Първороден грях

Има корени които стават и за ядене и за огъня. Струва ми се, че и огъня се храни с тях, също като мен. Обядваме заедно зимата. Аз не съм заситен, той също. Като болен е, слаб и жълт, корените са му кисели, личи си по мимиките му. Аз не чувствам вкусът им. Сигурно са кисели и на мен, но нищо не усещам. И сладкото не усещам, а съм опитвал твърде малко от него. Нарушение на наказанието ми е. Нямам право да ям сладко. Опитвал съм мед преди много време, дървесна мед. Не знаех даже и какво е. Баща ми като разбра ме риташе дълго. Не знаех, че не трябва да ям мед.
“Убиец, ти си убиец!”-крещеше-“Забранено ти е да се храниш повече от колкото се изисква за да
изтърпиш наказанието си.”
Не плачех от болката, а от това, че нарушавах наказанието. Това беше зло като злото което съм извършил, че съм се родил и съм отнел живота на майка си, а той много я е обичал.
Оттогава се е преместил сред чукарите. Казваше, че това е моят затвор и всеки ден ми четеше присъдата. Аз не мога да чета. Откакто се помня съм сам и чувам само неговите думи. Те са много и са объркани, научавам понякога смисъла им, прилича ми на магия, отнася се до друг свят този в който, знам, че стъпя ли ще ме връхлети тежкото проклятие, че съм нарушил наказанието си. Засяга ме единствено присъдата. Тази която ми четеше всяка сутрин и вечер:
“За предумишлено умъртвяване по особено жесток и мъчителен начин подсъдимият е признат за виновен. Отсъжда се да претърпи доживотна свобода без право на замяна. Тъй като в условията на всяко социално общуване свободата му ще бъде ограничена, тя без да бъде нарушена, ще бъде изолирана като съществуване без общочовешки понятия при условията на чукарите.”
Понякога се хилеше. Мислех си, че това е някакъв ритуал. Веднъж каза нещо по-различно което запомних:
“Ти трябва да живееш със собствено чувство за вина, по-дълбоко от всяко друго което може да ти бъде внушено. Знаеш ли, аз правя всичко за твое добро. Надолу е робството, то уби майка ти, не ти…И не опитвай повече сладко, защото то ще те направи уязвим.”
Гледахме кози. Той търгуваше с тях, а мен криеше от хората. Когато поотраснах достатъчно ми отне и сламената рогозка. Трябваше да спя на твърдите камъни даже и зимно време и да разпознавам корените които ставаха и за ядене и за изгаряне. Заливаше се с думи които не разбирах и основното ми занятие беше да разбера какво означават. Смисъла на повечето след време научавах, но много употребявах неправилно. Стръкчетата, козите и горските зверове нямаше как да разберат, да ми се присмеят и да ме научат какво е истинското им значение, но ми се появи истинска мания да ги запаметявам, а той употребяваше много. Тук те нямаха значение, но долу са имали. Една нощ не издържах и тръгнах да разбера смисъла на думата любов.
Бързо разбрах смисъла на думата път и бездомен, за пръв път останах и без корените които стават и за храна и за огъня и разбрах какво е ужас от глад. После разбрах и смисъла на думата общуване. Заживях край една гара с още подобни на мен, но те не бяха слезли от планините и не бяха виждали през живота си кози. Не смеех да разказвам нищо за себе си, защото трябваше да призная и ужасното си престъпление, но веднъж разказах, разказах всичко. Разказах го на една жена която прецени по външността ми, че съм около двадесет годишен и тогава тя ме наказа.
Почувствах присъдата на живота едва сега.
Тя ме наказа с думите:
-Ти не си извършил никакво престъпление. Това понякога се случва и ти си нямал никаква вина.
Исках да й изкрещя:
“Лъжеш!”-не успях, от много време се съмнявах. Сега разбирах със сигурност, че съм бил наказан не за свое престъпление, че не е трябвало да бъде така, но вече е твърде късно да се промени.
