Татко ми е некадърник

Аз никога не спя и не сънувам.

Всичко е в моите ръце. Знам, че е бил нещо, но всичко което е било, а вече не е, вече е безстойностно. Няма го все едно не го е имало. Изличено е пречистено от реката на времето е коритото на спомените и лоши и добри, а той се е затворил в тях. Понякога черепа му ми заприличва

на кокосов орех, това е защото не спя и виждам нещата различно. То не е сън, а проверка дали истински съществуват. Променят формите си, изглеждат различни същности, но не изчезнат ли когато протегна ръка към тях, придобиват истинският си качества. Искало ми се е да разбия кокосовият орех и да изпия това което е вътре. Дори когато главата му стане отново глава ми се иска, за да разбера кое е това сладостното, опиянителното което го държи в неговият измислен свят когато аз и мама се нуждаем от него.

Аз никога не спя и не сънувам и я чувам нощно време как плаче, как понякога думите и достигат до проклятия, чувам страшни неща, неща които рисуват страховити образи. Немислими, мъчителни. Чувам я, а той все й отвръща спокойно, думите му са плавни, текат като олио имат последователност и логичност. Научих се обаче да ги улавям не като смисъл, а като тела, витаещи във въздуха тела, с крехък организъм в който мога да се взирам като с рентген или да ги разсичам със скалпел и да откривам какво се крие в тях. Криеше се слабост, неистова слабост, неумение да се взре в живота, хронични болки, това беше в тях. Все говореше за честност, за принципи, споменаваше името на Господа, но Господ не ни помагаше, защото той не желаеше да го забрави. Хрумна ми веднъж, че трябва да забравиш за Господа, за да ти напомни за себе си, ако изобщо го има. Проста проверка, ако го няма и без друго нищо не губиш. Трябваше да не отстъпва на онези интриганти в университета, да постъпи с тях както те с него. Можеше да се справи, а той киснеше и от тялото му се разнасяше лъх на мухъл, а мама крещеше. Не мога да спя, понякога искам да спя. За малко, да не чувам думите й: “некадърник”, да сънувам онази извивка край реката и онази ваканция, когато всичко беше усмихнато и не бяхме продали първият си дом. Не предполагах нищо, не знаех, че всичко може да е толкова крехко. Когато продадохме първият си дом, той се смееше и казваше, че всичко ще е наред. Вярно сега, ще живеем в провинцията има по-малко развлечения, но и по-малко шум и въздуха е по-свеж. Кълнеше се, че вече с научната работа не го свързва нищо, че ще си запази бюрото и пишещата машина, за да има с какво да се забавлява когато му писне от нас. Имали сме достатъчно пари да започне ново начинание, да не е зависим от никого. Смееше се, че кръчмата и магазинчето ще се казват: “При старият професор”, а кръчмите и без друго са модерният философски факултет. Мама се кискаше, обичаше го и за това я подведе. Та той не беше способен, позволи си да го излъже един посредствен смотаняк, но онзи си беше дявол и честно симпатичен си ми остана. Хванаха се в съдружие, помещенията от приятеля, парите от баща ми. Не знам кога се скараха, кога спряха да се разбират, но баща ми трябваше да си вземе своето. Трябваше, но тогава още спях и не се замислях, а и те не се караха. Забравил съм кога започна всичко и дали първо спрях да спя и те започнаха да се карат или спрях да спя защото те започнаха да се карат. Хванах си тогава и първото гадже. Страхотно и с две години по-голямо от мен, аз бях на дванадесет, но имах да й разказвам много неща, повечето си ги измислях. Сега съм на четиринадесет и нямам какво да кажа на новото си гадже, а то е две години по-малко от мен. Не искам да си измислям, както си измисля татко и залъгва майка. Истина е, че не се справяме. Вече не си говоря със съучениците, а и няма за какво. Нося отдавна стари дрехи, станал съм слаботелесен. Не мога да ходя с тях да вдигам щанги, премалява ми, а и прочетох достатъчно за да знам, че при тази храна не мога да имам качествен растеж на мускулната маса. Защо продължава да й говори за красота, аз никога не спя и чувам, че й говори, а сина му никога няма да бъде красив, защото са необходими белтъчни храни и аминокиселини които не се намират в мазните храни с които се тъпчем. Те са пълни с трудноразградими мазнини които натоварват черният дроб. Спрях да мечтая защото и мечтите са трудно разградими, далеч от реалното. Понякога се подавам и се отнасям с тях, следвам ги и се опомням разочарован. Всичко ме среща отново. Реалното е все същото. Главоболие като при летен зной ме мъчи дори и когато времето е хладно. Спомням си откога започна. Истината ме поразиха, не помня комшийката от първият етаж ли го каза или някой в училище, не помня набих ли го или ме набиха, не помня, често се бия и ми се губи какво точно се случи в този ден, но чух нещо което съм си мислил дълбоко в себе си, но не съм допущал до повърхността на съзнанието си, защото имах, защото исках да имам доверие в баща си. “Скоро и този покрив няма да имате, той е некадърник.”. Кой го каза? Опитвам се да си спомня. Май беше фризьорката на майка. Те си говорят за какво ли не. Понякога от нетърпение, след дългото очакване влизам и дочувам. Майка ходи при нея рядко, само ако баба и дядо и пратят пари или като получи заплатата си, работи като нередовна учителка. Може би го е казала тя. Едва ли, нямаше да й обърна внимание. Замислям се, като, че ли е на върха на паметта ми. Започва да се очертава. Разговора тогава започна благо. После отидох в другата стая и чаках с нетърпение, очаквах татко да каже нещо интересно. Човекът който ни посети беше обаятелен, познавах го от някъде, после си спомних, че е от снимките на местният вестник. По едно време чух гласовете им. Бяха повишили тон. Не разбрах, защо, но накрая човека си тръгна блед. Което не дочух, чух през нощта докато нашите пак се караха. Разбрах, че ставало въпрос да подкрепи партията на госта ни, за местните избори имало нужда от човек с неговия ценз, но цялата работа му воняла. Нямал им доверие, а майка ридаеше и го нарече как ли не. Дали тогава не изпратих човека до външната врата и съм чул от него страшните фрази. Не помня, губи ми се. От тогава чувствам главоболието, защото други мисли отхвърлят тази мисъл, но онези мисли не намират думи, нито доводи, защото няма на какво да се опрат. Радвам се, че с Бивола си говорим. Дори сме приятели, на него не му пука от никой и от нищо. За разлика от мен, винаги е бил двойкаджия, аз съм непостоянен. Понякога ми е забавно да мълча, друг път когато очакват да мълча да ги закопая. Разбивам ги от всякъде. На Бивола това не му прави впечатление. Тъп е, но е чаровен. Новото гадже покрай неговото си свалих. Няма обаче как да забавляваме момичетата и те скоро ще духнат. Личи си по всичко. Биволът е изпаднал в депресия, чудно ми е как такъв тъпанар който няма нищо в главата може да прояви и такава ранимост. Преди дни ми хрумна плана. Казах му го, но го беше страх. За пръв път забелязах, че му пука. Май не се оказа такъв куражлия за какъвто го смятах.

