понедельник, 23 апреля 2012 г.

Дискетата


Горя от нетърпение да се запозная със себе си. Ще се срещнем по пладне, на една и съща възраст сме. Днес го разбрах. Истинско мъчение е изкушението да погледна часовника. Последният път, когато видях циферблата, оставаха четири часа и бяха изтекли само петнадесет минути от предишното поглеждане. Свалих часовника, поставих го на пода внимателно. Все пак беше златен “Ролекс” – ритнах го леко, така че да се плъзне навътре под
леглото. Русото слънчогледче дойде след малко, с подноса с чая. Направила го е така, както съм го обичал. Сигурно ще ми хареса сега. Както и това, да седне на коленете ми, да заровя ръка в косата й. Струва ми се далечна като образите, които гледах, по телевизора, преди да ми писне и да го изключа. Изтънчена, с блестяща красота е, не се забелязват естествени дефекти. Да не би да е актриса или фотомодел. Тя ми е съпруга. Опита се да ми каже името си, но я помолих да не го прави. През нощта ще я нарека с всички женски имена, преди да улуча нейното, но преди това ще я поканя на вечеря, ще се опитам да ме хареса и ще разбера дали толкова я харесвам. Няма да се възползвам от миналото си, то засега не е мое. То не съществува и красавицата всъщност не е моя съпруга, а на погубеният в амнезията ми. Изписаха ме от болницата преди дни. Казаха ми кой съм, но слушах разсеяно, изобщо даже не слушах. Витаех и си повтарях пасажи от книги, които учудващо помнех. Имах чувството, че седна ли да пиша, ще ги възстановя напълно. После се оказа, че в момента на припомнянето ги забравям. Имало е катастрофа. Тежка мозъчна травма. Лежал съм в кома седмица. Освен амнезията, други последствия нямаше, но докторите бяха единодушни, че ще е временна. Желаех ли го? В един момент започнах да се забавлявам и да си измислям кой съм. Разбрах, че съм състоятелен човек и това ме освободи от всякакви други тревоги. Каквото и да е било, отминало е. Като разбрах, че съм семеен, реших да се разведа. Още щом дойда на себе си, но после видях слънчогледчето и реших да отложа. Дали ще я обикна, дали съм я обичал или от жив снобизъм съм я взел, защото е, без съмнение, много красива. Забелязвал ли съм трапчината на брадичката й, прави я още по-чаровна. От горните зъбки се е получила. Съвсем лекичко са щръкнали и са извили устната й навън. Не е дефект, ефект е. Придава й невинен и непорочен вид, но усмихне ли се, девичата илюзия изчезва. Жена -мечта, но обичал ли съм я, а тя обичала ли ме е? Опитах се да си представя как сме се срещнали, как сме се запознали. Не исках да ми казва, а и тя не настояваше. Не беше много приказлива и това ми харесваше, но я предупредих да не казва името си. Не оставаше за дълго. Много бях изтощен и бързо заспивах. От лекарствата сънувах всевъзможни глупости, някои доста вулгарни, други абсурдни и, като си ги припомня, ме избива смях. Често се повтаря една магистрала, после отклонявам от нея и се нося по второстепенен път. Виждам стопаджийка и намалям, но се оказва дърво. Много съм разочарован и продължавам. Пътят изглежда прав и е светло, но следва падане, нямам време да изпитам страх, но се събуждам, облян в пот. Натискам бутона на алармата. Искам да видя лице и усетя присъствието на жива душа. В краткото падане са ми са се присънили и мъртви души. Вървял съм сред тях, говорил съм с тях, почти съм ги чувствал близки. В един миг обаче се опитваха да ме възпрат при себе си, а аз да живея. Те са мъртви, а аз не. И ме беше страх отново да заспя. След като сестрата се уверяваше, че съм добре, ме оставяше, а аз се борех със съня и си мечтаех това, което ще се окаже, че съм бил. Страшно