сряда, 25 април 2012 г.

Живот за ден

На тридесет и пет години съм, но всяка сутрин съм на петнадесет. Нямам дори мустаци, а мъх едва започнала да потъмнява. След около час започва трансформацията, толкова е бърза, че по-наблюдателният може и да забележи, но от осем до десет часа съм видимо съм станал възрастен с около
пет години, чертите ми са се изострили, все още са момчешки, но изразителни, личат белезите на инертен, но незавършен характер, релефът на скулите

внушава страховитост, а устните все още са твърде плътни, неприлични за мъж. В следващият час се е появил белег по брадичката, още един над дясната вежда, помня кога съм ги получил, беше отдавна, но тази сутрин ги нямаше. Бръчици предават сериозност на погледа, други по бузите изповядват скрити страстни преживявания, блясъкът на погледа е различен, смее се сериозно като, че ли се иронизира. Бръчките стават повече, бузите хлътват сенки се появяват под очите, торбички издават разгулни години на екстремално и близко до порочното съществуване, намекват за възможни заболявания, устните са се нагънали усмивката в нещо като шарж на самата себе си, липстват и няколко зъба, миглите като, че ли са станали по къси, а очите по-широко разтворени. После започват да се прошарват и косите. По обяд изглеждам над четиридесет, процеса на стареене като, че ли се забавя. Избягвам да се поглеждам в огледалото. Мисля си, че всичко е в съзнанието ми, че с волята си контролирам процеса. Не мога да си го обясня, опитвам се да го забравя, а все се намира някои който да ми го напомни. Ще ме изгледа, рядко се случва да ме запита: “какво е станало”, “не си ли спал”, но погледа му казва достатъчно. В тези часове ми се иска да не познавам никого. Иска ми се да съм в далечен град, всеки ден да сменям местоживеенето си и да се отдавам всекидневно на цял един живот. Сутринта ще тръгвам на училище. Ще казвам някоя лъжа от рода: нов ученик съм, още не съм в списъците, преди седмица прекосихме атлантика, сигурно имам акцент, приятно ми е, аз съм…След часа ще бягам и без друго ще ми е доскучало и като на всеки мой връсник ще ми се иска да бъда по-голям, но за разлика от всеки друг ще изпълня желанието си със скоростта с която е изпитано, преди още да е забравено. Това е проблема на желанията, не че не се сбъдват. Сбъдват се, дори повечето от невъзможните според разумното блянове, след време се сбъдват, но в това време вече страстният порив се е уморил, отчаял си е и след като се е намръзнал, изпушил е цигарите си и е ритнал празният пакет се е отчаял, тръгнал си е от мястото на срещата и не е дочакал своето сбъдване което идва малко след като желанието си е отишло. Редът на копненията не отговаря на реда на съществуването. Иначе всичко се сбъдва. Трябва да си особено оригинален интелект за да измислиш нещо което няма подобие с това което те очаква. Разбира се не всеки заживява в дворец и не форсира расов кон, но всеки става голям тоест свободен, а всички други желания в по-малка или в по-голяма степен се пресичат или понякога сгазват свободата, когато е твърде късно тя да бъде изгубена. За разлика от останалите тинейджъри, аз ще я имам в мига в който я желая и я желае тъй силно, че тя е основна ценност и не е помрачена от придобитите по време на постигането й, желания. Ще й се радвам и ще съзнавам колко е кратка, защото знам колко бързи при мен са процесите. Ще закача някоя какичка, ще си чукна среща с някоя похотлива лелка. Докато траят ласките не само ще съм се превърнал в похотливият старец опитал сладостите на по-младата плът, но ще съм изживял целият процес на възмъжаване и вехнене в непрестанен секс. Първо с по-опитната, по-зрялата, след туй в тази с която между желанията и възможностите, възрастта, емоцията и плътта имаме знак за равенство, накрая със забранената и неразумната, изпълнена с живителният сок и правото на грешки. Само за няколко часа ще съм изпитал алфата и омегата на сладострастните желания, лишен от комплекс и чувство за нереализираност, а после нека си старея и съжалявам в стихове за тъй бързо отлетялата младост, когато вътрешно съм удовлетворен, че е била точно тъй кратка и съм имал възможност да я запълня. Всеки ден се каня да замина на следващият, а на следващият все решавам, че трябва да остана тук където съм. Работата ми се клати и без друго е твърде възможно да остана без нея. Дали да изчакам това да се случи или да изпреваря събитията. И без друго не е кой знае какво, а и ми се струва, че е неизбежно да я изгубя. Не знам какво продължава да ме задържа и ме кара да отивам изобщо. Докато ме блъскат в градският автобус си мисля, че сега е момента да си подам оставката и още като слеза ще го направя. После забравям, все се случва нещо и си казвам, че няма къде да бързам, а после се чувствам твърде повехтял, виждам го в огледалото и не намирам смисъл. Към четири след обяд съм при майка си, тя е на легло. Напоследък не може и да вижда, а лицето ми вече изглежда далеч по-старо и от нейното. Опитам се да усетя болка, но такава няма. Чувствам само, че съм станал по-тежък. Говори ми много, тя е с бистра памет. Понякога ме кара да й чета. Няма как да й кажа, че също виждам зле. Правя се, че разтварям любовен роман и трябва да импровизирам две три страници. Винаги успявам, даже понякога ми прави удоволствие. Прекъсва ме и ме пита, самият аз още пиша ли. Да, отвръщам й, но не съм сигурен. Имам време вечер, но тогава съм твърде грохнал и не помня, но може би пиша. Тръгвам си преди да се появи някоя от сестрите ми и да ме види какъв съм хубавец.
От този момент нататък не помня как съм постъпил предишната вечер. Спомените ми се губят. Дали постъпвам както предишната не знам. Седнал съм на една пейка на пряка от дома на майка. Сестра ми минава покрай мен. Не ме познава и много естествено, а аз се чудя какво още ме задържа тук. Тя се грижи добре за майка. Ще тръгна още утре и ще и за ден ще изживея всичко. Нищо не ме задържа. Няма смисъл да оставам. Не разбирам защо петнадесет годишният сутрин е на друго мнение, защо по-зрелият в по-късните часове е нерешителен и защо трябва да остарея толкова, че да разбера, че не разбирам. Махам на такси. Прибирам се в дома и си спомням въпроса на майка си. Става ми любопитно дали съм писал. Пущам компютъра, зачитам се, става ми интересно и разбирам, че съм останал и този ден за да завърша започнатата история. Струва ми се лесно, но не успявам. Добавил съм още няколко реда. Трябва още малко, още малко за да я почувствам завършена. Чувствам се психически уморен до смърт и решавам да я приключа утре.








магически реализъм

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email