Страданието едва сега започна. Примерен понасях всичко, а сега трябваше да разбера, длъжен бях да разбера защо не мога да чета, защо не чувствам вкуса на храната, защо съм спал на скали.
Задавах си въпроси ден и нощ. Учех се да чета и пиша, да бъда като останалите, но не бях, защото присъдата ми беше без право на замяна. Скоро когато почувствах свободата си ограничена, разбрах, че присъдата е била произнесена със силата на проклятие и от нея не може да се избяга. Сам макар съзнавах, че не съм виновен се върнах отново към чукарите от детството. Намерих изгнилият му скелет. Нямаше ги вече и козите, но ги имаше корените които стават и за ядене и за изгаряне.
Сега присъдата вече беше истинска. Бях опознал някои от луксовете на живота на останалите. Зад ресторанта се хвърляше много недоядена храна. Когато си намерих и работа като докер всичко като, че ли започна да се нарежда и аз бях заприличал на останалите. Намерих си и стаичка за квартира, понякога в нея идваше жената за която споменах, тя казваше, че харесва мускулести и жилести мъже, през шепот и стенания казваше, че няма жена която да не ги харесва. Веднъж ми призна, че се бои от мен, но че и харесва да правим секс. И на мен ми харесваше. Много неща от живота долу ми харесваха, но там чувствах свободата си ограничена, а бях обречен на нея. Сега трябваше да я понасям. Да я понасям като присъда. Доживотна присъда без право на замяна и с много въпроси които си създадох сам. Преди всичко беше простота. Обвинен живеех живот който не ми предоставяше друго освен себе си. Сега без обвинение се чувствах незаконно задържан от свободата си и себе си тук сред чукарите, но не знаех какво да сторя. Една вечер както си обядвахме с огъня. Той почти изгасна, но ми напомни с израз за какво бях слязъл някога.
Съвсем бях забравил, че причината е да намеря смисъла на думата “любов”.
Още на другата сутрин когато снегът спря да навява и пътят ми се стори добър заслизах отново. Често се подхлъзвах и имах чувството, че съм по-непохватен от тогава когато за пръв път опиянен от вълнението пред неизвестното и младежката ми вяра, че ще го разгадая лесно сякаш не стъпвах, а летях.
Много неща се бяха променили. По-бедно, по-печално ми изглеждаше всичко, а на чукарите нищо не беше се променило. Времето течеше различно там и тук и си мислих, че съм облагодетелстван и запазен. След дни лутане, без да я търся, случайно я открих. Беше се състарила. Обвинение се четеше в очите й, имаше бръчки около тях. Работеше като сервитьорка в една дупка наричаше я: “плесенясалият анус на вселената”, но после се усмихна.
-Изписаха ли те, или пак избяга?
-Просто слязох за да разбера смисъла на думата любов.
-Ще стане! Направо…Вашите понякога идват при мен. Дават ми и пари за малкият. Не искам да ги взимам, гадно ми е.
-Нямам родители, ти знаеш?
-Да, да, знам. Живял си на планините. Осъден невинен от психопатично божество. Нямаш родители, но те имат пари. Много пари, а ти имаш син.
Не й вярвах, но откъде да знам. Тук в нейният свят нещата претърпяват промяна. Сред чукарите всичко е вечно, но докато съм бил там долу може да се е променило. Да имам родители доколкото разбрах и богати, даже и дете. Второто не беше чудно. И тя и аз обичахме секса.
-Майка ти, много иска да те види. Давала е доста рушвети на лекарите, но щом не желаеш, то си е твоя работа.
-Нямам майка. Тя е умряла като съм се родил.
-Ама си жесток. Харесваш ми, но ме плашиш, честно.
-И аз искам да видя детето си.
-Че защо!-усмихна се, но като камшик.
-Бях някъде. Беше високо, слязох да разбера смисъла на думата любов. Моите родители не пожелаха.




любовна и еротична психо - драма
Хорър, трилър, социална драма