Ръце

                                             Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й

Живееше високо сред планините и правеше от скални късове жени. Не скулптори, а жени които сякаш всеки миг щяха да зашептят или разтворят устните си за целувка, ухаеха и възбуждаха, кожата им беше леко настръхнала, вените тънки, формите не тъй съвършени, но толкова детайлни и перфектно изработени, че изглеждаха по живи от много дами от плът и кръв интервирани грубо от ръцете на пластични хирурзи и модни гримьори.


Малцина знаеха за него, защото правеше бавно всяко тяло. С години, казваха, че някои са му отнемали и десет години, но много хора бяха недоверчиви и си мислеха, че странният талант е легенда. Но той не беше. Самоук, полупобъркано момче на петдесет, останало емоционално на петнадесет години, живееше само с майка си на километър от селце с тридесет жители, намиращо се на хиляда метра над морското равнище. Официално, то, дори не съществуваше в по-новите регистри. Досадна грешка допусната от двама чиновници в интимни отношения беше откъснало напълно селото от държавата. Нещо което полуграмотните хорица дори и не разбраха. Продължиха да живеят както и преди, но селото оредяваше и въпреки дълголетието на жителите, скоро нямаше да го има не само като административна единица, а и като факт. Никой не беше учил момчето на занаята, но това не беше и занаят, то докосваше камъка, започваше да се държи странно, с месеци да е необщително и дори на моменти агресивно и да се усамотява често в онази пещера която използваше за ателие. Хранеше се зле в това време, страните му хлътваха, очите му заприличваха на нощна птица, отекли със сиви и пепеляви сенки, пламнали. Ръцете му бяха виснали от раменете като, че ли дланите му представляваха непосилен товар, клепачите му падаха сами докато се опитваше да размени някоя друга дума. Говореше несвързано, по-скоро тананикаше. След месеци живота му се връщаше, заприличваше на този който винаги е бил, лъчезарният малко глупават и безобиден човечец, но в първите дни, някак по-свеж, по-красив и по-неспокоен от преди. Този период траеше месец-два. После пак често започваше да отива в пещерата, да се застоява по-дълго и по-дълго, докато накрая заприличваше съвсем на призрак и всички очакваха края му, но вместо това той пак се връщаше към живота, до следващото си затваряне в пещерата. Точната бройка на изработените от него жени беше само три. Как са научили хората от света е трудно да се узнае, но той беше познат на малцина вещи колекционери. Не беше ги търсил, но го откриха те. Първият път когато беше само на тридесет. Три дни и три нощи, човекът който беше кацнал под селото с хеликоптер не излизаше от съборетината на младежа, докато накрая не си тръгна с първата жена. Как се бяха спазарили, какво му беше говорил, никой така и не научи, но май не му беше платил в крайна сметка нищо, след като преди това беше готов да му даде милиони. Младият талант излезе с една различна усмивка на лицето, такава каквато никой допреди това не беше виждал, една плашеща и надменна усмивка. С дългите си руси къдрици, бледата кожа и тази усмивка приличаше на Деница който всеки миг се готви да обяви война на Господ и да бъде прогонен от останалите архангели в преизподнята. Хората потръпваха, тогава имаше една единствена млада жена в селото, тя го беше и вдъхновявала, също полоумна като него, не много красива, но нежно и добро създание. Беше естествено, че бяха любовници и всички очакваха скоро да станат и семейство. Тя дори не усети странната му промяна, мислеше си, че в нея има някаква вина, а той уверен и разказваше, че трябва да направи още една каменна жена и след това ще могат да живеят щастливи сред останалият свят.
-Аз съм скулптор.-крещеше с изпълнени от радост гърди-Скулптор съм, истински скулптор. Така се казва. Така…
Момичето очакваше да завърши поръчаната му втора жена, но не дочака. Втората изработка му отне петдесет години. Имаше случаи когато цели месеци не излизаше от пещерата. Понякога долитаха животински крясъци и ридания от гърлото й, излизал е облян в кръв с разцепено чело и вежди и явно в гневен пристъп бе удрял главата си в стената. Слабичката клетница го обичаше, но докато момичето в пещерата заприличваше на живо, животът напускаше живото създание. Беше също тъй необяснимо как тя без видими причини вехне както беше необяснимо, че камъка заприличва на жив. След петнадесет години, когато той беше на четиридесет и пет, но изглеждаше все същият какъвто е бил някога, в една и съща нощ скулптурата беше завършена, а любимата му почина. Половината му лице се радваше, другата му половина скърбеше. От тогава не беше човек като останалите. Ридаеше често, проклинаше се, пиеше денонощно, построи със собствените си ръце параклис в който никой никога не влизаше и се закле повече камък да не пипне. Майка му обаче заболя и му обещаха, че ще я лекуват при най-добрите лекари, ако направи и трето момиче. Условията го притискаха и той изобщо не излезе от пещерата както правеше по рано. Там му носеха храна и напитка, там зимуваше и летуваше. Здравите момчета на неговите клиенти не пускаха никого до отвора, за да не му пречат и никой не видя чертите на третата девойка, но се знаеше, че тя ще е най-съвършена. Богаташа изглеждаше народен човек, хвалеше се, пиеше и ядеше на една маса със селяните и се хвалеше с приключенията из света. Казваше, че това ще е шедьовъра на техният гениален съжител.
-Ами, ако после направи по-хубава…-заспори един от по-пияните.
-Не може.-отвърна неуверено собственика на новото момиче-Та тя е съвършена. Ще бъде готова след дни. Дори няма да я показвам за да не я покварят очите. Тя е съвършенството. Съвършенството. Аз ще го притежавам.
-Ами, ако не е съвършенството? – продължаваше да бърка раната пияният селяк-Ако има нещо по-хубаво от това и той го направи…
-Ще бъда щастлив да го видя. – засмя се самодоволно чуждоземеца, но смеха му не прозвуча никак весело. –Но няма да направи. Мое ще бъде съвършенството.
Разговора стана по-весел. Все по-малко говореха за момичето, всички очакваха да я видят, но собственика й удържа на думата си. Не я показа, изнесоха я покрита с чаршаф. Всички забравиха за краткото напрежение по време на веселбата си и си припомниха едва след като и на третият ден, скулпторът не излезе от пещерата. Престрашаваха се дълго, мислеха, че той си почива, както често правеше и след завършека на предишните си момичета, но накрая все пак набраха кураж и когато отидоха при него. При вида му ужаса и отвращението им ги задави. Той лежеше на земята. Китките му бяха отрязани и още течеше кръв от тях. Някой скочи да ги превързва, но той обезсилен успя да изрече:
-Моля те, недей…Тези хора ме лишиха от проклятието ми…Сега ми е леко…
Още преди някой да се е опитал да спори с него от дъното на пещерата се появи силуета на Съвършената. Всички разбраха, че това е именно тя, тази която беше търсил и която беше ваял толкова години. Фигурата напомняше малко на изгубената му любов, но беше жива и не можеше да умре, защото беше безсмъртна. Тя се приближи към загубилите ума и дума селяни. Грабна пред тях осакатеният и го отнесе навътре в пещерата….



магически реализъм

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Музите

  Тя се разплака. Той й повтори, че е щастлив. Нищо, че ще забрави. След това пак се любеха. Накара я отново да му разкаже, вече без да плач...