сряда, 25 април 2012 г.

Чувство за чистота

                                         Колаж: BG Север

Трябва да вървя, няма как, трябва. Тук е мъртвило. Тъмно е като преди сътворението. Батерията на мобилният телефон се изхаби още преди да се загубя. Не трябваше да правя тези снимки. Печал. Защо ми беше да снимам печал.
Районът е напълно мъртъв, не знам що за хрумка на групата беше да слезем надолу. После погледът ми беше привлечен от съборетините. Заприлича ми на селце. Разделихме се на две.
По-разумните предпочетоха да си прекарат уикенда както си беше според плановете, а тримата глупака решихме да видим какви хора може да живеят насред дерето. Приятелката ми се отказа още щом видя, че сградите са празни, нямаше и следа от живо същество. Само напукан кирпич и тухли каквито едва ли се произвеждат от десетилетия насам. Вонеше ужасно. Не остро, миризмата сякаш се напластяваше, лепеше, обсебваше като отвратителна мисъл. Надолу от мъртвото селце се виеше обрасъл път, тръгнах по него и тук и другата откачалка се отказа и реши да се върне пред останалите. Нямам представа какво беше възбудило любопитството ми. Докато останалите сигурно вече бяха опънали палатките и отворили бирата, аз се препъвах и търсих нещо си в задните части на света. Почти се бях отказал когато видях дългите сгради. Приличаха на складове или на свинеферми. По материала личеше, че са строени след изоставеното село. Тук направих първата снимка и затърсих пътека към тях, но така и не открих. Тръгнах измежду храстите, но не беше лесна работа. Заплетох се в едни къпини и разкъсах дрехите си с трудност се освободих, а после в обикалянето се обърках съвсем. В един момент се опомних пленник на живите въжета. Обиколен бях от непроходими храсталаци. Свих зъби и тръгнах в произволна посока, раздрах се целият, ситни насекоми ме облазиха и всеки метър беше истинска битка. Докато стигна сградите се свечери, надеждата ми, че стигна ли до тях ще намеря път, угасна бързо. Не може да е нямало, но растителността отдавна го беше погълнала. Отворих една врата, а лъхът който ме блъсна едва не ме повали. Това беше миризмата. Онази която се усещаше и горе в селото, но многократно по-силна. “Това май се крие от обществеността. Изкуствени торове или хербициди или кой го знае какво, но не съм чувал за нещо подобно по тези места.”
Преглътнах отвращението, отворих вратата и направих няколко снимки. Със светкавицата виждах разкъсаните чували и желираният материал около тях. Приличаше на фекалии, но вонеше още по-гадно. Малко по-късно осъзнах, че само съм си изхабил батерията. Какво означаваха снимки на разкъсани чували в някакви си помещения. Голям разследващ журналист съм, няма що. Най-разумно беше въпреки отвращението си да остана до сутринта в изоставеният склад, но се отдалечих колкото да потърся камък или каквото и да е на което да седна или поне да се облегна. Тук вонящата кал стигаше почти до кокълчетата ми, а и стените бяха важни и лепкави. Засърбя ме цялото тяло имах чувството, че кожата ми ще се смъкне. Така и не открих подходящо място да се отпусна. Всичко беше кал или жилести трънливи храсти, заплетох се и в телена ограда и трябваше да я разкъсам с тялото си, но после попаднах на път. Затънах още по-дълбоко в мърсотията, друг път обаче така и не открих.
“Както често в живота, няма друг път освен мръсният…”
Спрях се и сега наистина се почувствах отвратително. Мисълта отекна гласовито. Като че ли не си го помислих, а чух някой да го изрича и познах гласа. Сигурно съм свил устни преди да ми призлее, после стиснах зъби и се взрях в опит да видя нещо в тъмнината. Поне тук трябваше да ме остави. Умееше да доминира, сред другарчетата си, сред бизнес партньорите си, сред служителите си, в семейството на пръв поглед беше мек, дори отстъпчив и по свой собствен начин ни обичаше, а може би обичаше изобщо всички, всички които консумираше. Напоследък не можех да го понасям. Нормално е на възрастта ми да имам препирни с родителите си, а и скоро ще замина да уча, но сега се замислих дали наистина ще успея да се дистанцирам от баща ми, щом мислите ми са с неговият глас. Не можех да стоя обаче като паметник, колкото и да не бях съгласен с него трябваше да вървя в мръсотията. Тук ставаше въпрос за друга мръсотия, не за тази която говореше той.
“О, така ли. Мръсотията си е една. Една си е, просто трябва да запушиш нос и да вървиш в нея. Понякога е единственият път.”
Да не съм шизофреник. Глупости, не бих се заподозрял. Просто си имам въображение. Мога да си взема обаче поука и да обърна внимание на въпроса колко от мислите ми са действително мои и колко са на един човек на когото дължа много, но смятам за напълно безскрупулен. За в бъдеще трябва да помисля върху мисленето си. Не сега, сега трябва само да вървя. Все ще намеря по-сухо място и по-хубав път. Инстинктивно посягах към мобилният си телефон да видя колко е часа, а после се усмихвах горчиво на лошата си преценка. Загубих всякаква представа за времето, а бях изтощен. Преходът ни и преди да се загубя беше дълъг, освен това газенето на кал е далеч по-уморително, на няколко пъти се препъвах в уродливи коренища и имах чувството, че всеки момент ще се цопна по лице в миризливата помия. Стори ми се, че и цопкането на краката ми повтаря с неговият глас думите:
“Както често в живота няма друг път освен мръсният.”
Искам да се съглася, искам. Няма смисъл да споря. Спорът с очевидното само изтощава енергията ми, а тя ми трябваше. Можеше и да е спасителна. Като тази която липсва сега в мобилният ми телефон.
Стори ми се, че видях светлина. Въобразявам си. Трябва да спра да се вълнувам, защото и това изтощава енергията ми. Пак бъркам, пак. Откъде ще се вземе тук светлина.
“А може да има? До светлината може да се достигне газейки през мръсотията.”
Бях чувал слухове за сделките му, не вярвах в тях. До този момент.
-Не! - изкрещях, а ехото ми заприлича на смеха му.
Светлината не беше въображаема. Идеше може би от километри пред мен, но вече нямах съмнение, че е истинска.
Крачката ми се ободри. Намерих неподозирани сили и избих всички потискащи мисли от главата си... Разликата между едната и другата мръсотия е в това, че тази ще се измие от краката ми, а онази не може, поне не толкова лесно. Това е. Сега трябва да вървя. В бъдеще ще споря с възпитанието в себе си. Стана ми по-леко. От прилива на адреналин или от чувството за победа се чувствах опиянен и скоро вече ясно се виждаше източника на светлина. Пак беше село, но този път живо, иначе защо ще му са светлини. Няколко километра ме деляха от него, а и усещах вече твърда почва под краката си.
-Ти остана в калта, там в мрака си, зад мен!-отмъстих на гласа на баща си.
Бях сигурен, че всичко е свършило когато пред мен се изпречи реката. Не беше голяма, можех да я премина без усилия, но не посмях. После осъзнах колко са мръсни краката ми, а колко е чиста тя.
-Това е глупава сантименталност!-прозвуча изкуствено смеха ми.
Тук вече беше достатъчно светло, светлината се отразяваше в нея и изглеждаше като кристална. Нямам представа колко дълго съм стоял така, но съм припаднал. Опомних се за кратко в един джип. Чух шофьора да казва на другият до него:
-Малкият не може да е знаел, че реката е заразена. Голям късмет е извадил, че е загубил съзнание точно преди да я нагази.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email