понеделник, 23 април 2012 г.

Раница с камъни и флейта


Взе първият камък от чакълената покривка на незастлано още с асфалт шосе. Беше осем годишен и си помисли за пръв път страшното. Хлад изпълзя от петите му, по прасците по гръбнака, сви като с крила раменете му и се сви в гърлото му. Тресеше се целият, а беше жарък юлски ден. Заминаваха с майка му, никога нямаше да види повече баща си, не беше добър човек, ако изобщо можеше да се нарече човек. Изпаднало същество което свършваше някоя по тежка работа на някой старец в селото и той му даваше толкова колкото да се напие. Не беше буен, нито груб. Приличаше на животно. Кротко домашно животинче което не можеше да стори зло и изглеждаше жалко до миловидност. Малко говореха, обичаше слуша флейтата му.
Виждаше, че и птичките обичаха и кацаха на близо. Майка му беше казала, че си въобразява. Птичките просто си кацат. След като излезе за пореден път от клиниката за алкохолици се промени, заприлича на човек, а после на истински глава на семейство. Продаде единият парцел земя наследена от дядо му, беше градска площ, оказа се привлекателно парче за хора насочили се към хотелиерството. Взе заем и от сестра си, отпуснаха му кредит и от банката, не особено голям, но с него парите се събраха и си купи трактор. Работата в трите съседни села беше достатъчно, дори предостатъчно. Може да се каже, че успя, но спря да свири на флейтата. Първо нямаше време, а после я отбягваше, накрая изкрещя на момчето да я изхвърли, в реката колкото се може по-навътре. Да намери място, някъде нагоре в колкото се може по-отдалечен вир. Приличаше на магьосник който произнася заклинание и момчето изпълни заръката. Забеляза, че вече кацат по-малко птички, а майка му пак му каза, че си въобразява. “Отлетели са”-мислеше си-“Отлетели са, защото не чуват флейтата…Също като нас..”
Не намираше друго обяснение, че се разделят. Когато си го спомни онзи който беше предишният, кроткото животиче, му домиля. Не искаше, а знаеше, че трябва и че майка му е решила правилно какво е най-добре. Слушаше ги вечерта да си говорят кротко, стори му се, че тя ще промени мнението си, гласовете им звучаха тъй нежно. На сутринта докато тя подготвяше багажа излезе до недостроеното шосе. Тогава изпита страшната мисъл. Усети втрисане, приклекна и взе един камък от шосето: “За спомен. Едно каменно сърце.”
След две години грабна вторият камък. Беше хлапашка история от училище. Стана бой, той защити Транзисторчето. Хилавият талисман на класа който знаеше десет хиляди вица, имитираше президента и един шоумен който имитираше президента, носеше десет диоптъра и имаше десет милиона пъпки. Имаше счупено стъкло, бутната портрет на наш класик от стената, едно случайно преминало покрай карамболата момиче се отърва с охлузвания и счупени очила, една учителка бе ритната в прасеца, а кръвта от радиатора така и не разбраха чия е защото почти всички участващи в мелето се биеха геройски. Майка му беше козметичка на директорката, Фараона беше син на спонсор на училището, приятелят му се отърва с мъмрене, а Транзисторчето беше изключено. Вечерта след учителският съвет искаше да види приятелчето си, знаеше, че то е у дома, но то не му отвори. Усети първо сълзите, после, че е ядосан на слаботелесника, защото заради него отнесе доста крошета от Фараона, после яда отмина и го изпълни вина, след вината мрак и пак си помисли страшното. Грабна един камък готов да го запрати в прозореца на приятеля си, но вместо това го прибра в чантата. Година след това се влюби, а тя му се изсмя и прибра още един камък. Вече беше разбрал, че така спира да мисли страшното. Шест месеца след това едва не опита хероин, но вече пафкаше марихуана през седмица. Някакъв ангел го плесна през ръцете. Почувства физически крилото и видя като в кошмар бял воин с крила, покрит с рани паднал по хълбок и с копие в рамото. Усмихваше му се като победил временно в битка. “Трябва да му помогна” и докато се мъчеше с вредният навик, докато го болеше, че трябва да напусне и компанията в която го обожаваха, а той имаше нужда от всекиго, всеки ден в продължение на две седмици добавяше по един тежък камък в раницата в която събираше вече лошите спомени. До края на живота си не пропуши никакви цигари. Забрави дълго за раницата. Влезе в американски колеж тук я срещна и разбра, че ще е завинаги. До секс в пълнота все още не беше стигал, имал беше на четири пъти орални развлечения, но дотам. С нея нещата стояха по същият начин. Бяха седемнадесет годишни, бързаха, желаеха го, но нямаха кураж. Прекарваха почти всяка събота срещу неделя заедно. Плъзгаха голите си тела едно по друго, сплитаха ги, целуваха се милиметър по милиметър от глава до пети, но той не проникна тогава в нея. После за известно време тя изчезна, а когато се появи се любеха като ритуално, за да запълнят пропуск, като че ли са си го дължали, а тя вече беше омъжена: “Защо?”