събота, 28 април 2012 г.

Сянката на отсеченото

Цял живот мразих едно дърво. На него се беше обесил баща ми. Станах дървосекач. Извършвах законна и незаконна сеч, но това дърво пазех. Боядисвах го с отровни цветове и поставях знаци които озадачаваха не само хората, но и природата. За двадесет години не падна мълния върху него, а стърчеше само сред поляната. Не го събори и най-гневният вятър, въпреки, че нямаше гора която
да го пази. Разбрах, че към това дърво влагам омразата към себе си и когато дъщеря ми избяга и я низвергнах, да не се връща никога в дома ни, отсякох дървото и й направих от материала му китара. Хубаво свиреше, но мелодията която засвири не беше хубава, а Божествена. Часове след като се върнах в къщи, мелодията не престана да цъфти, да расте, да вие светове в мен. Светове с нагънати снежни върхари, натежали платинени скули на снегове по склоновете, посърнали натежели в чувство вещаещи лавина. Под тях се ширеше незримото море което през мелодията виждах, морето от неосъществени и недопустими до мисълта желания, неизползвани енергии, рояк живи светлини кварти подскачащи и гонещи се, високо над недостъпните ни мисли. Под него беше морето от облаци, гневни и спокойни, прикрили под гребените си и гънките приличащи на мозъчни пропастта, пропастта в душата, онази бездна от която се боим и в която отбягваме да се взрем и крием в облаците битови размишления. Под тях виждах орлите, два или три имаха човешки лица и бели бради, приличаха на стари пророци, под тях ято диви гъски, под тях вече по реалните върхове. Свили колене върхове, привели молитвено глава за да целунат земята под себе си, пилееха дълги зелени коси, сред които живееха потоците и отмерваха време в чуруликане и смях. Тръгвах обратно на течението на потоците и особени сезони разгръщаха клони на различни светове, логично- следствените връзки се изменяха, не беше безвремие, а автономно време зависимо, но не напълно от това което съпреживяваме. Мелодията се превръщаше в ладия, ладията се разтваряше в криле, пренасяха ме измежду дърветата и се превръщах в частица от всеобщото. Трепкаща светулка съзнание, единица от всеобщото. Млад ли бях или стар, самотен ли или едва сега общувах без бариери, щастлив или погубен не можех да разбера в тези мигове на върховна екзалтация, наслада и ужас. Мелодията утихваше, бавно познатият ми свят чертаеше контурите си, а след туй отново звуците зазвъняваха дълбоко в мен, тихичко, усилваха се, разгръщаха света и той ме поглъщаше.
Какво ставаше вън от съзнанието ми с мен в това време? Любимите ми главорезчета, така наричах галено работниците си, дървосекачи се справяха и без мен. Не можех да ги оставя без хляб затуй и не закрих дейността, но незаконната сеч забраних да извършват. Не оставах за дълго в дома си. Пътувах много, без цел, обичах горите не познаващи сеч. Опитвах се да забравя дървото което боядисвах с отровни цветове. Така и не разбрах баща си. Нямаше мотиви да се самоубива. В последните седмици на живота си изглеждаше по-жизнен от всякога. Смееше се гръмко. Общителен по-характер сега надминаваше себе си и заразяваше всички около него. От време навреме подхвърляше нещо странно от рода: “Природата е вълчица. Не можем да я разберем. Низвергната жена в мъжкият ни свят, оставила е по едно вълче в гърдите ни.” Като се напие всеки става философ и си мислех, че е от алкохола. Сега след двадесет години си мисля, че в енигмите му има някакъв ключ. Когато научих трагичната вест ми дойде като гръм от ясно небе. Порази ме, няколко дена гледах черно и бяло. Вече бях на осемнадесет. Предстоеше ми задължителна военна служба, държахме се като приятели един с друг. Тайната която е криел ме ужаси. Той беше открит човек. Понякога това достигаше до наивност и дори го вкара в затвора за три години, понякога с това печелеше души и въпреки всички препятствия и удари под кръста той съумя да намери реализация в определящото го битие. Премълчаното ми изглеждаше обвито с мистицизъм. Можел ли е изобщо да изрази това което го е терзаело? Той ли изобщо е извършил необяснимата постъпка. В някои моменти ми се струваше, че ме е лъгал, че това което не ми е казал е действителността, а ми е откривал само лъжовни усмивки. Стигна се дотам, че имаше период в който смятах, че има един скришен език на който общуват останалите и в който не съм посветен. Изолиран съм, защото съм изостанал умствено или душевно и трябва да се крие истината от мен за да не ми навреди или аз да навредя на останалите. Взирах се в жестикулациите и мимиките. Започнах да подозирам, че общуват с козметиката която използват, с прическите, с дълбок завоалиран израз на очите си, с парфюмите и телесните аромати. Може би останалите имат сетиво за което не подозирам, такова за което не се говори, а езика е само развлечение което имитира истина и търсене на истина както танц прегръдка и маслена картина есенният пейзаж. Дълги месеци ме измъчваше кошмара на параноята, спомнях си странните послания на баща си, опитвах се да намеря в тях насочващ ме знак, а те ме объркваха още повече. “Гората пази от ветровете, но в нея се губи единичност. Много обичам да се лутам из горските пътеки, а и има нещо еротично в извивките на дърветата и пътеките, стеблата приличат на прасци и на хълбоци. Защо не бях художник, но художниците познават истинският нрав на вълчицата…”