Чудя се дали не бях обладан от мисъл която ми причернява главоболие в Нет -а. Често ходя. Даже пестя от закуски, и цигари спрях да си купувам за да вляза в мрежата. Там е друг свят, всички са равни, можеш да бъдеш каквото си поискаш и мечтите не са трудноразградими до реално състояние. Нещо пишеше за некадърността на тези които не се справят в живота, а баща ми определено е такъв. Май това беше. Не, не съм сигурен.

Когато видях Бивола разколебан, честно и аз се разколебах, но не спя. Никога не спя и пак чух нашите. Не се караха, но изглеждаше по гласовете им, че са разтревожени. Не разбрах за какви лекарства става въпрос, но мама напоследък се оплакваше.

Набрах аз телефона на Бивола и нямаше как да се покаже страхливец. Теслата взех само за да сплашим дядото, ако се опъва. Не предполагах, че ще се разкрещи. Когато я стоварих върху черепа му сигурно съм изглеждал толкова учудено колкото и той. Биволът щеше да припадне.

-Жив ли е?-щеше да се разплаче.

-Не, потърси парите…Там зад кутията за хляб.

Не бяха толкова колкото очаквах.

-Ще ни разкрият.-шептеше ми.

Вечерта обаче възприемах като филм. Тя вече беше филм, а не моят живот. Страхът беше отминал и се почувствах безсмъртен. Аз можех и държах в пъхнатата си в джоба ръка парите. Всичко беше в моята ръка.

-Спокойно, няма да ни разкрият.-гласът ми беше мъжки.

Биволът престана да е лидер в отношенията ни. От този момент ми беше кученце. Любимият ми бултериер. Нямаше кураж, придобиваше го щом е с мен и не съжаляваше.

Не разбрах за какви лекарства става въпрос. Вечерта нашите изглеждаха усмихнати. Нямах представа от къде са си набавили пари. Месец след това ми се стори, че постъпват нечестно с мен. Баща ми пак се върна на работа в университета. Нещо повече, издадоха му и трудовете с които се беше борил в годините. Защо ме бяха излъгали и двамата, че е некадърен.

Няма значение. В мен никой никога няма да се излъже, защото държа всичко в ръката си.

И никога не спя. Преживявам всяка нощ онази вечер, миг по миг. Не е сън. Прилича на сън, но не е. Сега съм на тридесет и шест години, но настъпи ли време ставам на четиринадесет. От една страна знам всичко, разбрал съм, че не съм се нуждаел толкова, но едновременно с това ми се струва, че изживявам всичко за първи път. Вдигам телефонната слушалка. Чудя се известно време дали да го направя.

Стряскам се, осъзнавам се, но главата още ме боли. Знам, че няма причина, че това което ме е терзаело не се е оказало основателно. Питам се къде ли чух тогава страшните думи. Допущам вероятност, отхвърлям я и малко след това чувам гласа на Бивола.




Хорър, трилър, социална драма