воскресенье, 22 апреля 2012 г.

Птеродактили и шарени листа


Дядо ми окончателно се побъркал. Излизал с патерицата си и гърмял като с пушка птеродактилите дето кацали по покрива му. След туй подсушавал кожите им, така твърдял докато правил пируети из двора. Едни в селото му се смеели, други го съжалявали, а мама за нищо на света на искаше тази година да карам ваканцията си, при него. Намразих я. Казах й, че не ми е майка, а тя първо ме нагруби, после почти се разплака, но издържа. Тя не плаче никога,
не е плакала и когато тате умря. Бил съм малък да помня, но я запитах и тя ми каза, че не е плакала. Аз също не плача, защото съм мъж. Само на единадесет, но това няма значение. Другите си имат бащи и могат да бъдат деца. Аз само дето самобръсначка и шофьорска книжка нямам. Вече даже съм отказал цигарите, но иначе много пушех. И компютърни игри не ме вълнуват вече, момичетата от чат-а, също. Занимавам се с нещо по-сериозно. Гледам на живота като възрастен. Как гледа възрастният ли? Не може да се опише, трябва да се постигне. Аз съм го постигнал защото майка ми се струва понякога несериозна. Ако бях по-голям и не ми беше майка, никога нямаше да я хвана за приятелка. Не държи на думата си, на точният час, а и приятелите й са мазни и нечисти хора. Гласовете им плъзгави. Сънувал съм да изтичат от устите им плужеци и да ме лазят. Все говорят за пари, за бизнес и са много докачливи на прости въпроси, като например, как виждат бъдещето на връзката си с мама. Запознавал съм се и с децата на някои, пълни лигльовци и лигли. Нямам право да съдя никого, пастора ми го е казвал, не съдя и него, но веднъж го видях да я целува, а тя беше разкопчана. Гърдите й са като на модел от Плейбой. Хубава е. Не исках да се издавам, но котето бутна вратата й те погледнаха. Пасторът беше червен като рак, а после дълго ми обяснява за дявола, но не помнех точно какво. Стара история. Аз съм възрастен човек и знам, че е естествено. Казах й го още същата вечер, а тя се разсмя с пълно гърло и пак още малко и да се разплаче. Погали ме и ми каза, че наистина от мен ще излезе страхотен пич. Съмнявам се, ще остарея преждевременно, но тя не. От много време не съм я виждал в компанията на някой глупак, но това не я е променило. Все се чудех каква е точната дума, но вчера я научих. Казва се: “фриволна”. Обиди се като я нарекох така. Не можеше да ме лиши от компанията на дядо. С него излизаме с лодката, ловим риба с мрежа, пасем кравите, събираме интересни корени, а от тях той прави фигурки на змии, нимфи, дракони. Има над пет хиляди фигурки и за всяка ми разказва история, казва, че са с поуки, но докато пие виното започва да разказва и такива в които едва ли има поука, но са доста интересни. В началото ги мислех за глупави, но точно тези които смятах за най-безсмислени помнех най-дълго и ме караха да разсъждавам. Разбрах, че са твърде мъдри за да разбера посланието им веднага. С дядо за разлика от всеки друг намираме общ език. Чух веднъж психоложката при която ходи мама да ме определя като шизоиден меланхолик. Запомних думичката като, че ли си я написах на листче с червен химикал. Проверих за какво става въпрос. Не разбрах всичко от учебника на който попаднах, но в общи линий казано на езика на майка и на съучениците ми: “темерут” и “задръстеняк”. Истината е, че съм възрастен в детско тяло. Възрастните не гледат на мен като на равен, а аз не гледам на децата като на равни. Трудно общувам безспорно е, но с дядо намираме общ език. Даже пием вино заедно. Аз по чашка, чашка и половина, той по кана, кана и половина и тогава като развърже езика си, развързва и възела на реалният свят. Всяка от фигурките му от резбовани, боядисани и лакирани коренчета имаше свое име, той казваше, че му се е изповядала и ми предава историята точно тъй както му е разказана. Защо ли, защото ако беше църковен изповедник щеше да е проводник между мирянина и Бог, но той е друг вид изповедник и е връзка между земята и детето. Тук ме трогваше до сълзи. Наблягаше на “детето” и ме караше да се чувствам не само дете, а и Бог.
