Дике

Слушаше я по телефона, слушаше я докато кафето завираше, изливаше се по котлона, издавайки писък като на наранената душа от другия край на линията. Всяка сутрин се повтаряше. Започна с грешка. Досадна грешка. Непознатата неправилно беше набрала телефон на доверието, а и трябваше по-скоро ясновидец. Не можа да затвори телефона, полюбопитства. Стори и се, че подслушва изповедалня. Не спеше в онази нощ, само витаеше, клатеше се като на лодка между съня и

реалността. Помисли си, че може да помогне на момичето от другият край, но сбърка. Понякога за да помогнеш трябва да се обречеш на някого. Случаят беше такъв. Оттогава я слушаше. Продължаваше да я слуша и докато пиеше остатъка от изкипялото кафе. Докато се мъчеше сутрин след сутрин да не запали решителната цигара, докато с треперещи ръце се предаваше на мисълта “слаба съм” със същото опиянение и угризение като на прибързана интимност. Слушаше я докато стане време да тръгва към офиса. Момичето от другата страна нямаше закъде да бърза. Знаеше, че като затворят ще стои цял ден до прозореца пред който има само един неасфалтиран път и схлупените къщи на комшиите отсреща. Ще чака трепетно до следващият им разговор, ще се разкъсва на две от желанието да я потърси миг по скоро и от тягостното чувство, че притеснява своята приятелка.

“Даже не сме и в истинският смисъл на думата приятелки. Аз пожелах тя да ми се довери и тя го стори. Симбиоза. И двете имахме нужда една от друга, а аз направих най-голямата грешка.”

Притъмня й като си помисли какво е решила да стори. Три хладни изродени ръце се заровиха из вътрешностите й. Злобно кълбо заподскача в корема й, несъзнателно се свиха устните й и идеше да разкъса онова неспособно лигаво изчадие което се беше намесило в живота й.

-Но с какво ме задължава тя! Какво ми е виновна…

Вдигна слушалката й се обади в службата за да потвърди, че днес няма възможност да дойде на работа. Не обясни личните причини, можеше да си го позволи. Никога не беше отсъствала.

Струваше й се, че сънува. Една различна, хладна и непозната жена си служеше с тялото й. Следеше действията си като филм, очакваше, но не беше сигурна как ще постъпи героя. Очакваше със затаен дъх. Искаше й се малката неудачница да й позвъни пак, да й каже нещо с което да я раздразни, да я отврати или да я отрезви, но нямаше как да се случи. Момичето не подозираше, че тя си е все още в къщи и се готви да стори друго, а не да отиде на работа.

“Дике! Дике се събужда. Хладната и невъзможната. Несъществуващата”-изсмя се гръмко, малко театрално. Някога преди много години я нарече на името на древногръцката богиня на справедливостта баща й. Не се поколеба да свидетелства срещу него в развода. Погали я след това по главата, усмихна се и й рече: “Дике, ти постъпи справедливо и неправилно. Не можеше да постъпиш иначе.”

Беше едва на десет. Не можа да премълчи, че баща й си има любовник. Не можа и да разбере какво значи да постъпиш иначе. Несправедливо и правилно. Въпросът не се изличи докато умираха боговете, разбираше, че ги има толкова колкото я има и справедливостта. Умряха всички. До един. Има ги дотолкова доколкото можем да ги запазим и проявим чрез себе си. Както и справедливостта, но справедливостта е сбор и хомогенеза от несправедливости, от субективни воюващи преценки в примирие, не е първична, а производна същност. Тя не може да бъде мерило, а е отмерено. Не човека трябва да е съобразен с нея, а тя да е съобразена с човека. Просто такъв е живота в низините под Олимп където присъствието на Дике е сведено до организирането на понятията които да обосноват като справедлива която и да е несправедлива постъпка. Така си мислеше подрастващата, но й носеше терзания. Въртеше се в омагьосани кръгове и не можеше да понесе, че справедливост няма, че тя дори не бива да се пожелава защото няма да донесе добро. Бунтуваше се срещу себе си. Баща й отдавна беше изчезнал. Говореше се, че не е могъл да понесе позора и е сложил край на живота си. Не беше го сторил, щеше да го почувства. Много близки бяха. Знаеше, че просто се е скрил, целият живот му беше една голяма криеница. Понякога си спомняше как нежно я нарече: “Дике”

