четверг, 10 мая 2012 г.

Кучката

                                             Колаж: Стефан Кръстев
                                              
Искаше да умре и да си прехапе юмрука, дълбоко да го прехапе. Така да го прехапе, че да я заболи до припадък и най-после да заспи. Потната завивка се увиваше около бедрата й като змия, плъзгаше се нагоре искаше да я обладае. Опита се да я разплете, но тя се оплете в съновиденията, от тези съновидения които се появяват в полубудно състояние. Като в паяжина се заплете. Заплака. Събуди се и почувства, че кошмара започва. Искаше да заспи за да се спаси от отвратителната мисъл. 

Парцал. Чувстваше се парцал. Обидно й бе. Опротивяло. Не можеше да изкрещи. Нелепо й се струваше. Беше си нелепо. Нямаше да стресне стените. Никой нямаше да стресне, а и защо. Защо е всичко? Повече няма да погледне този противяга и толкова. Няма да се среща и с братовчедка си. Вярно, не познаваше никой тук, но защо й е да познава. Защо и е притрябвал някого. Трябваше и да учи, а филмите вечер можеше да си ги гледа й сама. Няма как. Нямаше да се върне в къщи, но време беше да се опомни накъде върви. Този свински задник и предложи пари. Мило, просто и ясно. Не, не беше мило. Изрече го като нещо съвсем естествено. Толкова просто и ясно, че и създаде чувството, че е виновна. Като, че ли криеше нещо под щанда. Потърси помощ в близката си роднина, но тя се кискаше като ряпа в прегръдките на гаджето си. И той един опротивял дъртак. В началото си помисли, че е шега, но не се разсмя. Никак не и беше смешна шегата. Стана и си тръгна без да каже нищо. Просто си отиде. 

