четверг, 26 апреля 2012 г.

Въздух в непознати улици


Трябваше да се разплаче, но не успя. Струваше и се, че се задушава, но беше просто чувство. Нещо между отчаяние и нежелание да приеме факта. От бурята мобилните връзки си бяха разпаднали, не виждаше уличен телефон, а и не можеше да плува за да стигне до него. Таксиметровата кола спря наблизо. Шофьорът твърдеше, че не могат да продължат. И радиостанцията не работеше. Покрай тях мина огромен камион. Тя изпищя, помисли, че ги блъска, но ръмжащият звяр мина покрай тях.
Покри колата с кал и като мощен дракон, с вой на клаксон потъна в мрака. Излезе от колата и се затича към близката сграда. Едва се виждаше в тъмнината. Успя да осъзнае, че колата тръгва, че в нея е чантата с парите и документите й и не знае къде се намира. Засмя се истерично. Входът на кооперацията беше заключен. Вече май всички живеем в крепости, помисли си го и тръгна да търси къде да се скрие. Мощните талази небесен гняв едва не я поваляха, газеше до колене във вода. Накрая все пак се свря в една сграда. Тук ключалката беше разбита. Дете с качулка седнало на най-горното стъпало я гледаше втренчено. Дишаше лепило и я гледаше втренчено, а стените вибрираха от светкавиците, струйки се стичаха от пукнатините. На осветлението приличаха на кръв. Тръгна нагоре по стълбите. Щеше да позвъни, да помоли учтиво да използва телефона и да обещае, че ще се отплати, за гаранция даже ще остави мобилният си апарат. Все щеше да се разбере с хората, но ако и стационарните телефони не работеха завръщането й у дома ставаше трудно. Нямаше представа в кой квартал е. Така внезапно се стъмни, че не знаеше дали таксиметровият е шофирал в правилната посока. Когато премина покрай детето от близо забеляза, че не диша лепило, а това е апарат за астма.
-Тук ли живееш моето момче?
Беше много уплашено. Опита се да й каже нещо, но не успя. Натисна пак апаратчето в устните си.
“Господи, господи…”
Първият етаж беше напълно опустошен. Нямаше апартаменти, някога е имало, но от доста време са останали безстопанствени, всевъзможни боклуци се търкаляха на всякъде. Врати липсваха, част от стените бяха избити. Не можеше да си обясни какво е ставало. Спомни си някакви вестникарски редове за сгради със спор за собствеността, за изгонени живущи, съдебни дела и какво ли още не, но може и да нямаше нищо общо. Стълбището към вторият етаж свършваше пред метална решетка. Оказа се заключена. Личеше, че на горе живеят хора. Чу се и музика, въпреки гръмотевиците. Не видя звънец и започна да вика:
-Хей! Хей, чува ли някой…Чува ли някой, тук има болно дете. Разбирате ли, болно дете. Нуждае се от помощ. Чуйте ме. За Бога, нямате ли деца, та то не изглежда и на осем. Има пристъп. Чуйте, чуйте. Нуждае се от помощ…
Отчая се. Сълзи от гняв като връхчета на карфици раздраха зениците й. Оставиха след себе си сини ивици. Гласът й прегракна и изпсува злобно. Заслиза надолу. Видя качулката на входа.
-Стой.-извика, но детето се втурна навън.
-Мамка му!-извика, хвърли обувките, защото високите токчета щяха да й пречат и побягна след него, зад един от ъглите то изчезна и тя се опомни съвсем сама. Дъждът бе отслабнал, трепереше, дрехите й приличаха на дрипи, обувки нямаше, нямаше и документи, нито представа къде се намира. Тръгна без цел. Облаците се разкъсваха, просветваше, но вече се здрачаваше. Търсеше нещо познато, нещо което макар и малко да я ориентира, но сякаш беше попаднала в непознат град.
-По-скоро непозната страна!