Много време мина докато забрави божественото си прозвище и онези мисловни водовъртежи които не я водеха никъде, а я всмукваха в мрак, бездиханност и хаос.

Обратът дойде с онази невинна шега която си направи с непознатото момиче като не изясни, че е сгрешила номера. Сама се чувстваше самотна и искаше да си поприказва с някого. Не можеше дори да й мине през главата колко самотна се чувства. Напоследък бе обградена от хора, подкрепяше с цялото си сърце и душа едно от политическите формирования за изборите. Хвърляше повече енергия отколкото сама беше предполагала, че има. Работните задължения останаха назад, скъса с мъжа с който допреди това имаха сериозни намерения, но сега се чувстваше действителна. Идентифицираше се напълно с позициите си и разбра какво е да бъдеш присъствен в собственият си живот. Струваше й се, че преди това е витаела като призрак в ежедневието си, следвала е времето като носена от мътната река съчка. Кацали са по нея калинки, разни други насекоми и жабоци, блъскала се е в камъни и пак се е носила ли носила. Отведнъж осъзна волята си, опомни се в себе си, на себе си. Правеше всичко което е по силите й и не е по силите й за да се задържи на върха на вълната на това усещане. Общуваше с много хора, изясняваше идеите, дискутираше, хвърляше се със словесни нокти и зъби, като котка в полемиката, разкъсваше дрехи, късаше сънни артерии, нанасяше удари с крила и огнени дихания, с позволени и непозволени средства. На няколко пъти й се присъни баща й и го прие за добро предзнаменование и още по-енергично се хвърли в общественият живот. Не можеше да си обясни как сред толкова хора се чувстваше самотна и онази нощ когато чу гласът на непознатото момиче гърдите й зачуруликаха, думите й се изляха, вълнение полази тялото й, тръпнещо, горещо като при първи ефект от алкохолно опиянение. Момичето звучеше отчаяно. Много искала детето си. Обичала й приятеля си, но били затънали семействата и на двамата. В района имало голяма безработица, наскоро съкратили неудачника й. Хванал се за главата и не искал да вижда никого, а тя не знаела какво да прави с детето. Искала го, но не знаела дали трябва да го роди. Това беше изповедта й. Трогателна и тривиална. Каза й, че за нищо на света не бива да маха детето, че самата желае и ще има скоро дете, оттук нататък думите й напомняха тези които говореше на избирателите си. Говореше убедително, вярваше си. Увещаваше я, че условия има стига един родител да има желание, стига да прояви воля да бъде родител, да прояви смелост да бъде човек. Момичето не й вярваше, а тя не искаше и да чуе, че условия няма. Имаше, просто тя и нейният мухльо трябваше малко да си размърдат плесенясалите задници, млади хора са. Не знае лиглата какво е да нямаш дори избраник, а да искаш дете. Помисли за себе си. Не биваше да проявява малодушие сега, да търси оправдание и вина. Трябваше да го набие в малката й главичка. Помисли тогава и за себе си. На тридесет и четири все още не беше майка. Изследванията показваха, че не е бездетна, но не забременяваше. Още по-разпалено започна да убеждава момичето, че не бива да маха детето.

“Мислих, че ще ме подкрепиш да го сторя…”-имаше предвид да абортира.