Слушах го прехласнат. Много от историите съм разбрал погрешно, други ще разбера след време, а някои ще забравя без да съм разбрал. Тази година обаче подходи различно и ме впечатли повече от всякога. След дълги препирни, майка, все пак отстъпи и когато и махнах от автобуса за пръв път видях сълзи в очите й. Не си бяхме проговорили цяла седмица. Накрая ме събуди, накара ме да се облека и мълчаливо ми сложи сака на рамото. Изпрати ме до автогарата, купи ми и сандвич. Промърмори ми да си пазя парите и да внимавам с дядо, защото е много болен и не може да разсъди адекватно. Съскаше като змия и лицето й беше като покрито с прозрачен метал, но при тръгването забелязах сълзите. Дядо първо не ме позна. Мислеше ме за приятел от младежките години и извади ракията. Опитах, но ми призля. Пропуших пак за да му правя компания, но когато осъзна кой съм ми грабна цигарата и ме подгони с патерицата. Цяла нощ висях на тавана на плевнята, а той ме замерваше с какаляшки от царевица. Накрая свали потника и го окачи на патерицата си и започна да настоява за преговори. Мислех си, че пак ще ме погне, но той беше забравил за какво ме е гонил.
-Страх ме беше да не ме грабнат птеродактилите, преди да си ме видял, ама ги прогоних…-гласът му беше горчив -То наистина ми е времето да ходя при птеродактилите, но исках да те видя. Да знаеш, всички ме мислят за луд…Ти защо пушиш…
Помислих, че ще ме сграбчи за ухото, но изглежда забрави, защото пак започна да разказва за птеродактилите. Каза ми тайната им, били прелетни същества, но не отивали към други ширини, а към други планети, много далечни планети. В продължение на десет години следял миграцията им. Все още причините за нея му оставали неизяснени, но бил близо до откритието си. После заговори за водните боички и ме накара и аз да си помисля, че се е побъркал.
-Трябваше да те дочакам.-събуди ме рано на другата сутрин -Купих достатъчно водни боички и исках да направим нещо, за да видиш.
-Ох, дядо.
-Наистина много държа. Хайде ставай.
Още не беше се зазорило, нямаше и шест.
-Обрах черешата, но останаха листата.-рече и се закиска. Наистина приличаше на побъркан. Повтори след мен: “Обрах черешата, но ми останаха листата.”
-Ти си луд, дядо!
-Ама и очарователен.-захихика се.-Аз съм болен, много болен, но не съм се побъркал съвсем. Ти ще разбереш, че не е било толкова побъркано.
-Защо са толкова важни листата на черешата.
-Защото ще ги боядисаме. Ще ги направим със свои собствени цветове.
-Но защо?
-Защото така искаме. Така искаме, а и имаме един дълъг летен ден да го сторим.
Пред черешата имаше струпани около стотина кутийки водни бои.
-Да ти призная ли, че не искам да боядисвам никакви листа.
-Искаш, искаш, но не го осъзнаваш. Всички го искаме.
Нямах представа колко пенсии са му отишли за водните боички. Ама, че маниак. Обичах го. Съжалявах само, че не сме излезли с лодката или не ми разказва историята на коренчетата, но така беше докато боядисах четири -пет листа. После работата ме грабна, а той вместо историите на коренчетата, започна да ми разказва виц за всяко едно от листата които боядисваше. Не беше ми разказвал друг път вицове, оказа се истинска енциклопедия. Само пет или шест бях чувал от преди. С все по-ведро настроение боядисвах листо след листо, на няколко пъти и аз го изненадах с вицове които не знаеше, асоциираха му за други които аз пък не знаех и така не усещах как часовете минават. Свечери се, а не бяхме боядисали и една десета от листата на черешата.
-Е?!-засмя се -Май повече от това няма да успеем.
-Така ми се искаше да видя всички листа изпъстрени.-рекох което ми е на сърцето.-Утре ще продължим, нали?
-Има ли смисъл?-посочи ми небето. Смръщило се беше, стори ми се, че ме удари капка по рамото.
Сърцето ми се сви. Искаше ми се да видя цялата череша в боички. В началото ми се стори глупаво и налудничаво, после работата ме увлече, дядо ме разсея с вицовете, после се уморих много, но тогава си помислих, че черешата е станала ако не по-красива, то поне по-интересна и изведнъж се амбицирах. След туй ми се стори, че е невъзможно да я боядисам цялата, но пък тогава почувствах предизвикателството и черешата за мен се превърна във връх който трябваше да покоря, а дядо ми се усмихваше подло. Знаел е, знаел е, че листата са далеч повече отколкото е възможно да боядисаме.
-Стремежите също!-рече ми той, все едно прочел мислите ми и разроши косата ми.
Цяла нощ валя.
Преди зазоряване той издъхна, отлетя с птеродактилите, но листата макар и умити напълно не бяха вече същите. Изглеждаха ми далеч по-красиви.




Хорър, трилър, социална драма

1 комментарий:

  1. Всеки живее в своя свят.
    Дядото вижда птеродактили.
    Аз пък като ученик сънувах предимно Шарън Стоун и Памела Андерсън. Ха-ха!

    ОтветитьУдалить

Follow by Email