Зората още
дремеше, а те бягаха по улиците. Стъпките им не се чуваха като, че ли
подметките им бяха пухени или не стъпваха. Всеки ги виждаше за секунда, в мигът
в който надникваше от прозореца или излезеше през входната врата.
Преди да осъзнае
какво вижда те вече бяха изчезнали, толкова бързо бягаха, но въпреки
скоростта изглеждаха плавни. Всички бяха облечени черно. От глава до пети, само по реверите им се белееше нещо, кърпичка или цвете, пайета или значка. Напомняха на лястовици. Двукраки човекоподобни лястовици с лица зад бронзови маски. Минаваха с шеметна скорост из улиците и пускаха пликове и пакети в пощенските кутии. По-късно имаше спорове колко са били. Никой не успя да ги преброи, но предположенията на голяма част от жителите на градчето бяха, че са били десетки, според други стотици. Имаше спорове и относно това дали са имали маски или така изглеждаха действителните им лица, имали ли са очи или през отворите им е надниквала празнотата. Учудващ беше факта, че ни една птица излетя уплашена, ни едно псе излая яростно, домашните птици не изпаднаха в паника и котките не настръхнаха. Животните сякаш не ги забелязаха, а всеки жител на градчето описваше, че е почувствал козината му да настръхва и да го обливат хладни и студени вълни. Имаше и разследване, беше задържан и заподозрян, после пратен на лечение за психическо заболяване носещо белези и на циклофрения и на шизофрения, не можа да даде свързани обяснения за съучастниците си, но вероятно те бяха местни хулигани които от скука са искали да внесат паника в града и да се позабавляват след това. Маски не бяха открити, нито пък имаше логично обяснение откъде младите голтаци ще намерят бронз за толкова маски и кой ще е този който ще ги отлее. Можеше разбира се това да не е бронз, а боядисана с бронзова боя пластмаса или картон. Възможни бяха и други материали. Как се движеха толкова бързо също беше обяснимо, подозрения паднаха върху младежкият футболен отбор. Децата неотдавна се бяха дискредитирали с намерена марихуана в тайник до игрището. Имаше и вътрешно разследване и натиск от външна страна и накрая се стигна до там, че спонсорите прекратиха договорите си, а и юридически неуредици принудиха отбора да се разтури. Обяснимо беше неудовлетворените младежи да търсят възмездие и в съучастие на болният професор по философия, става въпрос за основният заподозрян, хоспилитазиран по-късно в психиатричната клиника, който твърдеше, че е птичка, да са направили сутрешния театър. Мен ми се струва съшито с бели конци, но не намерих основателни причини да изразя подозрението. Първо: както вече споменах всеки ги виждаше само за миг, само в мига в който погледнеше към тях. Като, че ли преди това тях ги нямаше и се материализираха пред погледа му и от погледа му. Очевидци твърдят, че са ги видели по едно и също време на различни и отдалечени едно от друго места. Познавах някои от младежите, градчето ни не е голямо. Бързи са, но не чак толкова. Скоростта изобщо не беше човешка. Второ: успях да ги видя докато дърпах завесите. Те по-скоро танцуваха на ускорени обороти отколкото бягаха. Отдавна бяха изчезнали, но чувството за изящество на движенията им, които дори нямах време да уловя зрително останаха като неизличимо впечатление. Освен това всички бяха на един ръст и ми се струваше, че това е повече от нормалният човешки ръст. Тийнейджърите бяха атлетични, някои високи, но имаха различни телосложения. Признанията на някои от момчетата не можех да приема за достоверни, за да станат популярни са готови и на всичко, а някои може и да са били притиснати от родителите си. Като синът на един от общинските съветници. Бащата нямаше интерес градът да е център на вниманието, но скоро се успокои. Всяко чудо за три дни. След като болният професор беше прибран на безопасно за себе си и околните място се шумя още съвсем малко и дори таблоидите загубиха интерес към странните пощальони и скоро историята се забрави, а и всички искахме да бъде забравена. В пощите си намерихме доста странни дарове, плъхове и попови лъжички в кутийки, снимки на старци които бързо се разпадаха в пръстите, но имаше хора изпаднали в шок които се кълняха, че са видели собствените си лица, имаше рентгенови снимки показващи заболявания които нормален човек не би пожелал и на най-големият си враг, неприлични рисунки, цинизми в мерена реч, една жена открила имената на всичките си бивши приятели, призна си го официално, в един от таблоидите, кълнеше се, че обича децата си, а след туй се самоуби. Който и да се беше ровил в личният й живот будеше омерзение, но и в другите пощи даровете или плашеха или предизвикваха отвращение. Страховите несвързани фрази, омачкани банкноти от несъществуваща валута с диаболични знаци и агресивни орнаменти. Писма със странни библейски алюзии, цифри не означаващи нещо определено, но носещи неприятни