неделя, 6 май 2012 г.

Просто сън

Тялото ми се свиваше в себе си, сгърчваше се като небе в сиви облаци, като юмруче. Буден бях и спях. Витаех и бях вътре и вън от себе си, съзнавах, но междината между две реалности.
Бях тринадесет годишен и много не говорих, обичам да потъвам в словесното, нещо търсех на дъното му, а дъно нямаше. Някъде в гърдите ми беше спасителната думичка която, ако намерих щях да изрека всичко, но не я откривах. Чувствах я, а тя притискаше всички останали.

Бях смотльо и с пилешки гърди. Сестра ми ту ми се присмиваше, ту плачеше заради мен, обичаше ме много. Майка все твърдеше, че живота не е това което си мисля, а аз не знаех какво мисля. Баща ми беше важна особа, но я разплакваше. Тя не знаеше, че аз знам. Сестра ми знаеше, че знам нещо, но не знаеше какво, а самата тя не го знаеше. Влюбен съм в Кралицата до стъклото. Тя не го знае и ще ми се присмива, ако разбере. Пиша й любовни стихове, но те не излизат от тайната ми директория. За нея никой не знае, никой не знае, че пиша и не само любовни стихове. Никой не знае, че петната в стаята ми са извънземни същества и разговарям с тях. Не се уча добре, някъде все се губя, а сега май умирам, това не е сън. Легнах преди час и половина. Не можех да заспя, за забележката в бележника баща ми щеше да научи. Не спях в час, на това заприлича. Кой ми хвърли кесията пълна с безалкохолно и кисело мляко от вторият етаж? Чух смеха му, но се побоях да погледна. Боях се да не е Кралицата до стъклото. Нямаше да го понеса. Вчера за пръв път ползвах услугите на проститутка. Спря и ме попита искам ли момиче да ми напише любовен стих, срещу съответната тарифа. Симпатична беше. Дадох и джобните си пари и написа глупаво четиристишие, обикнах я, ако беше хубаво щях да я заподозра в измама. Целуна ме по бузката и ми каза, че съм много сладък и това е гратис, а сестра ми доста се посмя и пак ме нарече: най-големият смотльо в слънчевата система. Какво пък, любовният стих е също ласка. Извънземните ми са съгласни. Сега не говорят, сигурно и те ме мислят за мъртъв, а може наистина да съм мъртъв. Не, това не може да е сън и не прилича на сън. Защо не разговарям като останалите? Дори смехът ми е различен и очите също. На баща ми имат водни знаци, като тези на банкнотите. По това разбирам, че не са фалшиви. Сестра ми има десет чифта очи, не знам кой е истинският между тях и има ли истински или търси в смяната им истината. Кой знае, моите са различни. С весели форми, а тъжно съдържание, като буре с двойно дъно са. Има нещо, под него друго. Искам да говоря така, че да бъда разбран. Буден ли съм. Сковавам се, мислите ме болят. Трябва да се изправя. Чувам, че на вратата се звъни. Училищният директор е. Подслушвам, разбирам, че е поканен на вечеря в къщи. Не знаех, че ще имаме гости. Малко след това идва министъра на финансите. Комшийката няма как да не присъства, Проскубаните вежди е на всяко парти, пак е сложила рокля с две мидени черупки вместо предница, циците й си играят с гравитационното поле. Учудвам се когато виждам и Кралицата до стъклото. Не е ли малка за подобно парти. Облечена е като жена, кълна се някой ден тя ще ми бъде съпруга. След нея се изсипва целият ми клас. Гостната ни е голяма, но не знам как се събраха толкова много хора. Дойдоха хора които съм виждал на улицата, бегло познавам или по-добре, но не са ми приятели. Много не познавах изобщо, но изглеждаха приятно. Разбрах, че се събират в моя чест. Не знам как, но го разбирах. Май прочетох в устните им, че говорят за мен или с ароматите си споменаваха името ми. Липсвах между тях, усещах трепереща жива празнина която трябваше да запълня и която витаеше по между им. Познах лица от телевизионният екран, лица от реклами и шоупрограми от които ми се повръщаше. Какво желаеха от мен и какво търсиха у нас? Удивих се, но тук беше и кварталният наркопласьор както и една истинска проститутка. Какво празнувах? Нямах рожден ден. Той е след два месеца. Да не съм спечелил големият джакпот, но аз не играя. Да е пуснала майка заради мен, фиш? Възможно е, но защо е необходим целият този празник. Сестра ми е върха! Толкова е щастлива и прилича на тридесет годишна. От седмица я мразя, че постлала пода със страници от книгите ми. Те ми са от баба, а тя си харесала един бояджия и за да се запознае с него, го викнала да й боядиса стаята. Нямала хартия за да покрие пода. “Кой ти чете? Смотльо! И какви са тези глезотий. Те няма да те направят кадърен и да ти помогнат да се справяш с живота. Никой не чете вече. Хората гледат телевизия…” Пак потънах в думите за да търся спасителната и не я открих, а тя продължи да говори, да ме съветва преизпълнена с добри намерения. Накрая пак каза това което често повтаряше: “Ще те направя човек!” Да не би да празнуваха това? Че ставам човек. Много от книгите останаха непрочетени. Някои от тях бяха с автографи на авторите. Баба ми се е познавала с тях, но имената им не изучаваме в училище. Сред гостите забелязах и Човека-Шаран, той отговаря за сигнално охранителната ни техника, щях да го убия, но щипна Кралицата до стъклото по дупето, а тя се изкиска. Удари го през ръката, но му смигна през рамо. Дали да се оженя наистина за нея, тя ще кръшка. Тълпата ставаше все повече, нямах представа как се побират. Накрая се наредиха около огромна маса каквато нямахме в действителност, но в съня изглеждаше така, все едно винаги е била там. Свещите сами се възпламениха. Блондинки с хитони е разголена лява гърда поднесоха пред всекиго златен ритон. Всички чакаха, с поглед ме призоваваха. Не можех да се събудя напълно, затова се изплъзнах от тялото си навън и отидох пред тях. Вдигнах тост и дадох началото на официалната вечеря. Тогава четири зелени роби със здрави мускули поставиха на масата огромното блюдо от което се носеше ароматна миризма на печено задушено месо. Беше повито със станиол, а когато го отметнаха, видях, че това е тялото ми. Същото от което се бях изплъзнал преди малко. Почувствах опиянение и разрязах мръвка от гърдите и я подадох на Кралицата до стъклото, втората беше за сестра ми, после подред…Пирувахме до сутринта. Заприлича на сън, а когато се събудих бях цял, но ми беше тежко.
Просто сън.
Не хапнах нищо цял ден, че и на другият, а на стомаха ми беше тежко и се оригах на печено задушено месо с познат аромат.
Трябва да кажа, че от този ден нататък не бях смотльо.
Казват ми даже, че съм много печен.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email