-попита я тогава. “Няма да го разбереш. Ще бъдеш разочарован, ако го разбереш.” Отвърна му загадъчно. Прие го, очакваше да се случи, а и в тези два месеца докато я нямаше никаква, ни в квартира, ни в дома си в провинцията, ни приятелките й казваха нещо определено, свикна с мисълта. Добре, че не му каза, “още те обичам” или “нека си останем приятели”, щеше да му се повдигне. Премълча го, но кой знае защо на сутринта той си припомни за раничката с камъни и сложи още един. След две години трябваше да свидетелства срещу свои добър приятел, не го направи. Сам щеше да попадне в капана, но не това беше причината. Просто не можеше да предаде, но тъй обаятелният и добродушен негов пряк началник и добър партньор на билярд и шах измами стотици вложители. Всичко се уталожи. Размина се без осъдени, освен измамените наивници останали без спестявания. Когато разбра какво се случва във фирмата им беше късно да го стопира, но конфликт имаше. Остана без работа, а и загуби съня си. Нямаше вина пред хората, но сам не си вярваше и се боеше. Една вечер една жена го заплю. Приличаше на луда. “Ами аз на нейно място…Но аз също бях измамен…Измамен ли бях или се правих на измамен, защото ми бе уютно и топличко…Трябваше да се досетя…Формулата е проста…Не, не можех, той така го извъртя…”
Спря да излиза след свечеряване. После спря изобщо да излиза. Изключи и телефона. Сънят не идваше, но дойдоха гласовете, те не бяха на вложителите, не бяха на Транзисторчето, на баща му и на онова момиче от колежа, те приличаха на техните, но не бяха, чудата полифония страшна, диктуваше му ужасни неща. Нямаше спомени от това колко камъка беше сложил в раницата във времето докато е бил свободен. Първата седмица от престоя му в психодиспансера също се губеше, втората започна с една беззъба усмивка и див кикот на дядо с пижама и банан в ръката. Разправяше небивалици за живота си, за вселената и всичко останало, имал в къщи тава в която гледал двуизмерни същества, сам ги създал като аналог на нашето съществуване. Водили непрестанно войни и решил да ги изхвърли, но не му давало сърце, затова разрязал вените си, за да ги пречисти с кръвта си, но и без друго никой не му вярвал, а напоследък сам не си вярвал. Държеше да бъде наричан Злият гении или Професор Паранак, но го затвориха в остро отделение при тежките случаи, после имаше друг професор който успяваше като Хари Худини да се измъкне от всички каиши, но този наистина е бил професор по философия, след него със самият Платон, а когато го изписаха отново си помисли страшното. Лекарите го смятаха за стабилизиран. Значи страшното не бе лудост. Тук работеха най-добрите специалисти. Щом не е лудост…
“Значи няма кой да ми помогне.”-наведе се и взе следващият камък.
Следваше брак. Развод. Вторият беше успешен. Стори му се нелепо когато вдигна наздравица за петнадесетият рожден ден на дъщеря си.
Беше щастлив, тъй щастлив, че за пръв път реши да сложи в раницата си камък и от щастие.
Раницата обаче се оказа претъпкана, дори имаше излели се навън.
“Кого лъжа? Пълен съм с лошо и не мога да се радвам. ”-засмя се хладно и захвърли камъчето което беше приготвил. Страшната мисъл беше по-силна от когато и да е било. Шофира цяла нощ. Стигна до родното си село, но не се обади на баща си. Беше призори когато заключи катинарчето на раничката и захвърли ключа в реката. После върза раницата на врата си и скочи във вира.
Лошите спомени събирани цял живот го дръпнаха към мрака. Нещо проблесна. Ако имаше въздух щеше да се засмее, но това беше флейтата. Мундщука й се беше забил и тя стоеше почти вертикално изправена, а на нея се беше закачил ключа за раницата. Едва не го изпусна, но отключи раницата и изля камъните.
И тогава въздуха му свърши…
Помисли си, че се е удавил, но изплува с флейтата в един олекнал свят и засвири на отлитащото…




Хорър, трилър, социална драма

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email