Циганинът стар не лъжеше


Поиска ми първо огънче, после и цигара, знаех, че няма да ми се размине дотук, но не можех да намеря начин да го разкарам. Паркът беше на всички, денят жежък, а кестените хвърляха сянка само върху две три пейки сгъчени една до друга. Погледнах часовника и без друго, тя, всеки момент щеше да се появи. Контактувахме по-скоро телепатично отколкото виртуално. Чувствах я по-силно до себе си когато връзката прекъснеше. С премълчаното си казвахме повече и отношенията ни се
развиваха без да ги осъзнаем, без да вложим в тях воля, като че ли сбъдваха по-голямо от нашето желание и следваха по-основателна причинно-следствена връзка от тази която можеше да осъзнае логиката ни. Не избързвахме, знаехме и без да си го кажем, че момента да се срещнем ще дойде, сам и ето, че настъпи. Щеше да намери лесно парка, близо до гарата е. Описах всичко с най-малки подробности. Откъде се взе нахалният стар циганин. Дяволът като невинен досадник пада от небето, появява се от улица в ремонт или слиза от такси или каца с парашут или вдига капак на шахта, изглежда и е облечен различно, но е толкова дразнещ, че чак не можеш да изразиш раздразнението си и обикновено му се усмихваш. Температурата днес сигурно е колкото на Меркурий дори на сянка. Нямаше начин ни да го разкарам, ни бях съгласен да се преместя на пейка под слънцето. Поне да мълчеше, но пак заговори, накрая му дадох пари да си купи бирата която много му се пиела с надежда, че ще си остане в денонощният магазин при климатиците, но скоро се появи пак и седна при мен.
-Ти си добър човек и това някак ме обърква.
А мен ме объркваше той, но думата дума отваря и реших стоически да стоя, да свивам устни и да не издам звук при жестокото изтезание. Дано влака не закъснее.
-Страх ме е от порои. Изпитвам ужас при тези жеги, защото започвам да желая дъжда. Така силно да го желая, че ми се струва, че накрая се излива за да изпълни желанията ми.
Един поетичен циганин с остра брада, с дъх на бира и досадно присъствие.
-Дъждовете са като милувки. Има нещо любовно, а земята лятно време е като циганка. Жарка и плодовита под кожата си, а капчиците са като погледи.
Наистина си го бива. Почти преполови бирата. Бръкна в джоба си, стори ми се, че ще брои стотинки за следващата, но видях между пръстите му цяла бала. Ама, че нагло същество, защо ми изпроси преди малко.
Направи си някакви сметки наум, прибра парите и пак продължи:
-Страстта е разрушителна. Да знаеш след такъв ден ще вали силно. Страх ме е. Много ме е страх и ще ти разкажа защо. Преди десет години преживях нещо страшно. Лятото тогава прекарвах във вилна зона отдалечена от цивилизацията. Водеха ме роднини, ние сме състоятелна фамилия и можех да си позволя творческа командировка, двама от братята ми завършиха право, две от сестрите ми са отдавна вече небезизвестни фигури далеч зад границите ми. С мен нещата вървяха обяснимо трудно. Тогава бях на инвалидна количка. Травма в гръбначният стълб след падане от вишня. И като си помисля, че вишнята е символ на живота, но както и да е…Нямах пречупване иначе едва ли щях да ходя и сега, но и тогава си мислих, че ще остана завинаги прикован на количката. Известно време се мъкнех по молитвени домове на секти с неизяснен произход, всички ме уверяваха, че точно в тяхната “църква”, тяхната религиозна общност чудеса се случват. Изглежда съм бил твърде грешен да се излекувам така или не съм вярвал, кой знае. Извинявай, че разсъждавам на глас, вместо да разказвам историята. Такъв съм си, топло ли е обърквам се. Видя ли добър човек още повече се обърквам, а пия ли бира, става една…Възможно е, просто да не съм искал да стана от количката. Много е възможно даже. Бях любимеца на баща ми, станех ли, по всичко личеше, че ще наследя бизнеса, а не ме влечеше. Предпочитах друго. Във вилите се усамотявах за да пиша. Литературата ме влече. Какво разширяваш очи? Да не си ксенофоб, да циганин съм, мислиш си, че всички водим мечки, ако искаш да знаеш, изобщо не съм музикален. Извинявай, аз започвам да се държа като ксенофоб, но все виждам учудени погледи като споделям, че съм се опитвал да пиша. На хората от селото заниманието ми им се струваше странно по принцип, а не заради цвета на кожата ми. Не знам дали в цялото село имаше и десет книги. Иначе бяха изключително добри и толерантни хора. Като едно голямо братство. Вдъхновяваха ме, пишех за тях, защото виждах любовта, тук на земята имаше къс от небесното царство и то бе само на няколко километра от мястото на което прекарвах летните месеци.
Тук се просълзи. Не знам дали от артистицизъм, бирата или вълнение. Скочи за следваща, а като се върна продължи:
-Пак беше такъв ден. Жарък като посолена рана. Болеше ме страшно глава и очаквах да дойдат момчетата на които баща ми беше платил за да ми носят продукти и да ме местят от количката в леглото. Закъсняваха и се молех да са се сетили да купят повече бира, да пийнем, да се повеселим. Не беше ден за мъдруване, но не идваха, а аз се чувствах много зле. Привечер вече не беше горещо, смрачи се, въздуха натежа, забарабаняха едри капки по покрива, а аз едва си вземах дъх и главата още по-силно ме болеше…И се отвориха небесата. Не беше четиридесет дни и четиридесет нощи, но сякаш това което трябваше да се излее за толкова се стоварваше за минути. Видях как една по хилава вила пред очите ми се срина. След по-малко от четвърт час вилата ми беше островче в бързей и не можеше да се види на метри. Забелязвах само, че нивото на водата се покачва. Когато спря и тока се почувствах като плаващ из Стигс. Мрак и вода и аз се нося по нея и ми се маи свят и вали ли вали. Къде бяха сега татко и чичо с лимузините си. А хората в селото не се ли сещаха за мен. Имаха мощни машини колкото си искаш. Бяха си не само производителите, а и търговците на селско - стапанската си стока и всички имаха коли с висока проходимост. Сигурно изчакваха дъжда да намали, така беше разумно. Все пак не живеем в Индонезия или Бангладеш, стихията ще отмине и тогава ще дойдат. Стори ми се, че чувам хеликоптер, но после боботенето на перката ми заприлича на плясък на ангелски криле, а той изчезна след плясъка на стоварващите се от всички страни талази. Видимостта напълно се изгуби, миришеше и се усещаше по кожата вдигащият нивото си поток. Някой блъсна вратата. Видях непознато лице. Помислих го първо за ангел. В района познавах всички. Появата му изглеждаше напълно нерацианална, свръхестесвена. Още с първите си думи разсея подозрението ми:
-Абе мангал, ти луд ли си? Кво правиш тук…Стига си циврил…
Падна светкавица наблизо.
-Имаш ли газов фенер или каквото и да е, но да свети…Добре де, няма значение. Твоя ли е вилата…Престани да плачеш…Чу ли ме!
Не можех да отговаря нищо, давех се в собственият си дъх. Пелтечих нещо неясно. Струваше ми се, че ще умра преди да ме е убил или дъждът да срине покрива отгоре ни. После не помня. Губи ми се много време. Мислех, че ме е засилил към придошлият поток да ме удави, но спря количката на самият бряг. Вече не валеше, но от скоростта на мътната вода пред очите ми се замая свят.
-Мостчето едва се държи. – крещеше за да мога да го чуя-Няма да може да издържи количката…
Това което наричаше мост беше няколко дървени дъски. От тях две бяха отнесени, а останалите три се държаха противно на всички физически закони. Маеше ми се свят и ридаех. Стресна ме нова гръмотевица.