Вървя пеша. По най-тъмните улички. За да си поплаче на спокойствие. Не гледаше къде върви, не мислеше защо…Боеше се да се прибере в къщи. Останеше ли сама, гласовете и смеховете им щяха да звънят в главата, тежкият му дъх щеше да влезе в стаята й, да и зашепне в ухото. Да и говори за туй и онуй с впечатляваща увереност. Да и разкрива тайни на живота, такива каквито нямаше да научи във философският факултет. Имаше някакъв магнетизъм. Знаеше какво прави, уравновесен, спокоен. Тежко падаха думите му, завладяваха. Познаваше живота, чам фъстъка, черният етикет и мощният двигател, простите думи на няколко езика, силата на властта си, а и не гледаше особено сериозно на дребните житейски тревоги. Просто и ясно и обясни, че я харесва, че ако даде ще получи, ще получава винаги. Точните думи не смееше да си припомни. Щеше да и се пръсне главата. А онази кучка братовчедка й се кискаше ли, кискаше сгушена в другият. Дали знаеше. Няма съмнение. Знае много добре и защо избяга и утре няма да посмее да дойде. Още по-добре. Не искаше да я вижда. Проклета сводница. Взе си бутилка водка и се прибра. На третата глътка й се доповръща и я изсипа в мивката. Почувства се спокойна. Трябвало е само да повърне и всичко си идваше в ред. Какво пък, човека си пуснал жетоните, но не излязло нищо. Всеки има право да си опитва. Мисли я за кучка. Чудесно. Изглежда като кучка, държи се като кучка, но не е кучка. Има си правата? Трябваше да му влезе в положение. За да придобие парите който са му дали увереността в живота е трябвало да ги приеме за основна и единствена ценност. Така е полезен за обществото. Защо се разстрои? Какво очакваше в големият град. Гладиатора от пубертетските си фантазии, ли? Сладичък е, но той е в сърцето. Засмя се и малко съжали, че е изсипала водката. Когато легна, разбра, че сънят няма да дойде бързо. Безвкусната музика, смехът на малката им компания, звънът на чаши, вилици, чинии по масата зазвучаха. Виждаше лицата им. Отново беше чрез тях. Мазникът беше сложил ръка върху бедрото й. Нищо особено. В подобни съприкосновения отдавна няма никакъв ангажимент, а и не че й беше приятно, но не й беше и особено неприятно. 
По някое време й заговори сериозно, че има планове, сериозни планове за нея. Щеше да се зачерви от неудобство, но се чувстваше поласкана. Твърде рано беше за сериозни планове, а той не бързаше. Разказа си целият живот и вижданията си за живота, вселената и всичко останало. Не му липсваше участ. Мъжкарски разбирания. Роден със златен белег на задника си. Заговори пак за тях двамата, че може много да и помогне и че изпитва особени симпатии, истинска слабост към нея и ще го направи, защото когато пожелае – прави го. Да, имал семейство. То нямало да я засегне по никакъв начин. Това е друг негов живот който няма да му пречи да я среща. И дори изрече тарифата. Нямаше и следа от подигравка в него, тя се появи по-късно. Премесен с презрение присмех от проявата й. Изглежда се разтреперя или се просълзи, но се издаде преди да изчезне. Лицето му стана тъй изразително, че всеки можеше да си разчете какво си мисли. За една секунда я нарече и задръстенячка, и селянка, и извънземна, тесногръда наивница която не знае какво иска. Четеше се. Той беше изразителен, а добре преди това бе разкрил опростеното си мислене. После проблеснаха предизвикателни искрици в очите му. Помисли си, че си играе с него, кокетира, иска да му е по-приятна победата. Избяга, но той я настигаше. И тъпото хилене на братовчедка и я настигаше. 
„Махайте се.”-кресна в полусъница. Почувства като боцкане вината. За каква се мислеше. Те бяха реалисти. Накъде беше тръгнала със своите гладиатори и робски бунтове за справедливост. Каква е тази сатанинска гордост. На всичкото отгоре без покритие. Той беше човек доказал, че може да живее и знае какво е да живееш. Знаеше ли тя? Прогони демоните. Мразеше ги. Не стига, че бяха гадни, ами и създаваха чувство за вина. 
Стана. Запали лампата. Изкуши се да слезе да си купи цигари. Отказала ги беше преди месеца. Щеше да се справи. Почувства се приятно, че победи желанието си. Имаше воля. Воля която можеше всичко. Нейна, собствена. 
-Нямаш причини да се тревожиш. Нищо не се е случило. Сама си, но никой не е по-силен от теб сега. Няма с кого да мериш сили. Само със себе си…
„Само със себе си!”
Мисълта я уплаши.
„Нима?”
„Не това са глупости…Защо съм разстроена тогава…Няма причини…Разстроена съм, че не му стиснах здраво макарите, но така здраво, че лимонов сок да пусне езика му…Заслужи си го…Не ми пука, що за тежкар е. Оскърби ме и това си е. Както мога да откажа цигарите така мога да откажа всичко което не искам от живота. И което мога и да не поискам.”
Почувства се преизпълнена със сила. Физически почувства как силата я изпълва. Плъзга се по бедрата й, отдолу – нагоре, но в тръпката няма нищо сладостно. Хладно е и е приятно. Изпълва гърдите и като вятър и като вяра. Почувства се по-лека. 
Почувства се и по-самотна. 
Някак неразбрана. 
„Ще прогоня тази кучка!”-помисли си за братовчедката и легна.
Този път заспа. Очите й бяха затворени, но част от нея беше будна и следеше всичко в стаята. Гледаше потрепващото мушкато на перваза на прозореца. Отблясъка от уличните лампи по една гънка на стъклото, надвисналите като черни заклинания завеси. Струваше й се, че е чисто гола, а стаята изменя проекцията си. Едната стена липсва, огромно стълбище се спуща от нея към мъртъв черен площад. Чуваше се лекото пляскане на боси стъпала, някой се изкачваше по стълбите. После я видя. Приличаше на нея. Много приличаше, но малко по-възрастна, с по-пищни форми. Волеви израз и леки бръчки които респектираха. Усмивката й обаче беше сладка. Отровна от сладост. 
Като се усмихна все едно, че запълзя с устни по нея. 
„Махни се!”-викна й, а гласа й кънтеше.
„Успокой се, зайче. Нищо лошо няма да ти направя…”
И се приближи към нея. Ефирната й дреха падна сама от раменете й. Мъхът над бедрата й беше сребрист, а очите й светлозелени. Като стъклени топчета за игра. Като дете беше мечтала за такива очи. Нейните бяха тъмнокафяви. Ако не бяха очите и блудкавата усмивка щеше да си помисли, че вижда себе си, след години. 
„Махни се!”
„Нищичко няма да ти сторя, зайче. Мога ли да седна при теб?”
Искаше да я отблъсне, но се боеше. Боеше се, че ще се почувства сама както в онзи миг преди да легне когато осъзна силата си. 
Непознатата прокара пръст по корема й, по гърдите й. Гъделът премина във възбуда. Зачуди се дали е редно да й го позволява, но после реши, че това е самата тя. Това е просто еротичен сън. Разтвори устни, а усмивката вече не я дразнеше. Допряха гърди. Помисли си, че ще се целунат. Силната възбуда рязко премина в отвращение, но преди да е успяла да се помръдне другата я хвана за шията. Първо я стискаше с ръце, после с бедра. Не можеше да си вземе дъх. Бореше се и губеше. Почувства се, че потъва. В топла, хлъзгава вълна. Нещо я засмукваше навътре. Някъде умопомрачително дълбоко. И е ужасно, и е приятно. Почувства десетки ръце и подобни на ръце крайници. Вълната беше от сладострастна оргия, дива разюзданост и разпадаща се тлен. Махна в ръце да изплува, но с всяко движение потъваше все по-дълбоко. После всичко свърши.
Умрях ли?
Кучката удуши ли ме? 
Когато отвори очи слънцето отдавна беше изгряло. Спомняше си част от кошмара и зелените очи. Чувстваше се отпочинала и спокойна. Дълго лежа без да мисли за нищо. После се изправи мързеливо и тогава на вратата се почука. Отвори и видя братовчедка си. 
-Влизай, влизай.-покани я.
Кучката я гледаше учудено. 
„Тези наистина ме смятат за извънземна. Е, кефнало ми е, отишла съм си. Какво пък толкова. Как се кокори само.”
-Какво се кокориш?
-Очите ти…Контактни лещи ли.
Обърна глава към огледалото и видя, че очите й са светлозелени. Прикри изненадата.
-Да. Кафе?
-Няма да откажа. Защо изчезна вчера така?
-Кофти ми беше. Цикъл, но днес…Всичко мина…
-Окей. И да знаеш с тези очи си направо друг човек.





еротична фантастика



магически реализъм

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email