Не виждаше живо същество по улиците. Дори бездомни кучета нямаше. Няколко светещи прозорци само издаваха наличието на живот. Викна под единият. Същият резултат като крясъците й пред решетката. Пробваше вратите, но всички до една бяха заключени. Натискаше произволно звънците, стоеше дълго вдигнала лице за да види някой на прозореца, но единственият резултат беше, че все още не спрелият напълно дъжд превърна грима й в абстрактна рисунка. Почувства мускулна треска и съжали, че е излязла от онзи вход. Там поне щеше да намери покрив за през нощта, а на сутринта все щеше да осъществи контакт с някои от извънземните населяващи гетото данните за което се намират в папка “строго секретно” в архивите на националната сигурност. Засмя се на мисълта и продължи да търси навес. Най-сетне видя нещо което изглеждаше обещаващо. Прозорче на мазе под краката й. Стъкло нямаше, а вътре се стелеше мрак. Надникна, но не се виждаше много. Миришеше на живот.
-За нищо на света!-рече, но капките пак учестиха - Е, няма как.
Промуши първо краката си, после се провиси, за миг си помисли, че под нея е пропаст и наддаде писък като отпусна пръстите си. Не се оказа толкова високо, но прозореца беше на метър от ръцете й.
-Ама, че глупост!-промърмори.-Е, намерих си суша, но как ще изляза?
Затърси пипнешком. След минута започна да вижда по-добре. Приличаше на обиталище. Имаше легло, импровизирано огнище с кюнец, ниска масичка. Нещо като шкаф. Потърси електрически ключ. Обходи с пръсти цялата стена, но не откри. Зарови в шкафовете и попадна на газова лампа. Доста се помъчи докато я запали, камъчето й се беше намокрило, но все пак успя. Стори й се почти уютно. Стари черджета каквито не се правеха сигурно от времето на баба й, дупките от гризачи им предаваха само живописен вид. Масичката беше дървена плоскост върху тухли, но леглото си го биваше, върхът на авангардната артистичност. Някога е било вана, но с натрупаните парцали приличаше едновременно на гнездо на птица и леговище на голям домашен котарак. Бавно се отпусна на него като, че ли се боеше, че ще я ухапе. Сядаше на нещо толкова интимно, че се почувства като, че ли се отдава на непознатият клошар.
-Мъжът ми, ако разбере ще ме спука от бъзик, а колегите…лелеее…Но моя нов любовник, задължително ще изведа на вечеря. Все пак приюти ме. Къде ли се е запилял, ако знае каква жена го чака в кревата…
Засмя се, но смеха й загорча.
-Голям съм идиот.
Светлинката на газовата лампа и трепереше епилептично. Всеки миг изглеждаше, че ще угасне. Гореше буйно, но пращеше, подскачаше и издаваше съскане. Изглежда газта беше некачествена. Щеше да се почувства напълно изолирана без светлината. Тя и предаваше чувство за връзка с реалното. Всички иначе приличаше на съновидение, с много призраци и неразбираема символика. Реши да използва светлината до край и да разбере колкото се може повече за квартиранта на странното жилище. В долапа намери книги. Повечето романи с разкъсани корици. Позна само “Параграф 22” , имаше и куп стихосбирки на непознати автори, автографите бяха размазани от дълго събираната между страниците влага. Трудно се четяха на тази светлина прогизналите страници. Надолу имаше картички, напълно унищожени, снимките приличаха на осветени, намери стъклена рибка и дискети от които повече от сигурно вече нищо не ставаше, албуми със слепнали листове. Пластмасова кошница?! А това в нея, трябва да е откраднатият чип от машината на времето, а също така приличаше на трансформатор за вентилатор.
Дъждът отново заваля. Стените се затресоха от гръмотевиците. Огънчето запръщя, изпука няколко пъти, а накрая отчаяно се сви. Шумът от пороя заприлича на звук на водопад. Въздухът се насити на озон. Беше умопомрачително и някак приятно, до момента в който с ужас забеляза стичащата се от прозорчето в избата вълна. Не и се стори сериозно, но вълната стана по-мощна и още по-мощна. Наддаде крясък. Заудря с юмруци по вратата, но тук беше още по-малко вероятно някой да я чуе.
