събота, 28 април 2012 г.

Дървото на живота


Баща му три пъти започна от нулата и три пъти се разори. Влезе в затвора. Излезе. Потръгна му и се самоуби. Обеси се в гората, защо – никой не разбра, а той разпродаде магазина му за авточасти, железарията и автомивката за десеторно по-малка цена, още щом навърши пълнолетие.
Изтегли всичко което имаше и купи три камиона, десет резачки и направи свой отряд дървосекачи. Печелеше добре, но далеч по-малко отколкото, ако бе продължил наследеното. Имаше и повече
работа, защото сам излизаше със своите хора и режеше най-много от всички. Лобното дърво обаче беше маркирал. Изгравирал с длето череп и кокали, сатанински знаци, боядисал с цветове на отровна змия по цялото стебло. Грижеше се боята да е винаги ярка, отблъскваща, страховита. За всеки случай постави и плоча на която изписа зловещи закани и проклятия за всеки който нарани дървото. Иначе живееше съвсем нормално. Скоро сам откри железарски магазин като баща си, ожени се и нарече първата си дъщеря на името на трагично загиналият покойник. Съпругата му знаеше за дървото, но не го заговори нито веднъж за него. Той беше добър съпруг, ласкав, остроумен понякога и много грижовен баща. Предпочиташе малката му слабост пред комарджийската страст на брат си или алкохолните маратони и скотското поведение на някогашният си приятел. Мъжете които работеха с него бяха зловещи типове с белези и мълчалив характер, а той искаше да изглеждат и да се държат точно така. Сам ги наричаше нежно: любимите ми главорези. Спечелиха ли повече, не щадеше премиите, родеше ли се дете на някого, ставаше му кръстник и се грижеше както за децата си, така и за кръщелниците си. Имаше ли някой нужда я отгатваше без никой дори и да е намекнал и което му беше по силите изпълняваше го. Никой не отвори дума за дървото обсебило съзнанието му. Само веднъж едно от новите момчета, рече: “фетиш”, но замълча срязано от погледите на останалите и после всички забравиха за непредпазливата дума. Какво желаеше сам от дървото, не знаеше. Отговори? Та той не задаваше въпроси. Изпълняваше повелите на ежедневието тъй както редник изпълнява заповедите на ефрейтор. Съзнанието му беше чисто, будно, весело. Подсъзнателно твореше графика на стъпките си и не допущаше грешки и слабости. Нямаше и толкова силни сантименти в детството си, нормално обичаше и мразеше баща си. Разбира се трагедията прие тежко, но толкова тежко колкото би я приел всеки. Адекватно.
И така минаваха ден след ден, година след година. За него си приличаха. Съпругата му надебеля. Преживяха и един тежък период в който тя си хвана любовник. Научи бързо, премълча, че знае. Някой от любимите му главорезчета сплаши донжуана и показа на жената колко пари струва увлечението му, но той нямаше връзка с проявата на своя човек. Не го възпря, но не го и подтикна. Само дочу, че се е случило. Веднъж подмени паметната плоча край дръвчето и махна сатанинските знаци. Започнаха да го дразнят и му се струваха кич. Поръча си по-трайни бои, но макар те да не се напукваха и лющеха от атмосферните условия, а трябваше само от време навреме да се обират с мокър парцал, продължи да боядисва дървото. Това си беше част от ритуала, губеше се пълнотата, ако не се изпълняваше. Веднъж през тези години един овчар, един загубил се турист и една влюбена двойка го попитаха защо го прави, но не се помъчи да им отговори. Вдигаше усмихнат рамене и отвръщаше: “ей тъй”. Дъщеря му не беше навършила шестнадесет години когато избяга за пръв път. Намериха я бързо. Пътувала на стоп. Към морето. Надявала се да изкара като уличен музикант. Свиреше добре на всеки инструмент с който я оставеха насаме за няколко часа. Нямаше нужда от учител, не желаеше да има. По-необщителен човек и от дърварите му беше. И сега не каза много. Затвори се пак в стаята си и му идеше да разбие китарата й, но не го направи. Горчеше му. Имаше чувството, че го мрази, а защо. Не разбираше, нямаше никакви причини. На осемнадесет избяга пак, случи се точно след вечерта в която той преживя, най-тежката буря която помнеше. Приличаше по-скоро на бомбардировка отколкото на светкавична буря. Преди залез стана тъмно като нощ, а нощта се преобръщаше в ден от светкавиците между които паузата беше по-кратка и от проблясъка им. Трепереше ужасен за дръвчето си. Струваше му се малко и крехко, а така само край възвишението нямаше начин да не го удари гръм.
