понеделник, 7 май 2012 г.

Татуирани криле

                                                 Колаж: Elfi Elfida, линк от блога й
Прави ми татуировката четири години. Както обеща, не почувствах никаква болка. Все едно ме докосваше с перце. Понякога даже се засмивах от гъдел, но доколкото можех потисках смеха. Знаех, че него го боли. Поемаше болката в себе си. Притежаваше способността. Сигурно някой ден ще бъде научно обяснена. Често изпущаше иглата, падаше обезсилен, блед като платно. От устата му капеше пяна, очите му обърнати. Мислех, че ще умре.
Той бързо идваше на себе си. Усмихваше се и изричаше, че от това не се умира. Понякога добавяше, че има и по-ужасни болки. Нямаше причини да не му вярвам. Той говореше невероятни неща, но не лъжеше. Не лъжеше, че като моята татуировка няма да има никой, а аз няма да изпитам болка. При първите щрихи го питах кога ще започне, не чувствах дори съприкосновението, а той се смееше. После поглеждах гърба си в огледалото, малко съжалявах, че съм започнал операцията, но не можех да се откажа, татуировката заприличваше на криле. След няколко седмици придобих самочувствие каквото до този момент не бях имал. Образите на гърба ми ме правеха да изглеждам атлетичен, направо огромен, а в действителност физиката ми не беше се променила. И да беше спрял дотук пак щях да имам една от най-красивите татуировки, но той продължи. Свитите криле които трябваше да покриват почти целият ми гръб придобиваха дълбочина и триизмерност, перушината им беше разрошена като от вятър, създаваха чувство за съприкосновение и с помощта на две огледала ги гледах с часове и не можех да откъсна поглед от тях. Почувствах допира на нарисуваният вятър беше топъл, несвойствено топъл, създаваше чувство за свобода. Такава каквато на старият артист беше липсвала цял живот. Млада свобода, лекомислена, леконравна, готова да експериментира. Панорамна, обобщена, богата на цветове, бедна на форми. Разрушителна, но не и зла. Просто стихийна. Татуировката ми изглеждаше напълно завършена, а той с усмивка ми рече, че това е все още началото. Почувствах приятна тръпка. Любопитство и алчност. Татуировката ме изменяше. Не само физически, чувствах я като сила зад гърба. Две огромни длани които ме тикаха напред, предаваха ми чувство за увереност. В седмиците откакто започна да се оформя на гърба ми, външността ми изцяло се промени. Дългите ми коси паднаха, лицето ми се откри. Отразях ги, както отрязах и много излишни нишки които ме свързваха с миналото. Все пак вече живеех другаде, изтръгнал се бях от групировката в която преди години лекомислено се набърках. Каквото изгубих – изгубих. Каквото ме очакваше, беше пред мен. Мислех, че няма да мога да се справя без минало, че където името и лицето ми не означават нищо и способностите ми не значат. Не познавах никого, нямах доверие никому, а и самият аз не будех доверие. До този момент просто бягах. Сега изведнъж почувствах, че мога да си взема дъх, а той да ороси мозъка ми и да осъзная, че в живота съществуват и цветове. Истинско разнообразие което мога да съзерцавам, да се наслаждавам, че ме има. Стойката ми се изправи. Фигурата ми придоби цялост. Почувствах се симпатичен, а винаги съм бил невзрачен. Не грозен, Квазимодо е привлекателен. Невзрачен което е по-лошо от това да имаш гърбица и смачкана физиономия.