-Моля те…-не издържа, вече плачеше-Върни се, върни се, у дома. Аз не мога да плувам. Не, върни се, че ще намериш труп.-нататък виковете и станаха съвсем объркани, а нивото на водата се покачваше ли, покачваше. Скоро покри коленете й, а водопада от прозореца се беше усилил.
“Значи за това беше всичко. Раздялата ми с…всичко изобщо което беше тогава, безсънните нощи над учебници и нормативни актове, двата фалита, успеха ми от вчера…и…като, че ли няма значение…”
Напоследък почти не виждаше сина си, боеше се да не избяга. Дълбоко в себе си, харесваше това, че й напомняше на нея каквато беше някога. Преди седмица й мина през главата, че взема наркотици, но бързо си изби мисълта от главата. Въобразяваше си, нямаше причини да си го мисли, а имаше смисъл да продължава напред, независимо очаква ли или не очаква нещо. Изведнъж почувства леденото спокойствие, струваше й се, че някога е изживявала това, че го е сънувала или очаквала. Знаела е, че ще свърши така, но е избивала неизбежната истина за да бъде свободна от нея, поне до мига в който я сполети.
Започна отново да крещи. Заблъска вратата. Беше дървена, но явно скована здраво не подаваше. Блъска дълго. Блъска с юмруци, с рамо, с цяло тяло, блъска докато се почувства деформирана от ударите и падна изтощена без да е постигнала резултат, но дъждът в това време беше спрял и вода почти не се стичаше от прозореца. Седна на шкафа и зачака. Зачака непознатият да се появи и да отключи или отново да започне да вали и да се удави. Изостряше слух, струваше й се, че чува гласовете на хората по етажите. Някои си говореха високо, други дори не си говореха, но гледайки се смръщено се канеха да се любят, стори и се, че чува едно момиче да говори по телефона и да споделя със своя приятелка сърцераздирателни истории, дебеланко на средна възраст с потни космати рамене пиеше бирата и не бе доволен от резултата от мача. Стори и се, че чува свирене на китара, чупене на кухненска посуда, скърцане на асансьорни въжета, блъскане на врата и звук от тоалетно казанче. Не, това бяха звуци от друг свят. Свят който си въобразяваше, че има, а той отдавна й беше отнет и на нея й беше съдено да бъде удавена в клошарска дупка за която никой не подозира. Пак си помисли, че чува стъпките на непознатият обитател, но това бяха капките. Отново беше заваляло. Скоро започна да гледа с безразличие покачващото се ниво на водата. Приела беше това което я беше сполетяло и се боеше единствено от болката. Давенето сигурно щеше да е мъчително. Много мъчително. Молеше се, молеше се тихичко и не вярваше. Струваше й се, че е мишле. Искаше да си внуши, че е мишле което не съзнава какво се случва с него. Което наивно си диша до мига в който водата изпълни дробовете му и болката е вече факт, а страха и очакването не го карат да я изпитва предварително.
“Аз съм мищленце, мищленце, мищленце…”
В един момент даже запя и заплака. Свиркане откъм прозореца я изтръгна от унеса. Някой спусна въже, то цопна във водата. Когато се хвана за него, видя, че са усукани дрехи. Позна качулката на детето с апарата за астма. Дръпна да види дали я държи здраво. Сигурно беше завързало другият край. Умно дете беше. Набра се. Не беше особено силна физически, но не беше и слаба, а и пред възможен спасителен изход никой не проявява слабост. Когато се измъкна, дъжда отново започна да вали. Видя детето в края на улицата. Съвсем голо, само с апаратчето за дишане. Срещнаха погледи, после то побягна.
Търси го дълго, но после едно такси спря. Шофьорът се съгласи да я заведе на адреса.
С години след това се опитваше да намери адреса на който беше преживяла най-тежките часове в живота си. Искаше да се запознае с човека до чийто лични вещи се беше докоснала. Не губеше надежда, макар онази улица все едно не съществуваше.
“А ако се дави, бих ли се съблякла, напълно да го спася?”-помисли си една нощ в просъница и почувства, че въздуха не й стига като при астматичен пристъп.





Хорър, трилър, социална драма

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email