Горещо препоръчвам: "Кухият човек" Дан Симънс

Джеръми Бремън е математик трескаво отдаден на своите изследвания, за него те имат особено значение, защото чрез тях се опитва да си обясни своята дарба или по-скоро своето проклятие.
Той е телепат, но свръхчовешката му способност не го прави супергерой. Напротив, твърде уязвим е и съзнанието му е опазено единствено от това на жена му, също телепат, но когато тя умира живота му се превръща в мъчение.

Това е началото на тази невероятна книга. То, според мен е най-добрата белетристична импровизация на Сартровата мисъл: "Адът - това са другите."
Една разпадаща се личност крясъка на човешкия бързей, пръскащо се съзнание изгубило насоки в безумния хаос.
Преживявания на всеки по-чувствителен и сетивен човек, бил той телепат или не.
Способностите само му пречат и през десетките авантюри през които преминава не може да ги използва.
В ретроспекция върви втора сюжетна линия: събитията довели го до ситуациите в които е изпаднал. Убежденията му на един уверен в себе си човек, който въпреки гениалността си, въпреки свръхчовешкото му дарование, в някои отношения клонят към еснафство, всъщност присъщо на повечето от нас, но живота му, чрез всичко, което му поднася сякаш ги иронизира. Някога талантливият математик е гледал с хладно презрение изпадналите в беда хора от ъндърграунда. Вече на мястото им не може да си помогне с изчисления.
И тук за втори път книгата ми напомни френския екзистенциализъм, по-конкретно Албер Камю:
"Абсурдът се дължи на това, че се опитваме да подчиним хаотичната действителност на реда на логичната мисъл."
Но всичко, което отбелязах до сега е може би едва 5% от колосалния замисъл на тази книга.
Не мога да прескоча и впечатлението си от едно от многото украшения на замисъла. Сред шеметните приключения, особено въздействащите хорър елементи, силните социални картини, рисунъка на живи персонажи от американската, а и просто човешка реалност и изключително затрогващите драми на болни, различни, обречени души е и едно от най-красивите еротични описания, които съм прочел до този момент.
Меденият месец на семейство Бремън в палатката, Любещите се с телата съзнания.
Но над всичко, като че ли е една хипотеза от квантовата механика и нелинейната математика интерпретирана в чудесно поетично внушение.
Вселената като един от безбройните варианти от възможности, немислим без човешкото съзнание. И когато човек умира не изчезва съзнание във вселената, а със съзнанието изчезва и вселена. Може би да осъществи друг от вариантите.
И пак писах за малко, много малко от всичко, което може да се открие в "Кухият човек".