асоциации, снимки на непознати деца, на окъсани болни хора, на напукани стени. Имаше в пликовете и назъбени парчета от счупени грамофони плочи, целофанени обвивки, части от пласмласови чаши, фасове с червило и без червило, страници от ученически тетрадки и бележници, отрязани нокти, кожа от мазоли, струпеи и всевъзможни други боклуци. Разбира се бързо отпадна мисълта да бъдат събрани за веществени материали. Следственият отдел не е бунище, а и щеше да има затруднение в картотекирането на всяко една от находките по отделно. Тук се сещам за една смехотворна, неособено изтънчена случка която няма общо с настоящата история. Един мой познат за да отмъсти на бившата си съпруга за развода клекнал и дефекирал пред вратата й. Отвратената и възмутена жена се обадила на служителите на реда, но виновника нагло отричал да е извършил деянието, накрая рекъл на полицая -бивш негов съученик, да арестуват фекалия и да го принудят да даде показания. Младият полицай само се изчервил и случая бил прекъснат до тук, по сходен начин свърши и случая със сутрешната поща. Боклуците бяха събрани и ритуално хвърлени на импровизирана клада в близост до бунището на града. Да си призная, гледах малко противоречиво на моят дар, стихчето написано на ресторантска салфетка с неравен пиянски почерк въпреки правописните грешки не беше лошо. Поне така реших отначало, още повече, че почеркът напомняше силно моя и ако не бях напълно сигурен, че не съм писал нещо подобно бих се заблудил. Надскачаше възможностите ми и нямах смелост за подобни литературни експерименти. Като видях обаче, че даровете на всички са зли усетих отвращение и към своя. Нямаше да ми донесе добро и с нетърпение изчаках реда си за да го хвърля на кладата.
скоростта изглеждаха плавни. Всички бяха облечени черно. От глава до пети, само по реверите им се белееше нещо, кърпичка или цвете, пайета или значка. Напомняха на лястовици. Двукраки човекоподобни лястовици с лица зад бронзови маски. Минаваха с шеметна скорост из улиците и пускаха пликове и пакети в пощенските кутии. По-късно имаше спорове колко са били. Никой не успя да ги преброи, но предположенията на голяма част от жителите на градчето бяха, че са били десетки, според други стотици. Имаше спорове и относно това дали са имали маски или така изглеждаха действителните им лица, имали ли са очи или през отворите им е надниквала празнотата. Учудващ беше факта, че ни една птица излетя уплашена, ни едно псе излая яростно, домашните птици не изпаднаха в паника и котките не настръхнаха. Животните сякаш не ги забелязаха, а всеки жител на градчето описваше, че е почувствал козината му да настръхва и да го обливат хладни и студени вълни. Имаше и разследване, беше задържан и заподозрян, после пратен на лечение за психическо заболяване носещо белези и на циклофрения и на шизофрения, не можа да даде свързани обяснения за съучастниците си, но вероятно те бяха местни хулигани които от скука са искали да внесат паника в града и да се позабавляват след това. Маски не бяха открити, нито пък имаше логично обяснение откъде младите голтаци ще намерят бронз за толкова маски и кой ще е този който ще ги отлее. Можеше разбира се това да не е бронз, а боядисана с бронзова боя пластмаса или картон. Възможни бяха и други материали. Как се движеха толкова бързо също беше обяснимо, подозрения паднаха върху младежкият футболен отбор. Децата неотдавна се бяха дискредитирали с намерена марихуана в тайник до игрището. Имаше и вътрешно разследване и натиск от външна страна и накрая се стигна до там, че спонсорите прекратиха договорите си, а и юридически неуредици принудиха отбора да се разтури. Обяснимо беше неудовлетворените младежи да търсят възмездие и в съучастие на болният професор по философия, става въпрос за основният заподозрян, хоспилитазиран по-късно в психиатричната клиника, който твърдеше, че е птичка, да са направили сутрешния театър. Мен ми се струва съшито с бели конци, но не намерих основателни причини да изразя подозрението. Първо: както вече споменах всеки ги виждаше само за миг, само в мига в който погледнеше към тях. Като, че ли преди това тях ги нямаше и се материализираха пред погледа му и от погледа му. Очевидци твърдят, че са ги видели по едно и също време на различни и отдалечени едно от друго места. Познавах някои от младежите, градчето ни не е голямо. Бързи са, но не чак толкова. Скоростта изобщо не беше човешка. Второ: успях да ги видя докато дърпах завесите. Те по-скоро танцуваха на ускорени обороти отколкото бягаха. Отдавна бяха изчезнали, но чувството за изящество на движенията им, които дори нямах време да уловя зрително останаха като неизличимо впечатление. Освен това всички бяха на един ръст и ми се струваше, че това е повече от нормалният човешки ръст. Тийнейджърите бяха атлетични, някои високи, но имаха различни телосложения. Признанията