Няколко месеца лежа. Никой не го потърси. Хората не само го презираха, а
се и бояха от него. Мислеха, че си е заминал, а той лежеше. Ни мъртъв, ни жив.
Лежеше месеци, без да яде, без да пие вода и да задоволява физиологични
потребности. Лежеше ту с отворени, ту със затворени очи и не би трябвало да е
жив, а тя му говореше.
„Ти много обичаше
градината на майка си. Все имаше мечти как да я направиш. Защо не опиташ? Знам,
че можеш.”
„Коя си ти?”
„Обичах да гледам
цветята на майка ти, но те бяха образът на цветния свят у една възрастна,
спокойно изживяла годините си жена. Ти имаш нейните очи и познания за
градинарство, но си мъж, който ми допада. Иска ми се да видя какво можеш да
направиш.”
„Не мога да
стана.”
„Опитай!”
Опитваше се, но
мускулите му не го слушаха. Напрягаше, напрягаше се, докато чу остър звук като
късане на парцал. Изкрещя от болка, а после всички болки престанаха. Тялото му
лежеше, а той се носеше над градината и засаждаше желанията си. Подреждаше в
цветя несбъднатите още не наименувани желания. Подреждаше като цветя себе си.
Леко му беше, сънуваше и се зареждаше и реши, че ще дойде в съзнание. Ще
надмогне отровата и ще изпълни това, което сънува. И го направи.
След година
победеното лекарство, подейства отново и го събори в беззащитното състояние. Тя
пак се яви и говореше за градината му. Харесваше й, изказваше нещата по свои
начин. Превръщаше ароматите които е почувствала в поезия.
И отново последва
съновидението в което той се отдели от тялото и започна да работи над
градината.
Така се търколиха
двадесет години, но в тази не искаше да я чува. Не и отговаряше дълго и двата
месеца в които лежеше станаха три, после четири, а след това престана да ги
брои, но тя не си тръгваше. Понякога му се надсмиваше, понякога се глезеше като
малко дете, разказваше му приказки и вицове, понякога ставаше тросната
домакиня, която чупеше съдове и надаваше истерични крясъци от кухнята, понякога
мълчеше с него, но мълчанието се превърна в много тежък диалог. Винаги, когато
мълчат двама – мълчанието е тежък диалог. Смекчи го, проговори й, а тя пак
започна за градината.
„Толкова ли много
значи за теб?”
„А за теб?” -
отвърна му.
„За мен е
обяснимо. С тази градина преживях още двадесет години…”
„Искам я. Искам
я.”
„Нямам време.
Пропуснах годината. Няма кога да отида за семена, да обработя земята.”
„Искам я. Искам
вятъра, който прави така с мен…и огледалото, пред което стоя гола си искам…”
Не я познаваше,
но я чувстваше по-позната от най-познатото. Напрегна се. Винаги се откъсваше от
тялото си с болка. Направи го, макар да знаеше, че тази година няма да успее да
направи нищо.
И засади
желанията си из градината. Сънува я такава, каквато можеше да я направи, ако
беше избързал, ако не беше лежал толкова. Най-красива щеше да е тази година.
Такава каквато невидимата му приятелка заслужаваше. Осъзна, че я обича, че иска
да и дари градината и я засади с отдавна забравените си трепети и те зацъфтяха
в най-красивият му сън.
Когато се върна в
тялото си беше много разстроен.
„Можех да направя
градината и да я зарадвам, но малко, толкова малко сила не ми достигна…”
Събуди се.
Чувстваше се необикновено. Когато се приближи до стъклото, разбра защо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар