суббота, 28 апреля 2012 г.

Езичницата


Имаше най-дългите крака и най-стегнатото дупе, но въпросът кой ги докосва се губеше в догадки. Разтапяше като се усмихнеше, не с блясък, а доброта. Печелеше сърца без да ги нарани, печелеше много пари без това да я направи особено горда. Имаше си свой живот който будеше любопитство, но излъчваше някакво страхопочитание и никой нямаше куража да надникне в онези нейни
измерения които тя не откриваше, като дългите си крака, като широката си усмивка и бизнес-интересите си. За загадъчният мъж в живота й се носеха легенди, а истината беше далеч по-неправдоподобна и от най-смелата фантазия.
Една вечер той се опомни на улицата. Имаше пари колкото да си купи билет и да се прибере обратно в дома на родителите си в провинцията. Взе си втора класа пътнически влак, изчисли колко ресто ще му остане и за колко бира. Нямаше да е достатъчно и въпреки, че жупел падаше от небесата си купи водка. Не искаше да запомни следобеда на заминаването, а да се опомни далеч, окончателно скъсал с всичко което му е било скъпо и е очаквал да трае до края на живота му. Семейство, скучна, но не лоша работа, събираха се и няколко часа в месеца в които можеше да дълбае фигури от кокосови орехи или да ядосва юзърите в политическите форуми в интернет. Покрив и тераса от която от време навреме обстрелваше сателитните чинии на комшиите. Обичаше и децата си, но останеше ли сега, щеше да е по-лошо, много по-лошо за тях. Зрението му се замъгли, от сладникави мечти, малко сантимент, истински сълзи, а и изпитото количество водка. Не беше пияч. Напоследък пиеше повече, но носеше все така малко като преди. Помнеше, че спореше нещо с кондуктора. Имаше си билет, но онзи му кряскаше и не се съгласяваше. По някое време се появи и полицаи. После беше тъмно и валеше върху него дъжд на непозната гара. Вървя няколко часа докато отрезнее напълно, калта покриваше кокълчетата му. Хлъзгаше се и всеки път в опасна близост до пропастта от ляво. Започна да се пита в коя точка на планетата е попаднал, констатира, че трябва да е на най-абстрактната и неподходящата, но скоро откри пътека която се виеше между заблестелите след дъжда бори. Гората го погълна, загуби представа колко е вървял когато откри вилната зона. Пак започна да вали, а не беше способен повече да го понесе. Кучетата лаеха, та се късаха, имаше стрес от кучета, а и със зачестилите напоследък обири по вилите за които пишеше в пресата, зачестиха и случаите на простреляни нарушители на частната собственост. Нищожна част от съзнанието ми премигваше в червено, но изкушението да се скрие от жилещите го до кости ледени капки беше по-силно. Учудващо беше, но вратата на мъничката едноетажна кокетка се оказа отключена. Спря се на прага. Ухаеше на печено. Имаше някой, но след като два дена не беше се хранил, разума напълно се помрачи.
Есента, тя, винаги слагаше седем фруктиери със седем сорта трапезно грозде, а щом сезона отминеше го заместваше със седем вида вино от седем различни реколти. Никога не беше ги докоснал. Отхвърляше я. Не можеше да й прости. Ако беше нейно дете щеше да го стори, но той беше божество което тя роди за да страда пет години и да си отиде сърдито. Искаше да се докосне поне веднъж до даровете й, да прояви типичното за божествата благодушие. Да отчупи от хляба й, да го потопи в меда, да отпие от виното. Не го правеше, изпитваше я или изобщо го нямаше. По-скоро я изпитваше. Тя знаеше, че гледа от страни трапезата, че иска тя да положи всичките си старания, да види, че движенията й са хармонични, че пренася даровете си с цялата си душа и сърце. Винаги му слагаше печено, от най-крехката част от животното. Не много като за дете. Той може да е божество, но все пак беше дете и не обичаше много месото. Миризмата на пренесена в жертва плът придава пикантност и особено опиянение на останалите дарове. И на трапезата, и в секса.
“Миризмата на жертвена плът…”
Обичаше секса, но трябваше да изкупи вината си, да бъде дар между жертвите си. То не беше умряло, не беше боледувало. Преструваше се и като го погребваха. Изпитваше я, но още не беше се докоснало до даровете й. Вече единадесет месеца.
“Защо ме измъчва! Защо…Май го няма изобщо…Моя малка измамо, ти залязваш, нали…”
Отвори вратата и видя, че този път се бе хранило. Падна на колене, молеше се объркано. Лееше хвалебствия, плачеше и се смееше. От този ден, лъчезарност обагри лицето й, усмивка украси чертите й и стана онази печелеща всекиго с обаянието си жена.
В онази сутрин той я гледаше озадачен, скрит в един долап, за който не знаеше самата тя. Вилата беше на баща й, а той се помина скоропостижно без да й каже за малкото си скривалище където криеше трофеите от бракониерството, преди да ги продаде на някой парилия или да ги подари на някой приятел. Нещастникът като чу стъпките й, нямаше време да мисли и намери случайно най-подходящото скривалище. Сви се на две и зачака тя да си тръгне. Късаше му се сърцето. Осквернил беше храма на едно самотно същество. Реши непременно да се запознае с нея.
В следващите два или три месеца на много пъти опита. Подаваше и огънче на улицата, кандидатства за работа във фирмата й, плати й сметката в ресторанта когато се оказа, че портмонето й е изчезнало и е излишно да се споменава, че плати с нейните пари. Очарователна жена беше, винаги намираше начин да се държи и с достойнство и да не прояви пренебрежение. Спираше я по улицата за да и предлага рекламни продукти, ходеше в офиса й за спонсорство на местният футболен отбор. Заговоряше я в парка, пред любимият й кафе автомат, в автобуса когато тя се качваше, защото преди това й беше повредил колата. Винаги забравяше, че го е срещала. Усмихваше му се като за пръв път, мелодично го отнасяше в други измерения далеч от себе си колкото и близо до тялото й да се намираше. Имаше чувството, че е друга жена. Слушаше най-чистите и изповеди сутрин, всяка сутрин. Докато го разпитваше защо е пренебрегнал дадена храна, разсъждаваше на глас, разкриваше душата си до покъртителни подробности. Минаваха месеци, но така и не постигна резултата който очакваше. Мислеше си, че ще му е по-лесно, не много лесно, но все пак знаеше каква музика предпочита, към кои колеги изпитва слабост, кои ненавижда, какъв тип мъже я привличат, какво и доставя радост извън вилата с нейната тайна, знаеше и какви книги обича, знаеше и че не вярва в Бог, а за своето божество не разказва. Разбра с учудване, че се съмнява малко дори в него, но не иска да се съмнява, защото то и носи радост. Веднъж реши да си тръгне. Нямаше намерение да се превръща в тения, която някой ден няма да може да излезе от долапа в който се крие. “Тя нахрани изпадналият скитник, спаси живота му, но той не бива да се възползва повече от добрината й. Ще е кощунствено, вече е кощунствено.” Малко след това разбра, че не може да постъпи така. Почти не беше докоснал гостбите преди да пристигне. Горчаха му, имаше чувството, че имунната му система не желае да приеме храната. Много страдаше неговата езичница при вида на пълните блюда, много страдаше и самият той. Слушаше думите й, най-отчаяните и най-силните които може да изрече едно сърце. Не идваха от разума, а от откритата й дълбока рана. Отваряше се същност до умопомрачителните дълбини, а от тях димеше. Тя го беше пленила в любовта си.
“Не мога да напусна тази която някога ме нахрани, която с най-чисто сърце ми признаваше всичко и се отнасяше с мен като с погубената си обич, а и не мога повече да я паразитирам.”
От този ден, започна да издирва гладни които се нуждаят от храната й, а той започна да слабее. Не чувстваше физически глад. Думите й, колкото по-радостни бяха толкова по-добре го засищаха. От деветдесет килограма за по-малко от месец падна на шестдесет и продължи да се разтапя. Една сутрин с ужас разбра, че сърцето му спира и няма кой да разнася храната й и тя ще се лиши от своето божество и ще страда. Макар и без пулс и без дихание изпълни задължението си пред нея и се сви отново в долапа. Тревожеше го само това, че след като е мъртъв ще започне да мирише, но не се получи. Тялото му не прогниваше, а се лишаваше от материя. Превръщаше се в сияние за което той беше сигурен, че е извън зрителният спектър. Приятно му беше да витае. Чувстваше се лек и облекчен, но нещо остана да му тежи. Не можа да си изпълни мисията до край. Пленен от обичта й, той не можа да и даде единственото което тя желае, да приеме нейните дарове…
Усети липсата на пръстена си дълго след като то спря да се храни. И друг път нейното божество губеше апетит и отхвърляше даровете й и в началото си помисли, че пак ще е временно и дълго време не губеше надежда. Изтече месец когато стар бизнес-партньор я попита за пръстена. Учуди се, не беше обърнала внимание, че го няма. Родов пръстен с орнамент напомнящ глиганска глава, желъдче и инициали. Баща й беше топ-бракониера в областта, но заради веселият си нрав беше обичан. От него го наследи и сега когато осъзна, че го няма разбра, че то завинаги си е отишло. Разсърдило се е, че не му е дала реликвата която по право се полага на най-младият.
“Но аз не предавах важност на този пръстен. Забравях за него. Не, не е честно. Не е честно. Защо не ми подсказа…”
После разтълкува поведението на божеството си, иначе. Възможно е, да и е простило напълно и да е взело пръстена като последна жертва.
“Но аз толкова се радвах като виждах апетита ти. Започнах да го правя за теб, а неусетно започнах да го правя за себе си. Аз нямам, нямам другиго освен теб.”
“А може и да съм го забутала някъде из дома си. Намеря ли го, ще го поднеса с жертвената храна…”
Търси го цяла седмица из офиса, из дома си, из гаража си, из мазетата и таваните. Разпитва в заведеният в които отсядаше, провери и в библиотеката която понякога посещаваше. Преобърна всичко наопаки. Накрая пръстенът пристигна сам. Беше едно момиченце от дома за сираци. Боеше се, едва говореше от заекване. Мислеше си, че могат да го обвинят в кражба, че толкова дълго задържало пръстена у себе си, но искало да го предаде лично. Помнило пръстена й от едно нейно посещение в училището им.
-Къде го намери? – не вярваше на очите си.
-В гроздето което ми носеше сутрин…
Не можа да завърши изречението си и да поясни, че става въпрос за гроздето пред вратата му.
-Значи ти си било! Ти си приемало даровете ми?
-Аз.-отвърна наивно детето.
И едно мъртво божество оживя.

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email