Не знам какво откри и стареца в мен. Както си пиех водката в една евтина кръчма ме заговори. Директно, каза ми, че иска да ми направи татуировка. Не каква да е, а каквато никой няма. Казах му, че не мога да си позволя, а той се усмихна. Обясни ми, че не е професионалист. Не му трябвали парите ми, а гърба ми. Защо избрал мен? Просто така решил, че съм подходящ. Защо го прави? Защото си иска и тъй като желанието било негово, той щял да ми плаща. Приличаше на откачен, не на мошеник. Не беше клопка, но като нищо можеше изведнъж да му хрумне да изографиса на гърба ми пенис или името на някоя попфолк звезда. Като, че ли четеше мислите ми. Поръча ми питие. Говореше много, близо петдесет години е изкарал по затворите. Грозяла го е и смъртна присъда. Не изясни какво точно е направил каза, че за него е много важно да ми разкаже всичко. Усмихваше се тъжно, много тъжно. Нищо не оставил след себе си, правил много татуировки, но нито една нямала стойност защото материала бил лош. Почти винаги. Дори добродушните и не лошите по природа хора в обкръжението му нямали достатъчно витална сила, твърде много тяло твърде малко живот. Така се изрази. Сигурно защото бях пил му се доверих, а може би защото това беше първият ми по-продължителен контакт от както живеех в този град и се чувствах самотен. Не знам, но не сгреших. Като разбрах, че няма да използва машинка само игла бях готов да се откажа, щеше да излезе грубо, вероятно и да боли. Пак като, че ли прочете мислите ми. Говореше убедително и дълго. Нямало да изпитам никаква болка, дори засърбяването и лекото ужилване което обикновено се усеща когато по теб вая майсторска игла. Каза, че това ще е най-безболезнената татуировка и единственото неприятно усещане което може да изпитам то е скуката, но това не се оправда. Разказваше нещо в което започна заинтригуващо, стана шокиращо, на моменти неразбираемо, нелепо на места. Жабите са пеели фалшиво в онази нощ, сутринта е било адски студено, тя е била много красива. Не я е убил, не. Искал е да умре, после. Искал е да убие убийците. Всички това са искали и родителите й, а за убиец е бил нарочен той. Тя останала единствената в живота му. През следващите години имал много време за размисъл, досетил се кой може да го е извършил. Смъртната присъда по чудо била отменена на двадесет години лишаване от свобода, обжалването години по-късно довело до доживотна. Говореше за нея. Унасяше се, тук изреченията му се начупваха, губеха смисъл. Превръщаха се в мелодия, не означаваха нищо. Обичали са се. Обичала освен него сънищата в които имало мълнии. Мечтаели да заживеят далече. Мразела родителите си. Не били лоши хора, но ги мразела. Имала латерна от дядо си. В затворът той преживял всичко което може да смаже човек. Нямало нещо което се случва на лишените от свобода да не го е сполетявало. Бой до смърт, сексуално насилие, карцери, продупчван е бил от наострена като нож лъжица. Имало и добри хора, повечето от тях вече не били между живите. Не се научил да се бие. Безпрецедентно. Научил се да татуира. Искал да я извае. Не успял.
-Докато придобие способностите да я извая, кожата ми остаря. Дали и хората с нормален живот не се научават да обичат едва когато са неспособни да любят…Извинявай, извинявай…Черногледство. Старческо е. Не се озлобявай, не трови кръвта си, иначе няма да се получат крилата….Моля те, не го прави…Само това не прави, не трови кръвта си. Аз това сторих. Мразих. Не се научих да се бия, но да мразя се научих. Разбрах кой я уби. Знаех го само аз. Нищо не можех да сторя, освен да мразя или не мразя. Избрах да мразя.
-Но това е адекватно.
-Да. Адекватно е, но наказа мен. – спря в този ден работата.-Омразата ми беше татуирани криле. С нея не можеше да се лети, не можеше…
Не можа да каже нищо повече, пак получи пристъпа, а след туй изглеждаше облекчен, но не можеше да рисува. Ръцете му трепереха.
-Тя ме наричаше ангел. Не можах да бъда. Заради нея трябваше да оставя душата си с руси къдрици. Отрязах ги, отмъкнах ги косъм по косъм. Ден след ден ги мъкнех. Накрая татуирах на челото на ангела числото на звяра. На здраве. Ще стана на стари години пияница.
-Не мога да се съглася, че човек може да изтърпи всичко и да не мрази. Не можеш да вървиш в калта без да се нацапаш. Просто не можеш. Гадна истина, но това си е. Защо страдаш, че си страдал? Всички са постъпили несправедливо с теб, а когато все пак си получил някакво смешно възмездие започваш сам да се отнасяш несправедливо със себе си.-пиян бях и развързах езика си.
Вдигна рамене.
-Сигурно защото омразата още ме гризе от вътре. Сигурно за това.
-Как става така, че не ме боли.
-Поемам болката ти.
-Как така?
-Как да ти обясня, лесно е.
След вторият месец ми се стори, че съм станал по-висок, не стъпвам на земята с цяла тежест и ще полетя като перце, ако някакъв любовен магнетизъм не ме задържа към реалното. Гледах в татуировката и не вярвах. Перата сякаш всеки момент щяха да се помръднат да се отърсят от песъчинките които бяха полепнали на повърхността им, под тях надничаха звезди и птича плът, усещах докосването на вятъра, все по-дълбоко, до сърцето си. Топло, нежно, непочувствано до този момент. И разбрах, че я обичам. Става въпрос за жената с която от скоро се запознахме. Свиреше в пиано-бар, там се хванах като сервитьор. Тя с усмивка ми откриваше всичко което можеше да се случи между нас, но аз се опитвах да не забелязвам. Прекарахме една нощ, преди не бих я заговорил дори, но татуировката ми даде куража, а тя остана възхитена и от мен и от крилете на гърба ми.
-Сякаш ме понесе с тях, ама аз съм една фантазьорка.
-А аз никога не съм обичал джаза. Преди месеци би ме раздразнил, а сега ми се иска да свиря и аз.