забавно, мечтите на всеки са свързани с бъдеще, моите с минало. Знам резултата, как съм достигнал до него е загадка. Не бързам да я разреша, а и ме  тревожи, че сънувах прав път, на който не би трябвало да катастрофирам. Нарочно ли го бях направил? Струва ми се, че обичам живота. Изглеждам весел човек. Харесва ми мушкатото до перваза. Забелязвам и слънчевите зайчета. Подържал съм тялото си и то е изпълнено с приятни усещания, то, за разлика от мозъка ми, помни приятни докосвания, при спомена настръхва, следва и ерекция, но е болезнена, защото извадиха скоро катетъра. Мисля, че няма причини да завъртя волана. Нечиста съвест? Едва ли. Твърде лекомислен съм, за да вляза в зла интрига. Да не би да съм бил подведен или несъзнателно да съм наранил някого? Възможно е, но май си въобразявам. Предупредиха ме, че ще последват параноични мисли и са естествени. Бялото петно в паметта се запълва с всички възможни страхове. Започнах да се боря с тях, с мъртвите души, които искат да ме държат при себе си, със страха, че съм завъртял съзнателно волана към дървото. Експертизите щяха да ми разкрият как е станало, но още е рано. Сега е времето да бъда в миналото си всички тези, които не съм бил. Първо си повярвах, че съм писател, че съм обикалял на стоп, пушил съм трева, пиел съм по две -три бутилки и съм живеел с плъховете, докато разкажа за тях, отначало са ме изхвърляли от издателствата, но най-сетне съм пожънал невероятен успех. Твърде интересно е, за да е истина. Не ми се е случило, всички зъби са на мястото ми, няма и следа от болка в черния дроб или киселини в стомаха. Нямам белези или татуировки. Сигурно съм бил световно известен шахматист. Глупости, тогава щях да знам името си. Абсурд, пълен абсурд. Най-вероятно всичко е на красавицата и ме е харесала заради веселия ми нрав. Само така ще е. Поне ми се иска да вярвам. Когато ме изписаха, ми хрумнаха всевъзможни идеи и колкото повече оставах пред телевизора, толкова повече се нарояваха. Накрая, след като излетях и в космоса и открих принципно нов батискаф, изключих телевизора и не го пуснах повече, но тогава се появи и най-интересният начин да се запозная със себе си. Оказа се, че съм имал виртуален приятел. Не знам защо, но е бил обсебен от мисълта си за мен, а и аз от това, че го има. Сам не ми е писал много за себе си, нищо не ми е писал. Писмата му бяха дв а-три реда от рода: “ти знаеш, карам я все по същия начин, но ти разказвай, разказвай, чаках с нетърпение…” Имал съм много да му говоря. Всеки изглежда има нужда от изповедник и аз съм го намерил в негово лице. От датите на съобщенията му разбирах, че сме общували всяка вечер. От думите му, че съм му казвал всичко. Беше такъв скъперник в писането, че дори от зададените му въпроси за нещо конкретно не си припомних за какво става дума, но разбирах, че не съм криел каквото и да е било за себе си, включително и за това, че не съм бил много верен на красавицата си и дори ми е давал съвет как да прикрия от нея няколкоседмичното лечение на неособено тежко венерическо заболяване. Друго съществено не научих, но тази сутрин си уговорихме среща. Обеща ми да ми даде дискета с всичките мои спомени. Можеше да ми прати всичко и по електронен път, но реших да го видя. Не всеки му е съдено да се срещне със себе си. Той е изживявал моя живот. Живеел е чрез мен, неговият му е изглеждал досаден и скучен, лишен от цветове, затворен, с дефицит на избор, изглеждаше стойностен, но затворен в себе си, капсулиран във време и пространство. Изпитвал е необходимост от мен, както и аз от него, за да се освободя от всичко това, което не мога да споделя с другиго.