“Не мога да те подкрепя, когато виждам, че имаш избор. Просто мъжът ти трябва да стане баща. Не физически, а емоционално. Детските истории дотук. Може много да те кефи да продаваш банички, но ако от това не печелиш достатъчно за да издържаш дете, започни да ги произвеждаш. Примери, миличка, примери. Винаги има изход, особено сега…”

“Няма. Тук няма.”

“Тогава твоят рицар, да си разходи малко задните части и да потърси. Ще намери. Прави ли го от сърце. Прави ли го за детето. Лоша услуга ще му направиш. Чуваш ли ме, роди го…”

Увещаваше я и по-късно. Понякога тя плачеше. Момчето все пак замина. После се разбра, че е преминал границата незаконно. После, ни вест ни кост. Продължи да я увещава. Научаваше един след друг детайли от живота й. Злополуката с бащата й в дъскорезницата, изгоряла до основи, нищо не останало. Бащата на момчето пострадал в същият пожар, но му се разминало с ампутация на стъпалото. Кариерата също от години не е експлоатирана. След затваряне на блокове от електроцентралата безработицата нараснала дотолкова, че се пазарувало само с подписи докато накрая в магазините не останали и мишките.

“Случи се когато се любехме за пръв път. Връщахме се към село когато видяхме, че пътечката под нашата се движи. Беше ужасяващо. Представяш ли си, пътечката да се движи, като ескалатор. Мрачно беше. Помислих си, че ми се привижда, а когато се взрях. Изпищях. Бяха плъхове. Поток от плъхове, река от плъхове. Напускаха селото като потъващ кораб.”

“Слушай ме. Задръж детето. Това е добро знамение. Злото ви напуща, а може да е знак, че не можете да стоите там повече. Плъховете са мъдри животни. Подсказали са ви го.”

“А баща му? А майка ми. “

“Ти ще се грижиш за тях на първо време, а и те са корави хора. Свикнали са, даже ще си отдъхнат от такива лентяи като вас. Не ми се сърди. Стана ми като сестричка. НЕ МАХАЙ ДЕТЕТО.”

Беше напуснала политиката. Още защитаваше каузата, но бе охладняла. Остана й единствено непознатата. Не й вярваше напълно. Тя правеше истината да звучи по-мрачна отколкото е. Не говореше истината, търсеше оправдание. Тя си е измислила и пътечката с плъховете. Как ли пък не, апокалиптични картини. Сигурно го е сънувала.

Момичето само не вярваше, че е успяло да задържи детето. Гласът му звучеше оптимистично. Вярваше, че той ще се обади от чужбина, че където и да е в момента печели и пести за бъдещето семейство. Слушаше я и позна своя оптимизъм в гласът на непознатата. Тя обаче вече не беше оптимист. Нощ след нощ, сънуваше непознат млад мъж да върви в дълъг коридор и да отваря врати, а зад тях медальони виснали на вратовете на невидими жирафи. Той имаше различни черти, понякога нямаше черти, а понякога не бяха човешки, но знаеше, че това е той, този който бременното момиче очакваше.

Дали ще се върне наистина. Тя е вече в седмият месец. Вярва, че ще се върне, но аз вече не.

Часовникът показваше жестокото 10 00.

Тази нощ пак го сънува. Той отвори една врата, но вместо медальони на жирафи, зад нея стоеше Дике. Дике която беше бременна със своята справедливост. Очите на двамата се срещнаха и не се познаха.

“Няма Дике, аз съм Дике. Няма справедливост, но ще постъпя справедливо, защото аз съм справедливостта.”

Скоро стигна до гинекологичният кабинет. За момичето беше късно да абортира, но не и за нея. Беше едва във вторият месец. Знаеше, че махне ли го ще е за последно, но нямаше да се справят с две деца.

От упойката не мина сърцето й. Вечерта когато телефона иззвъня, тя каза думите които си беше подготвила.

-Идвай при мен. Живея сама. Ще гледаме двете детето ти. Чувствам го донякъде и свое.




любовна и еротична психо - драма
Хорър, трилър, социална драма