-Лесничко е, разтваряш криле и пръстите свирят. Не се учи, прави се, ще видиш. Аз ще ти покажа как се докосват клавишите, а ти…
Гледах в крилете и усетих, че те я желаят. Желаят да летят с нея. Казваха ми повече отколкото можех да разбера, но вече бях наясно, че я обичам. И връзката продължи, а аз се научих да свиря отвратително на пиано.
Татуировката започна да се разтваря, да прониква навътре под кожата ми. Крилете покриваха един ненадейно появил се град с висока медна камбанария и забързани малки жители със сведени глави и тъмни дрехи. Старецът много се радваше и за момичето и за видението ми.
-Как виждаш този град като в съновидение ли?
-Като комбинация от думи, но с цветове. Не мога да ти обясня, имам чувството, че крилата се разтварят навътре в мен. Кога ще завършиш татуировката?
-Знам ли? Имам чувството, че ще я завършиш ти.
-Та моя е само кожата.
-Малко ли е. Всеки разполага с кожата си и я отдава по различен начин на красивото. Ти го правиш по начин който прави крилете по-действителни. От както си влюбен кръвта ти влиза в чудесна комбинация с боята. Работи с твореца си, за да бъдеш красив…
Млъкна рязко. Не очаквах. Преди усещах болката в гласа му и очаквах припадъците му. Този път стана ненадейно.
Скочих. Приличаше на мъртъв. Помислих, че е мъртъв, че олеква в ръцете ми и ще излети. Последваха ужасни гърчове. От ужас щях да загубя съзнание и аз.
-Спираме до тук. Ти направи достатъчно. Имам прекрасни криле.
-Уморен съм. Иди си, но татуировката не е завършена. Не ме оставяй да умра преди да е завършена.
Вечерта за пръв път от дете, не удържах сълзите си. Той имаше нужда и от мен и от болката си. Какво желаеше от себе си, защо се измъчваше. Като, че ли всичко се заключаваше в думите му:
'Искам в този живот да направя нещо красиво!'
И разбрах, че не мога да го оставя, въпреки, че това означаваше болката му.
Скоро с пианистката се разделихме. Имахме и несъответстващи характери. Просто обичахме да летим във фантазии и в ласки заедно, но вижданията ни за живота бяха напълно различни. Какво ги различаваше, няма думи в езика да ги обяснят, но имахме изключващи се ценностни системи. Нямаше да можем след време да се понасяме, а и тя имаше много добра оферта за работа зад океана.
Напуснах бара и сам започнах да преподавам уроци по пияно, но това не ми пречеше да свиря отвратително.
Останахме си добри приятели, дори когато тя разбра, че съм се оженил. Чак тогава ми призна, че и тя не е сама.
Паралелно с това все по-често виждах града, онзи с медната камбана над който бдят крилете ми. Малък, може да се каже скромен, но лицата на хората бяха живописни. Познавах ги, носиха лицата на неизброимите ми спомени, други нямаха лица и трябваше да изживея нещо за да ги получат и изживявах, изживявах за да имат всички жители в моя град лице. С това и моето ставаше по-красиво, а лицето на жена ми по-щастливо.
Чувствах, чувствах, че крилата ще се разгърнат като истински и това се случи. Този път рисува до късно през нощта. Преди свършваше при залез слънце. После пиехме по питие, две и си уговаряхме часовете на следващият сеанс. Не сподели нищо. Работеше мълчаливо. Казваше нещо кратко и стегнато, а после пак за дълго не проронваше дума.
-Мразех до онзи ден в който те срещнах. От тогава спрях. Исках да нарисувам върху теб крилата на омразата. Както стори живота с мен. Скоро разбрах, че рисувам други криле. Аз съм грешник. Завърша ли крилете, знам, че ти ще ги разтвориш и ще ме занесеш на небето.
Това бяха най-дългите му думи в тази вечер. После отпусна иглата. Седна уморен на стола си. В изражението му не забелязах онази негова болка с която бях свикнал. Малко след това просто угасна. Както си пиехме в бистрото пред дома му. Не викнах веднага бърза помощ, защото дори не разбрах какво се случва с него. Той стоеше, слушаше ме и се усмихваше, а аз приказвах ли, приказвах. Водката ме беше вдъхновила и сам се омагьосвах от думите си. Не помня какво говорих. Беше красиво и крилато. Когато съм викнал бърза помощ, той вече е бил мъртъв.
Не беше точно сън. Не знам в онази нощ спал ли съм истински. Бях пил много, а и много обичах този странник. Инжектираха ми на два пъти по двадесет милилитра диезипам и от това малко ми олекна, даже ме и унесе и тогава разтворих криле и понесох стареца към небесата. Свиваше се, ставаше по-малък и по-лек, а накрая държах бебе в ръцете си. Тогава се пробудих.
Късно на другият ден, след погребението като се съблякох да се изкъпя забелязах, че татуировката я нямаше.





магически реализъм

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email