-Слушай сега какво. Слизам да подпирам дъските, а ти се напрегни и върти колелетата колкото можеш по бързо, защото не искам да се удавя, а паднеш ли не мисли, че ще те вадя…Чу ли ме, бързо! Усетя ли, че ми свършва въздуха излизам и цопваш, ясно ли ти е...
-Недей!
-Абе смотаняк. Може пак да завали, тези съборетини няма да издържат, а и това придойде ли повече…Слушаш ли ме?По най-бързият начин. После ще те вдигна до баира, а оттам надолу към селото ще можеш и сам. Ако засегнеш в калта толкова по-лошо за теб, но ти остават двеста триста метра. Мисля, че ще те видят. Има риск, но е по-малък отколкото да останеш назад. Чу ли ме?
Само хълцах.
-Слушай лигльо, голям си. Не ми се плюнчи като курва, че ще те блъсна в потока. По най-бързият начин минаваш по гредите. Ясно?
Кимах. Стори ми се, че ще го отнесе, но той се сграбчи в едни корени и с глава и рамене подпря дъските. Почувствах и ръцете си парализирани. Не можех, не можех да зъвъртя проклетите колела. Той обаче беше вътре. Отказах се, загубих твърде много време, щеше да пусне моста. Показа глава и помислих, че ще ме убие.
-Сега го направи!-изкрещя-Хайде и ако се забавиш, ще паднеш.
Пак се забавих, но той не се показваше. Завъртях колелата. Пак започна да вали. Не исках да оставам в тъмницата сам. Количката се плъзгаше, мостът не беше достатъчно широк и половината от колелата бяха навън. Малко да се отклонях и щях да бъда погълнат от бързея. Трябваше да внимавам и едновременно с това да напрягам всички сили за да мога да премина по хлъзгавото дърво. Валеше все по-силно, падаха светкавици, а аз стотици пъти виждах как бързеят ме отнася. Накрая ми се стори, че изпуща моста и изкрещях, но той още го държеше. Мислех си, че преди самият край въздухът няма да му стигне и последните сантиметри бяха най-трудни, но накрая се озовах на отсрещният бряг. Кисках се като побъркан и го чаках да излезе. Баща ми щеше да го позлати. Колкото тежахме заедно толкова злато щеше да получи, но той не излизаше. Все още крепеше моста. Може би не знаеше, че съм преминал и отлагаше решението. Казваше си “още малко, още малко”. Креснях му, че съм минал, но как да чуе под водата.
И тогава се изправих от количката. Наведох се и се опитах да го издърпам, но беше много тежък за мен, а за бързея много лек. Видях как изчезва заедно с моста някъде зад завоите.
Газех в калта към селото.
Много хора на сутринта се кръстиха. Тогава разбрах, че брат ми е бил още от началото на пороя в селото, но не тръгнал защото мислил, че джипа ще заседне.
Оказа се, че непознатият е най-вероятно обирджията от който селото трепереше напоследък и за когото всичко що имаше пушка беше я заредило. Знаеше се кой е, но не можеха да го заловят, нито власти, нито хора. Опасен рецидивист, наскоро пак беше избягал от затвора и си имаше любими райони в които се появяваше точно тогава когато най-малко беше очакван.
От този момент никой не чу повече нищо за него, а аз ходех, но не по този свят който желаех…
Сънувам още порои и видя ли доброта у човека се обърквам, защото хората от онова село бяха и си останаха добри.
Хайде, аз ще тръгвам. Следя поведението ти, аз забелязвам тези неща. Бъди порой, но не я разрушавай. Хайде, чао…
Тръгна по алеята. Оставяше по сухият асфалт мокри стъпки. За минути изсъхнаха. Тогава тя се появи. Говорихме си много, един през друг, но това не можах да й разкажа, щеше да си помисли, че лъжа като стар циганин.





Хорър, трилър, социална драма

1 коментар:

Музите

  Тя се разплака. Той й повтори, че е щастлив. Нищо, че ще забрави. След това пак се любеха. Накара я отново да му разкаже, вече без да плач...