Подпря се на
рамото ми. Бледа като платно…
- Простете! -
изрече, опита се да изправи глава и пак я килна в мен.
Тогава видях избиващото тъмно петно над якето,
точно под яката.
Помислих, че е
простреляна. Щях да викна, но тя успя да притисне с ръка устните ми. Губеше съзнание, но ми се усмихна.
Прегърна ме през кръста, за да не се свлече.
Опита се да каже нещо, но от гърлото й излезе стон. Трябваше да викна линейка
или да извикам за помощ, но цялото й поведение подсказваше, че подобни действия
са последното, което желае. Тресеше се цялата. Имах чувството, че ще се
разпадне в ръцете ми. В момента, в който реших да я грабна на ръце и да я
занеса до най-близката пейка, като прочела мислите ми, намери сили в себе си,
вдигна глава, а крачките й станаха по-уверени. Когато седнахме, руменина обагри
лицето й, а усмивка разтопи ужасяващия израз, който имаше преди броени минути.
- Нали ви казах.
Не е страшно. Боли, но бързо се оправям.
Петното кръв над якето го нямаше. Изрекох
нещо объркано, но изглежда споменах, че съм видял кръв, защото ми отвърна:
- Не, така ви се
е сторило. И аз имам чувството, че избива, но не. Няма никаква кръв.
Само боли, но
скоро ще се оправя. Ще се оправя. Ходя на психоаналитик, разказала съм всичко.
Имах недоверие в началото, но чувствам, че сеансите помагат.
- Стори ми се… -
не можеше да е имало кръв. Дори да беше спряла, а раната като чудотворно
изцелена да се беше затворила веднага, петното нямаше да изчезне от дрехата.
- Видял си
болката.
- Как така ще
видя болката?
Вдигна рамене и се засмя тъй жизнено, че я
помислих за актриса, която обича да упражнява занаята си ей тъй, заради самата
игра.
- Да, не виждаме
болката. Виждаме изразите й, самата болка - не. Обикновено е така. Тя е нещо
твърде лично. И с рентгенов апарат се виждат само изразите, а не болката.
Изрази, изрази, изрази. Има една кратка секунда, в която можем да видим
същността. В това съм уверена. Не знам какво иначе намерих в него… Не беше
красив, даже много груб. Голяма част от жените си падат по такива, аз не. Никак
даже. Въпреки това в онази вечер. Сигурно съм видяла нещо, което е под изразите
му. Нещо дълбоко и непроявено и го извадих навън, защото той беше нежен. Много
нежен. В никакъв случай това не беше човека, който болките му изразяваха в
останалата част от живота му, извън тази нощ… - с усмивка ме попита дали ми
досажда с любовната си история, с поглед й отвърнах, че съм много любопитен да
я чуя. В крайна сметка, бях закъснял, закъдето бях тръгнал.
- Звучи като
младежка история, и е. Няма да ти я разказвам с подробности. Изглед с
приятелки. Къмпинг в планината. Запознанство с друга група. Мъжка. Нямах време
да избера. Остана ми той, преди да съм си раздвижела очите. Имаше хубаво дупе и
огромни рамене. В сумрака приличаше на звяр, излязъл от пещерите. Не говореше
много и излъчваше хлад. Мислех си, че е от мълчанието му. Трудно ми е да ти
пресъздам какво точно чувствах към него. Беше объркано и ирационално, като че
ли той отсъстваше, а бях сама със своята материализирала се сянка. Излязла от
кошмар, но с еротични оттенъци. Чувствах, че сме сами в един откъснат от
реалността свят. Свят сам за себе си, със своя реалност, логика и закони. Земята
ми се стори по-далече, отколкото ако бях на Марс. Сами сме и съм напълно в
неговата власт, а неговите страсти и мисли нямат нищо общо с познатото. Не
знаех какво изпитва и чувствах страх, на границата на ужаса, но не знам защо
това ме възбуди. Почувствах се като пияна. Не, чувството е различно. По-скоро
като обсебена. Не бях в себе си аз, а една друга жена, която малко познавах.