Часовете до срещата минаваха бавно. Слънчогледчето ту ми се усмихваше, ту се опитваше да ми се нацупи. Настоях само да ходи боса по теракотата. Оставаха лек блясък следите й и почти недоловимото пляскане на стъпалата й беше прекрасен звук. Засмя се и ми каза, че още съм си пълен с налудничави хрумвания и изобщо не съм се променил. После я накарах да отиде и сама да купи книги, по неин избор.
- Няма смисъл да ме тестваш, знам какви са предпочитанията ти и, дори да имах различни, щях да те измамя. –този път се разсърди истински и изчезна от стаята.
Пак пуснах телевизора и го изключих, и мислих за себе си. За онзи, който съм сега, онзи, който има моята памет, без да е изживял нищо от онова, на което се гради тя. Щом той притежаваше спомените ми, би трябвало да е много повече аз, отколкото аз съм самият аз. От друга страна, аз, притежавам “Аз”-а си, макар и лишен от част от себе си. Притежавам и тялото си, както и резултатите, които то е постигнало. Всичко онова, което е престанало да бъде динамика, да се развива, а е отделено от мен, макар и част от мен, вече не е мое. О, не. Ще ме заболи главата пак. Спомените изобщо принадлежат ли ни? Не е ли това причината да желаем да ги споделим, след като са споделени, те продължават да се развиват у други, които ги споделят с други и други, личностното ни преживяване се превръща в множествено и един ден пак се връща в нас или ни поглъща в себе си? Навярно е част от причината, няма да си отговоря на този въпрос, нито на другите такива, които ми преминават, но ето един по-прост. Да не би Слънчогледчето да е загадъчният ми приятел? Престорила се е на някой непознат, защото е усетила, че не мога напълно да се споделя с нея и се измъчвам, че, и прегърнат от красотата й, се чувствам пак сам? Не ми се вярва, всяка жена ще се нацупи, когато разбере, че не може да запълни всички емоционални празнини. Защо ми хрумна изобщо толкова щурав въпрос? Появи се пак, още се правеше на сърдита, но личеше, че под строгия вид се усмихва. Разбирах вече, че наистина съм я обичал и още я обичам, както и тя мен. Личеше.
- Можеше да ти прати всичко по интернет. Както си и говорихте - разкри, че е посветена.
- Защо го правих?
Вдигна рамене и се усмихна. Не ми се е сърдила. Приемала ми е странностите, но как беше разбрала, че сме си уговорили среща, не я попитах.
- Не ревнуваше ли?
- Какво да те правя. Все си един такъв. Мислиш ме за малко дете, а не съм ти дъщеря. Даже спим заедно – засмя се кратко, имаше звънък смях. – И да ти кажа, всичко научавах. Всичко, но когато не го чуя от теб, то не е същото. Вярно е, но не е преминало през теб. То е външният поглед към теб, а аз… Всъщност, щом се криеше, имаше защо, но би ми било интересно, много интересно.
- Какво толкова съм правил?
- Твоето анонимно приятелче ще ти разкрие.
- Няма да влизам повече в киберпространството.
- Закълни се.
- Е, не мога.
- Така си и знаех - засмя се. – Но не си прави илюзии. Сега, щом си друг, ще трябва отново да ме спечелиш. Очаквам да ме поканиш на вечеря.
- Точно това смятах да направя.
 Все пак, целуна ме, преди да излеза. Таксито дойде малко след това и след четвърт час го видях.
Чакаше ме в гаражчето - бистро, пред олющената жилищна кооперация, пред която живееше. Беше в инвалидна количка. Цял живот е бил. Не беше ми го казвал. Говорихме дълго, той се въодушеви, но, преди да започне да ми разкрива спомените ми, го прекъснах.
- Слушай, исках само да те видя, нищо повече. Запази дискетата. Тези спомени, които са на нея, са твои. Само твои. Ти си ги изживял.
Разтрепери се, гневни сълзи избиха по очите му. Изведнъж ме намрази.
- Не ми трябва съжалението ти, аз… - не можа да завърши.
- Те са твои. Заслужава хубави спомени само този, който има сила да ги понесе.




Хорър, трилър, социална драма

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email