Да те събуди писъкът на гробаря при пълнолуние

Да чуеш посред нощ с пълна луна пронизителният писък на Гробаря, когато на другият ден трябва да погребваш Злото, си е зловещо. Хванах инстинктивно кръста си, скочих блъснах кепенците на прозореца и го наругах добре. Едва сдържах проклятията и анатемите. Пак беше пиян, издаваше звуци на прогонено адово изчадие, паднал на колене, гърчеше се, смееше се, плачеше, сипеше объркани молитви. Прекръстих се несъзнателно и го наругах, след туй слязох да видя какво става с мирянина ми.
-Дадо Попе…-плеснах го по главата, да си спомни, че съм на годините на внука му. –Намерих квартирата на дявола.
-Ти да не сееш трева в нивата, бе!

Разрида се пак и се загърчи. Клекнах поставих ръка на рамото му и му казах като на човек:
-Слушай сега, няма да пием вече заедно, няма да пиеш с Караконджула, няма да пиеш с когото и да е било другиго известно време. –изрекох го с напеви като проповед, трогна ме, заприлича на баща ми-Ако не можеш да се справиш сам, а ти можеш, ще се наложи…
-Ама не съм пил много, копах за утре гроба на Злото, нали утре ще го погребваме.
Не мога да свикна още с прякорите в това село. Усмихнах се, въпреки, че събитието беше скръбно. Злото всъщност беше много добър старец. Защо наистина не можеше да се погребе злото. Лично аз искам да му изпея упокой на душата.
-Защо ми се смееш…-тросна се гробаря-Не е смешно, страшно е. Та реших тази нощ да го изкопая защото не ми се спи от луната, а утре ще е жега. Както копах и под мен стълби…
Стиснах ръката му, а с другата му дадох да държи кръста. Набра кураж. Стълбище надолу, надолу нанякъде…
Закашля се:
-Прости ми, отче моята алчност е виновна.
-Стига си театралничил, разказвай.
-Не мога, пресъхна ми гърлото.
Въздъхнах поканих го и му сипах ракия. Очите на гробаря блеснаха:
-И тогава започнах да копая сякаш копая в себе си, да хвърлям навън ненужната пръст тъй както хвърлям забравата, наздраве, и хвърлях и хвърлях. Мислех си, че това са остатъци от античен град и ще има скъпоценности, но видях квартирата на дявола.
-Какво видя.
-Нищо особено. Стая, бедна стая със стар транзистор, маса скована от дъски и посипани листа в ъгъла вместо легло. Имаше и църковни свещи. Светил си е с тях.
-И заключи от това, че е дявола.
-Стая на четири метра под земята, в гробищата?
-Хайде слагай каската, дръж се здраво ще отидем да ми покажеш какво си видял.
-Но…
-Със свещеник си, но не бъди суеверен. Квартирата на дявола е в главата ти и лакомата глътка, а това което ми разказваш.
Струваше ми се, че сънувам. Да те събуди писъка на Гробаря по време на пълнолуние когато на другият ден трябва да погребваш Злото…
Когато мотоциклетът ми изръмжа се разсъних. Този звук ме кара да забравям какво мисия имам на земята и се чувствам варварин. Не знам как съм шофирал, но като стигнахме Гробарят беше отрезнял и блед като платно. Можех да го използвам за фенер, ако не беше пълнолуние.
-Абе Дядо Попе, младите наистина сте откачили.
-Трябваше да те духне малко вятъра.
Сърцето ми се сви като видях отвора и стълбището.
Някой е живял тук. Живял е с години без никой да разбере, сред мъртъвците. Има изглежда и друг изход и е излизал нощем за да се зареди с храна и е продължавал да живее сред мъртъвците. Защо ги е предпочел? Защо се е крил. Сетих се за една болест при която пигментацията на кожата не позволява излагането на пряка слънчева светлина. Далечните ми предци са ги анатемосвали, смятали са ги за вампири. Не мога да си спомня името на болестта.
-Какво има, ще влизаме ли? –попита ме шепнешком.
Време беше, не от страх, а от ужас не исках да пристъпям. Не се боях, че ще видя адово изчадие, а истината, истината за един печален живот. Защо се залъгвам, едва ли е причина тази болест. Болестта е друга и по-жестока. Това е било прибежище на отхвърлен човек, възможно от всички и в частност от селото, но защо гробарят не беше чувал нищо за него? Селото не е голямо, тук се познават всички. Защо се е крил?
  Слязохмеи осветих с прожектора. Стаята беше близо двадесет квадратни метра с нисък таван. Ракла с дрехи, повехтели и старомодни рокли. Комбинезони от които можеше да се съди, че жената е слабичка като дете, транзисторче, още работеше и имаше обхват, но пищеше ужасно. Изключих го. Нахвърлени вехти книги. Листата за които беше казал, че са легло служеха за друго. Леглото беше дунапренен матрак. Имаше шкаф с домакинска посуда, газов котлон, нямаше течаща вода.