Нейната воля движеше ръката ми, когато хванах неговата, нейни бяха стъпките,
когато го поведох навътре, навътре, колкото се може по-навътре в гората. Аз се
боях, тя го желаеше. Не знам, защо, но тя го желаеше. В един момент усетих, че
мога да й се противопоставя, че съм по-силна от нея, но не пожелах. Просто не
исках, защото аз щях да се страхувам. Имаше нещо мило в него. Дори това, че до
сутринта ми разказа много неща. Много, не всичките… Най-ужасяващите научих в
последствие.
Мисля, че в тази
нощ той самият не ги помнеше. Бях го разлистила на страница, в която те не бяха
изписани. Която за пръв път прочиташе в себе си. Или другата в мен го направи,
непознатата в мен, тази, която повече никога не почувствах в себе си. Колкото
пъти и да я търсих, защото беше мръсница и умееше да прави любов…
Засмя се кратко и
продължи.
- А, може би,
защото бяхме две, успяхме да го разлистим. Или си въобразявам, че изобщо я
имало, за да се оправдая пред себе си. Колко лесно е понякога да се отдадеш и
да потъваш само, защото иначе се боиш. Кой знае? Тогава бях различна, различен
от този, който е бил винаги беше, и той. На зазоряване приличаше на едно
голямо, въодушевено хлапе, което за пръв път е било с жена. Едно много грозно и
непохватно дете. А е имал жени. Дори много. Не преставаше да ме нарича
пеперудка. Казах му, че ми е противно и го разбирам леконравие. Той пък ми
каза, че досега не е наричал никоя така, че съм била цяла в прашец и пърхащи
криле. Смях се, мило беше. После се съгласих да ми татуира пеперудката високо
на лявата гърда. До свивката към мишницата. Каза, че точно на тази точка, ако
те прострелят е много зле. Откъде можех да предположа, че знае много добре
какво говори. Знаех, че е лежал в затвора, но че е осъждан за убийства не можех
да предположа. Още като се върнахме във фургона, с който той и приятелите му
бяха излезли, започна татуировката. Носел винаги машинката със себе си.
Целуваше я, докато я ваеше и повтаряше своето: пеперудка, пеперудка…
Дни
по-късно разбрах с що за човек съм прекарала нощта. Убивал беше. Много хора. За
пари, а мисля и от садизъм. Това беше звяр. Вестниците гръмнаха при залавянето
му. Четях за случаите и ми идеше да съм мъртва, никога да не съм живяла,
никога… Жертвите му – те просто бяха хора… Не, не мога да опиша. Беше хлад и
мрак. Нямах мисли в главата, ни ужас, ни омраза, ни самосъжаление, а само
празнота. Вместо мисли имах една дупка. Противна, дълбока дупка…
Месеци по-късно в следствения арест, подострил
лъжица, пробол в окото надзирателя и се опитал да избяга. Мисля си, че избра
по-лекото. Когато разбрах за смъртта му се почувствах освободена. Това беше
просто една младежка нощ. Нямах представа кой е и в действителност нямах и
чувства към него.
Пеперудата обаче. Беше много, много красива.
Многоцветна. Всеки момент чувствах, че ще запърха с крилца и ще започне да се
вие около мен. Лятото не смеех да се облека подходящо, защото всеки ме питаше
за пеперудката. Лъжех, но нескритото възхищение, че и открита завист, в най-добрия
смисъл на думата ми връщаха ли, връщаха спомена. Спрях да ходя на плаж. Не
давах на приятеля ми да ме целува там… Накрая платих много, за да бъде
отстранена. Вече нямам белег. Нищо, нищо няма по кожата, но докато татуировката
си беше на мястото, нищо нямаше под кожата. Сега има. Всеки път, когато видя
пеперуда чувствам болка на мястото, където беше татуирана. Можеш ли да отгатнеш
защо?
- Вероятно
пеперудата е била единственото красиво нещо, направено от този човек.
Тя се усмихна и
кимна.
Няма коментари:
Публикуване на коментар