“Но защо! Защо досега не го е ударило! Защо не съм се и замислял, а е противно на физичните закони! Какво го пази…”
Оглушителна мълния разтърси яката триетажна къща. Мислеше си, че това е последната нощ на дървото. На сутринта отиде, подготвен да го види изпепелено. Струваше му се, че ще види една изпепелена част от себе си, но то беше цяло. Няколко клона липсваха, отвени от вятъра, но все така стройно и предизвикателно то разгръщаше отровните си цветове.
“В теб се е вселил дявола!”-посочи го с пръст, а думите му бяха като към стар приятел, страдащ от тежка болест за когото всички са мислили от отдавна, че скоро ще умре.
Когато се прибра, разбра, че дъщеря му пак е избягала. Откриха е след близо два месеца. Живеела с един одърпан и гладен художник на съпружески начала. Трябваше да му откъсне врата, но само щеше да си навлече по-силна омраза от страна на малката. Задържаха я около седмица, но всичките увещания на света, не им помогнаха. Тя пак отиде при възлюбеният си, а той трепереше при всяка буря за дървото. Една сутрин отиде и докато го нанасяше ярките краски изричаше:
-Ти никога не си давало плодове. Никой от много време не търси и сянка при теб, защото те правя отблъскващо. И вече остаря, много остаря, но няма да стоплиш никого. Никого няма да стоплиш. Осъждам те на живот! Никого, никого, никого няма да стоплиш. Осъждам те на живот…Осъдих те!
След дни със съпругата му се срещнаха с психолога за съвет относно дъщеря им. Беше млад мъж, малко над нейната възраст. Личеше си, че е ексцентрик, но будеше доверие. Даде един тест от поп психологията. Трябваше да нарисуват дърво и да кажат какво мислят за него. Оказа се, че каквото изрече всеки за дървото, означава, че е това което мисли за себе си.
“Никого, никого, никого няма да стоплиш. Осъждам те на живот!”-припомни си присъдата която беше изрекъл на дървото си.
Още същата вечер отсече дървото. Намери най-добрият лютиер и му даде материал за да изработи китара.
Когато инструмента беше готов отиде при дъщеря си. Не вярваше, че ще го види. Беше в напреднала бременност. Преди раздялата се зарекоха, че тръгне ли си, няма да я потърси никога повече.
Пое недоверчиво саморъчно направеният инструмент. Засвири нещо импровизирайки, нещо което не беше сигурна дали е чувала някога или композира в момента.
Това бяха звуците на любовта.




Хорър, трилър, социална драма

2 коментара:

  1. От много време не бях те чела. Отново ми достави страхотно удоволствие. Последно време не ми идват думите с които да изразя емоцията. Усещам някаква промяна в теб, в думите и емоцията, която е вложена в тези редове. Промяна към добро, към хармония със себе си, към някаква лекота с която гледаш към живота... Не говоря само за героя, защото всеки влага нещо от себе си в творението си /макар и понякога да не е осъзнато/. zaycheto

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря ти, благодаря ти, Ивелина! Много, много усмивки, ако знаеш колко ме зарадва...Този разказ предхожда онези, които си чела в реда на написване. Прехвърлям в този нов блог всичко написано и започвам от по-старите. На самия мен, някои изглеждат нови. Не, че съм ги забравил, но поглеждам по нов начин на състоянието в което съм ги писал и ми е много, много интересно.

      Изтриване

Follow by Email