Някой някога чувах

                                                         Колаж: Elfi Elfida 

Говореше ми нещо, сигурно викаше и това щеше да е края на връзката ни, защото не знаех какво да й отговоря, а знаех, че ми казва нещо важно. За това трябваше и да дойдем тук. Набирала е от доста време кураж да ми го каже и все не е знаела как да започне, сигурно ставаше въпрос за връзката ни, за това как мисля да продължи, възможно беше да е и бременна. Твърде възможно. Не беше изключено да е имала и разговор с родителите си или да ми предлага да идем другаде, напоследък знаех, че сондира доста възможности, имаше диплом и специалност. Тук не можеше да разгърне
възможностите, сърфираше по цял ден, а нощем често говореше уж на мен, но по-скоро питаше себе си, възможно ли е да откъсне пъпа си. Като се изключи следването й, не беше се откъсвала от града. Приятелки и приятели се бяха пръснали из света, но тя споделяше, че има чувство, че е пуснала корени. Дали не се беше престрашила и сега искаше само малко кураж. От пет години траеше връзката ни, изглеждаше съвършена от първата нощ, като че ли се познавахме от дълги години, а през следващите научихме много малко неща за себе си, подробности които нито ни сближиха, нито отчуждиха. Нещата сами се подреждаха, каквото имахме да знаем един за друг разкривахме, нямахме тайни и никога не се налагаше да търсим условия при които трябваше да си признаем нещо. Защо беше нужно сега. Явно е много важно, но не можех да го чуя. Нищо не можех да чуя, ни птичките, ни ехото от боботенето на шосето под скалите, ни реката чието ромолене ме унасяше преди минути. Изведнъж останаха само образи като пред повреден телевизор. Немота. Изгледах объркано обгръщащото ме. Клонките се клатеха от вятъра, листата трябваше да шумят. Доста силен беше повея, чувствах го по кожата си. Като, че ли се бях гмурнал. Всичко заглъхна. Щракнах с пръсти, не ги чух. Тя говореше ли, говореше. Да можех да чета по устни, но не умеех. Очите й казваха толкова много, но бяха объркани, като че ли изповядваха целият й живот, казваха, че ме обичат, но са пред труден избор, казваха, че имат нужда да чуят какво мисля, а аз не знаех нищо и нищичко не можех да кажа. Бяха леко просълзени, значи вътрешно се късаше от ридания. При смъртта на баща й бяха така. Нелепо се случи. Опитвал се да източи бензин от авиобазата, всмукал и веднага паднал отровен от високооктановите изпарения. Беше веселяк, жизнен и енергичен, много ни обичаше и двамата. Тогава тя беше по същият начин съвсем леко просълзена. Държеше ми ръката и ми говореше ли говореше, страните й горяха. Искаше ми се по вибрациите на гласа й да определя смисъла. Не можех да й кажа, че не я чувам. Не съм имал проблеми със слуха, защо точно сега, при разговора за който се готвеше тъй дълго. Вчера по обед беше необичайно мълчалива. Опитах се да я разсмея, обикновено успявам, казвам й някоя детинщина или толкова нелепо, че всяко чувство за сериозносост отлита, а облаците са близо. Изобретателен съм, но този път нищо не излезе. Каза, че иска да поговорим, но не сега и не тук. “Не на земята, поне не в равнината.”-така се изрази, а не обичаше да е неясна. Усетих, че крие нещо. Първото което ми хрумна е, че чакаме дете. Колкото вероятна, толкова е невероятна мисъл. Не бяхме подготвени и взимахме всички мерки да не сме изненадани, но все пак. Не, не е това. Нямаше да е толкова разстроена, а тя е много, много разстроена. Толкова не е говорила и стиска пръстите ми, прави го несъзнателно, опитва се да прочете отговора в очите ми, нещо важно ми признава, нещо което не е успявала и не е искала да каже, а аз не мога да чуя. Не мога и да остана глух, не мога, тя толкова дълго се е готвила да го каже, задържала го е, не е от вчера или онзи ден, изобщо не е от скоро и трябва, трябва на всяка цена да я чуя и да й отговоря защото е много важно за нея да разбере какво мисля. Тресе се цялата, ръката й е потна, забила е връхчетата на ноктите си в дланта ми, прилича на мелодраматична актриса не на себе си.
Поне думичка, думичка да можех да разчета, тя щеше да ме насочи. Стори ми се, че ми казва: “Помощ”
Да, с цялото й поведение го подсказваше, а аз наистина не можех да я чуя. Сега ясно си спомних. Избягвах тази местност, често ми се присънваше, събуждах се и палех лампата да се уверя, че не съм там, но част от мен остана завинаги. Тук за пръв път усетих близостта на жена, но спомена не беше приятен. Както и да се опитвах да гримирам и редактирам паметта си, онзи далечен вик оставаше. Забравил съм трепетите които изпитах, вкусът на кожата на онази жена, шепотът й, косите й, даже не помня кой месец се случи. Бях навършил седемнадесет, но не очаквах, че ще стигна с нея толкова далече. Тя беше с две години по-голяма от мен, истинска жена. Мисля си, че за нея бях приключение, но може и да греша. Не знам, не мога да преценя. Спомените ми от онзи ден са мъгляви и разфокусирани, губят последователност. Познавахме се от дълго. Изключвах, че флиртовете са сериозни, но скришно от себе си се надявах. Тя пи почти през целият ден, аз не, но бях заразен от настроението й. Как се озовахме тук не помня, галех вече бедрата и високо, неловко се опитвах да сваля бикините й, а тя се кискаше когато чух виковете за помощ. Помислих си, че ми се е сторило, а тя ме гледаше изпълнена в очакване. Наострих слух, но не чух нищо. После когато отново достигнаха до нас беше твърде късно, потънал в тайнството на живота не помислих за този който може и да се бори за него. Беше вик на жена. Възможно е да не е бил вик на отчаяние, възможно е да е било игра или да е викала децата си или да е изпаднала в истерия или да е дори оргазъм, не знам, нищо не направих за да разбера, престорих се, че не чувам, а ето, че сега наистина не чувам, когато най-близкият се нуждае от помощта ми.
Обучаваме се да не чуваме, да не виждаме, претъпяваме всякак сетивността си за да сме спокойни, но ето, че идва деня когато сме неспособни и когато желаем да видим и да чуем. Спокойствието ни е погребало в себе си, в сетивността, която сме умъртвили за да го имаме. Крещях, сега крещях в себе си, но никой не ме чуваше. Сам не се чувах, а клонките танцуваха на вятъра, удряха се едни в други, момичето ми говореше, говореше ми и търсеше подкрепата ми. Бях глух на какъвто се престорих някога. Не знаех какво да направя. Прегърнах я през кръста и я поведох. Когато се отдалечихме от мястото картината възвърна и звуците. Първо чух моторният шум, после и вятъра, а накрая тя тихо ми каза:
-Знаеш ли…След всичко което ти казах…Въпреки всичко…Знаеш ли, ти си най-добрият човек.




любовна и еротична психо - драма
Хорър, трилър, социална драма

еротична фантастика