-Как е излизала?-и той най-сетне разбра, че е имало човек.
Вдигнах рамене.
-Вероятно си разбил вратата като си копал. Било е капак замаскиран с пръст, а ти си бил толкова пиян, че не си забелязал. Така мисля.
-Не помня добре. Боли ме главата…Не искам…
-Коя е!-попитах го така, че да разбере, че искам да чуя отговора.
Очите му се насълзиха, захълца:
-От тогава почнах да пия. Преди това само чашка две…Жена ми е…Много я обичах, но я ревнувах. Ревнувах я от всеки и една нощ…
-Достатъчно.-прекъснах го, нещо не ми се връзваше. Нека си живее с чувството за вина. –Ще те заведа до църквата, а ти се моли до сутринта и никаква ракия, чу ли ме!
Да събудиш Каракондула по пълнолуние си е истинска лудост, дори да си Божи Служител, но го направих. Не мога да свикна с прякорите на това село. Нарече ме момче и го плеснах отзад по главата, за да му напомня с кого говори.
-Какво има, отец?
Разказах му за квартирата под земята, без да му кажа нищо за съпругата на Гробарят. Опита се да се престори, но пролича, че е гузен.
-Е?
-Откъде е взимала храна.
-Погледни птичките небесни.-цитирах-Те ни сеят, ни жънат и пак Господа не ги е оставил без храна.
-Стига, отче. С какво се е хранила.
Вдигнах рамене. Наведе глава. Занервничи, затърси цигара, дадох му от моите.
-Не знаех, че е жива. Братовчедка ми е. Наследихме равни дялове от къщата, но не се разбираше със семейството ми. Направих така, че да си тръгне сама. Нямах представа, че е живяла близо до селото през всичките тези години.
-Отивай в църквата и се моли. До службата за погребението. Никакви разговори с Гробаря.
В много от домовете не знаеха нищо и не криеха нищо, в една помислиха, че това е прибежището на скитника който са прогонили, а на въпроса, че са женски дрехите отговора беше, че сигурно е имал съпруга. Пращах всички да се молят, защото и тези които нямаха пряка вина за съпругата на Гробаря или братовчедката на Караконджула все пак са мълчали през тези години и никой не е забелязал, че една жива душа живее сред мъртвите. Накрая отидох да се моля и аз, защото все някъде, все някъде не съм забелязал, че една жива душа живее сред мъртвите, а и освен това не съм особено дисциплиниран пастир. Преди опелото си позволих да пийна чашка на екс, после се скрих и изпих още една, а накрая излязох и това което казах не приличаше на проповед такава каквато са ни учили в семинарията, но излезе от сърцето:
“Днес ще погребем един добър стар човек чието име в съзнанието на всички, ще остане Злото. За жалост, злото никога няма да остарее, никога няма да изтекат дните му, но ако всеки ден не хвърляме по лопата пръст ние дори живи ще живеем сред мъртъвци като една жена която само тайнството на изповедта ми пречи да назова по име…Нека символично хвърлим сега пръст върху трупа на злото и от днес нататък започнем погребението му. Амин…”
Мислех си за жената. Къде ли е. Навярно е умряла. Станало е скоро. Още не са изхабени батериите на радиоприемника й. Живяла е сред мъртвите и като е почувствала края си е излязла да умре сред живите.


Хорър, трилър, социална драма

2 коментара:

  1. Защо мъртвите никога не стават?

    Защото живите ще заемат местата им.

    Преди се чудех каква психика трябва, за да работиш в патологията или в погребално дружество. Откакто разбрах, че най-новото шоу във Великобритания е да гледат в близък план аутопсия на мъртъвци, вече не разсъждавам над този въпрос. Мернах един такъв клип и за малко да ми прилошее. A за други е удоволствие. Предполагам са фенове и на ужасите.
    Харесва ми мисълта за задгробен живот, особено ако е под формата на райска градина.
    Но стая под земята в гробищата ... хм ... доста хорър.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Фен съм на ужаса, разбира се, ако е умело направен, с много художествени средства и добър психологизъм, в това "гъделичкане на скришните ни страхове", защото в тях е човешката природа, но честно подобно "шоу" не бих гледал. Не обичам подобен натурализъм. И аз ще се почувствам така като теб. Иначе...къде ли не съм видял да живеят хора, в какви ли не дупки. Да ти кажа, бих предпочел да съм на мястото не героинята ми, пред онзи период: последния ми от Асеновград - гетото. Не, че и там съм нямал и щастливи мигове. Поздрави:))))

      Изтриване