Често говореше за вълчицата изпадне ли в състоянията. Да не би да е имал любовница. Това би било прилично обяснение за проявата му. Може би? Олекваше ми, но продължих да търся знаците на потайното общуване. Започнах да осъзнавам, че е мания за преследване и се мъчих да избия баща си от главата. Да го забравя и да приема живота който не разбирам. Да го живея не според разбиранията ми които са ограничени, а според повелите му които мога да изпълня, ако имам воля за живот. Следваше чувството за обида. Аз му се бях доверил, вярвах, че ми вярва и ми казва всичко, за да науча аз всичко. Той не ми се е доверявал и това ме измъчваше. Защо не беше ми признал за Вълчицата. Щеше да е в нрава му и добра мъжка тайна между нас двамата. Нямаше да го упрекна, а и той не беше от хората които се срамуваха от себе си. И последната му постъпка го доказа. Човекът който се срамува от себе си, не е самоубиеца. Самоубийството скрива много и открива всичко. Това май ми го каза измежду обърканите си приказки. Нещо ми звучеше неправдоподобно във всяко обяснение за мотивите му. Продължавах да търся скришният език. Подозирах крайчетата на устните, извивката на миглите, звездичките които покриваха ретините. Струваше ми се, че се движат. Може би останалите ги движеха волево и така общуваха един с друг, като криеха от мен и такива като мен истината. Една вечер прочетох шокиращ очерк. За обесена в двора си жена. Навремето пренебрегнат неин любовник, отскубнал розите към които тя имала маниакална слабост и засадил на тяхно място вишня. С години чакала дървото да порасне, за да се обеси на него. Разтърси ме и няколко нощи не спях въпреки успокоителните и нездравословните количества алкохол които погълнах. Жена ми не знае, че понякога взимам транксент или лексотан. Правя го много рядко и обикновено помагат, но този път нямаха въздействие. Тя се е обесила на вишнята която е засадил нейният любим, а баща ми го направи на дървото засадено от самата природа. “Природата е вълчица”-чувах отново гласът му. Отдавна вече се занимавах с дърводобив и си имах отряда от “любими главорези”, докато изсичахме, пазех лобното дърво на баща си. Понякога се запитвах какво ли е в корените му, кой го е засадил и ако не беше на това място в това свое разположение спрямо звездите, щеше ли баща ми да срие сред листата му тайните си. По време на бури се страхувах да не го изгори мълния, но то кой знае защо не привличаше дори и мълнии. Само мислите ми, само мислите ми, а те не можеха да го изпепелят. И ето, че веднъж реших да го отсека. Дъщеря ми беше заживяла с млад мъж който не ми изглеждаше никак сериозен, стори ми се дори порочен. Имахме сериозен конфликт с нея. Природата е вълчица, не можеш да й заповядаш нито да изсечеш всички гори в които тя да се скрие. Дъщеря ми има изключителен музикален слух. Знаех, че ще я зарадва много един подобен подарък и отсякох дървото на черните си мисли, за да и направя от него китара. Както и очаквах, щастие се изписа по лицето й при вида на саморъчно изработеният музикален инструмент. Импровизира нещо, а то не излиза с месеци от мен, продължава да звучи, да се развива. Сънувам я и като че ли не се събуждам от нея, опитвам се да я изгоня. Разсейва ме, силата и ме потиска, чувствам се лишен от воля. Налага се над мислите и съжденията ми. Нахална е. Насилва ме. Изменя зрението ми. Имам чувството, че ще започна да халюцинирам.
Чувал съм и преди тази мелодия.
Чувал съм я някога. Някога много отдавна. Кога беше.
Сигурно е стар хит. Попитах на няколко пъти дъщеря си какво ми изсвири когато и дадох китарата, но и тя не помнеше. Отговаряше ми нещо от рода: “Импровизирах. Може и аз да съм го измислил.”
А аз може да си въобразявам. Хубавите неща винаги звучат познато. Усмихвах се, но мелодията пак зазвъняваше в главата ми, извиваше пътеки и ручейчета, фибри и клони.
Една сутрин в просъница си припомних.
Пак валеше както тогава. Бях пред прага на гората в който баща ми свърши с дните си и по-късно аз изсякох. Чувах и не разбирах мелодията когато реших да превърна горската сеч в свое препитание.
От този ден, тя престана да звучи.
Минаха двадесет години без нея, докато прокълнатото дърво, чрез ръцете на дъщеря ми я припомни.
Разтърках очи и както тогава взех решение.
Да залеся всички тези места които някога изсякох.
Дали ще ми стигне времето?






Хорър, трилър, социална драма

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email