среда, 17 октября 2012 г.

Библиотеката на мъртвите - Глен Купър

Ако предпочитате книгата пред всяко друго средство за неангажираща разтуха, тази определено е един много, много добър избор. Много добро съчетание е между съвременния екшън-трилър и дарк-фентъзито. Стари и нови легенди са смесени с изключително въображение, а сюжетните брънки между тях сплетени наистина виртуозно. От преданията за Седмият син на седмият син и прехвърляне в девети век в Британия, до прословутата Зона 51 в наши дни.

Има загадъчна серия от убийства. Има го очарователния агент от ФБР пред пенсия, спортен тип, със слабост към слабия пол и чашката, но гений в разкриването и залавянето на най-опасни серийни убийци. Има го най-сложния му случай. Има го отстраняването му от разследването. Ограничаване на правото му да се меси и дори преследването му. От хора с далеч по-големи от неговите правомощия, разбира се. Има го и отмъстителния гениален ум, който му създава неприятностите и има нещо лично между него и главния герой.
Разказвачът е толкова добър, че най-употребяваните клишета в съвременния трилър не отегчават, а напротив правят книгата да се чете на един дъх, но те са само предверието към нещо по-съществено и това вече е дарк-фентъзито.
Сюжетната линия до която се стига през едно кратко прехвърляне в края на втората световна война, в което като епизодични герои се явяват Чърчъл и Хари Трюман, за да подсилят теоритично - конспиративния привкус. После вече се пренася в осми век в Британия, в един Францискански манастир със своя мрачна тайна.
Тук има известни слабости с фактологичен характер, особено дразнещо ми дойде това францискански монаси от осми век да "медитират". Колкото и да прилича състоянието на единение с Бога на медитация, все пак медитацията е термин от мъдростта на далечния изток.
Но достойнствата на книгата са съвсем различни и доста по-големи, а фаловете, в случая са дреболии, защото това не е исторически роман.
Което най-силно ме впечатли и възхити: двата неочаквани обрата. Единият някъде по средата на книгата при който всички сюжетни линии, доста далечни една от друга, а и в далечни епохи една от друга се сплитат, събират се в цялост и оттук нататък започва разплитането на загадките.
И вторият: на самия финал.
Дори в разказ с неочакван край, ако изненадата е в последните редове, това е попадение.
В романите, дори най-добрите в традицията, това е рядкост. Неочакваният финал обикновено е последните две-три страници.
В случая става буквално: последните редове. Което го прави много ударен.
Освен това след като прочетох книгата разбрах, че освен един изключителен завършек, точно този край е и начало на втора книга. 


Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email