понедельник, 23 апреля 2012 г.

Нестинарката

                                              Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й
-Млъквай…Пречи ми да мисля, мозъка ми стана на дрисък, накарай тази каруца да млъкне!-изпадна в изстъпление мъжът зад волана. В пристъпа метна слънчевите си очила от прозореца. Очите му мятаха мълнии. Цял се тресеше от гняв. Момичето на задната седалка ридаеше, тресеше се цялата. Давеше се, а другият тип отпред бе по-скоро объркан:
-Тая ще ни издъни.
Шофьорът отби и рязко натисна спирачките. Колата едва не се обърна.
-Натикай я в багажника.
Момичето изведнъж млъкна и се вдърви. Беше малко под осемнадесет или малко над осемнадесет, смугла, със светлозелени очи, напомняше крехко украшение.
-Няма да можем да минем така границата.
-В тайника, в тайника.
-Стига бе! Няма да се побере…Ще се удуши…Слушай лигло, млъквай. Правим те звезда, ясно. Аз ти казвам. Никой няма да те нагруби, ще му счупя тиквата иначе. Аз лично. Ти ще правиш твоя номер с огъня. Само това.
-Мама, мама…-цивреше момичето.
-Прави се на малоумна, не е…-въздъхна шофьора.-Чуваш ли ме добре, всякакви номера са ми правили. Оттук до най-близкото населено място и напред и назад е петдесет километра. Не броя селата, защото те са пълни в олигофрени които ебат добитъка си. Познавам ги всичките. Ще те закарам на някой такъв, даже се сещам на кого. Пък защо само на него. Цялото село ще те мине, ясно…
-Хей той те плаши, няма да му дам, но моля ти се, за твое добро е. Ти си нестинарка. Само нестинарка, нищо друго. Ще отидем на място където мислят, че танцуването по жаравата е…как се казваше…-щракна с пръсти -абе, фантазия…Сетих се, метафора. Мислят, че е метафора. Като те видят ще се побъркат.
-Мама.-едва откърти момичето.
-Оставила те е малоумнице.- кресна мъжът пред волана.-И да не те е оставила вече е далече. Назад. Назад във времето и пространството. Ти си голяма и трябва да си изваждаш хляба сама. Виж каква хубавица си, не си знаеш цената. Кво се свиваш в онази чукари при старите индианци. Сега ще помълчим, защото аз трябва да помисля, за някои нещица. Ще спрем на едно ресторантче край пътя…Пиеш ли уиски…Ще ти поръчам, ако искаш…Каквото си искаш…Ще тръгнем после и всичко ще е окей. Мама я няма, мама е далеч, далеч назад. Ние сме сега и мама и тати. Само дето не се таковаме…-разсмя се, а момичето лекичко се усмихна.
-Видя ли, че всичко е окей.
Разведри се, но когато забеляза в огледалото, че усмивката не е изчезнала от лицето, стои като фотографирана, ледени тръпки полазиха бедрата му. На ляво устните й лекичко се бяха удължили, вдигнали почти незабележимо крайче нагоре и изписали две чаровни трапчинки. Имаше нещо зловещо в тази красота.
“Мамка му!”-помисли си-“За тази малоумница, ако не се оженя. Не бях видял такова диво същество. Ама, ако наистина е толкова превързана към майка си, гати тъщата дето ще имам. “-затресе се от смях.
-Кво бе откачен.-попита го авера му и също се засмя.
-Опънати са ми нервите. Представих си какво е да имаш тъща.
-Е, разбери ги жените. Всяка майка иска да е на мястото на дъщеря си. Вижда себе си, млада и неосъществена и не желае да повтаря грешките си.
-Ти пък голям психолог се извъди.
-Ето го любимото ни местенце.-отби колата към бистрото. Откакто тя замлъкна поведението на двамата се промени. Изглеждаха весели, дори приятни хора. Държаха се галантно, говореха и като екскурзоводи и като по-големи роднини които я водят на гости у дома си в чужбина. Не промълви. Леката усмивка не чезнеше от лицето й.
“Тази наистина не е добре.”-помисли си мрачно мъжът който шофираше-“Издънихме се, но не мога да подведа приятелчетата. Казах им, че ще имат ново момиче.”
-Слушай.-рече тихо на другият -Обади се на аверчетата ти. Мен ми е неудобно. Кажи им да изчакат до утре. Тази вечер да останем в мотела. Скапан съм, някъде ще се издъня. Такова чудо не бях видял.
-Какво пък й е? Добре. И мен ми бръмна главата…-отдалечи се и след кратък телефонен разговор се върна и рече високо -Тук ще спим малката.
-Вземи и отделна стая. Слушай, взимаме ти отделна стая. Никакви връзвания на чаршафи от прозореца. Ще се изпуснеш и ще се удариш. Твоят ключ ще е у мен, само защото не искам утре да ти тропам два часа, че бързаме. Вратата обаче ще е отключена и ако искаш да си отиваш, прав ти път, но напред е само границата където ще те задържат или ще те гръмнат. Назад е сто километра, пълни със зли кучета и извратеняци дето си ебат добитъка.
-Трябваше ли да я оставим сама?-попита после дружката му.
-Нека малко се успокои, че и нас да успокои. Видя ли каква усмивка.
-Усмивка като усмивка. Малките и дивите винаги са чаровни. Ама как танцува по жаравата.
-Не знаех, че в тези райони имало нестинари.
-И аз. Честно. Едва не я уби глигана. Уплаши се изглежда от огъня и свърна в страни, а аз изпуснах пушката. Най-комичният лов който съм имал.
-Тръгваш за глиган хващаш нестинарка.
-Не ми го побира ума.
Засмяха се, допиха си чашите и решиха и те да си лягат. Чакаше ги и на другият ден дълго пътуване.
Чуха нещо откъм стаята й. Като тропане, като вой, като вятър и удряне на крила по стените.
-Мамка му.-извикаха един през друг.
Когато отвориха вратата изразът на лицата им остана завинаги учуден до невинност.
Всичко се случи за секунди. Видяха полуголото момиче. Танцуваше, стапяше ситно, а босите й пети възпламеняваха килима под себе си. За кратки секунди килима се покри с десетки пламъчета. Лумна огън. Момичето мина като дух между двамата сводници, а преди огнената вълна да ги погълне чуха:

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email