на някои от момчетата не можех да приема за достоверни, за да станат популярни са готови и на всичко, а някои може и да са били притиснати от родителите си. Като синът на един от общинските съветници. Бащата нямаше интерес градът да е център на вниманието, но скоро се успокои. Всяко чудо за три дни. След като болният професор беше прибран на безопасно за себе си и околните място се шумя още съвсем малко и дори таблоидите загубиха интерес към странните пощальони и скоро историята се забрави, а и всички искахме да бъде забравена. В пощите си намерихме доста странни дарове, плъхове и попови лъжички в кутийки, снимки на старци които бързо се разпадаха в пръстите, но имаше хора изпаднали в шок които се кълняха, че са видели собствените си лица, имаше рентгенови снимки показващи заболявания които нормален човек не би пожелал и на най-големият си враг, неприлични рисунки, цинизми в мерена реч, една жена открила имената на всичките си бивши приятели, призна си го официално, в един от таблоидите, кълнеше се, че обича децата си, а след туй се самоуби. Който и да се беше ровил в личният й живот будеше омерзение, но и в другите пощи даровете или плашеха или предизвикваха отвращение. Страховите несвързани фрази, омачкани банкноти от несъществуваща валута с диаболични знаци и агресивни орнаменти. Писма със странни библейски алюзии, цифри не означаващи нещо определено, но носещи неприятни асоциации, снимки на непознати деца, на окъсани болни хора, на напукани стени. Имаше в пликовете и назъбени парчета от счупени грамофони плочи, целофанени обвивки, части от пласмласови чаши, фасове с червило и без червило, страници от ученически тетрадки и бележници, отрязани нокти, кожа от мазоли, струпеи и всевъзможни други боклуци. Разбира се бързо отпадна мисълта да бъдат събрани за веществени материали. Следственият отдел не е бунище, а и щеше да има затруднение в картотекирането на всяко една от находките по отделно. Тук се сещам за една смехотворна, неособено изтънчена случка която няма общо с настоящата история. Един мой познат за да отмъсти на бившата си съпруга за развода клекнал и дефекирал пред вратата й. Отвратената и възмутена жена се обадила на служителите на реда, но виновника нагло отричал да е извършил деянието, накрая рекъл на полицая -бивш негов съученик, да арестуват фекалия и да го принудят да даде показания. Младият полицай само се изчервил и случая бил прекъснат до тук, по сходен начин свърши и случая със сутрешната поща. Боклуците бяха събрани и ритуално хвърлени на импровизирана клада в близост до бунището на града. Да си призная, гледах малко противоречиво на моят дар, стихчето написано на ресторантска салфетка с неравен пиянски почерк въпреки правописните грешки не беше лошо. Поне така реших отначало, още повече, че почеркът напомняше силно моя и ако не бях напълно сигурен, че не съм писал нещо подобно бих се заблудил. Надскачаше възможностите ми и нямах смелост за подобни литературни експерименти. Като видях обаче, че даровете на всички са зли усетих отвращение и към своя. Нямаше да ми донесе добро и с нетърпение изчаках реда си за да го хвърля на кладата.
Едно единствено
момиче – млада жена, задържа своя дар, защото в пакета беше открила разцъфтял
кактус. Похвалила се още предобед на съседката си, която беше получила неясни
послания със сексуално арогантен характер. Двете трябвало да дойдат заедно до
кладата, но момичето с кактуса не дойде.
Съветваха я да
изхвърли този кактус, но тя се озлоби срещу всеки който се опита да я накара да
мисли разумно. Трябва да кажа, че цветето беше наистина много красиво. Видях го
с очите си, като чух за нея станах любопитен. Много пъти исках да я заговоря,
веднъж даже пожелах да я поканя на среща, да поискам ръката й, да живея
завинаги с нея, но така и не успях. Младата жена не беше приета никъде на
работа, пътуваше с велосипед за да си купи храна от съседният град, защото
колата й беше запалена една нощ. Виновниците не се откриха макар да се случи в
нощта на голяма победа на националният ни отбор и едва ли е имало много хора в
леглата си, а живееше в централна част на града. Не можеше да си вземе и книга
от библиотеката и касетка от видеотеката. След години се озова на улицата
защото имало неизправност в документите й за собственост. После се оказа, че
изобщо сградата е незаконна и помня сутринта когато минаха жълтите багери, а от
къщата останаха само руини.
Когато я видях да
върви прегърнала кактуса, пак ми се прииска да я заговоря, но ми се стори, че
погледа й е налудничав и излъчва агресивност.
Живя няколко
години в една ламаринена барака, до лозята, а тази сутрин разбрах, че е
намерена с прободна рана в гърдите си.
В обятията носеше
бодливото цвете като дете, а на мен ми се иска и не мога да напиша онзи стих
който хвърлих в кладата на останалите.
Няма коментари:
Публикуване на коментар