За Сянката от Сибин Майналовски




Искаше ми се да започна още с автографа, той е като ключ, за най-дълбокия коридор в лабиринта от творчески техники и приумици, удивителни приключения в най-сумрачните кътчета на човешкото съзнание, космоса и приказното, би било голямо улеснение да разгледам творбите в контекста на тези кратки, чувствени думички с които ми посвети екземпляра на книгата, но ще избегна да сторя така, понеже все пак са лични и не съм говорил с автора, мога ли да ги открия и пред останалите му читатели, а и май е по-добре всеки да открие своята пътека в този наистина богат, макар и често тъжен, много тъжен свят. Болката е реална, болката е разголена, тя не е художествена измислица, макар да е в обкръжението на художествени измислици, макар да общува с елфи, дракони, същества от далечния космос, дори мислещи вируси. Човешкото състояние, кърви и ридае от думите и този, който е писал тези разкази си е позволил, имал е куража да почувства всичко онова, за което съвременния човек е измислил много обезболяващи, само и само да го забрави. Имаме си мъдростта на вековете, в която можем да открием съвет, как да се почувстваме добре и в най-тежкото емоционално състояние, имаме си филмите, музиките, шумните улици, изкуствените усмивки, пресиленото хилене, все неща в които можем да избягаме, само да забравим как се чувстваме, в моментите, в които сме сами с Безсмъртния звяр на самотата си или с Велия инквизитор, който е в нас самите. Сибин Майналовски е избирал друго, използвал е болката за да пришпори душата си и тя да полети в измеренията на своето вдъхновение. Като истински Оскар Уайлдов славей. И това прави разказите истински и живи, колкото и фантастични да са сюжетите им. И редно е точно тук да кажа, че в най-страховитите моменти, няма толкова да треперяте или да чувствате отчаянието, а ще се усмихвате, на места дори ще се засмивате. В разказите, в които историите са непоносими като самия живот Сибин Майналовски проявява най-силно чувството си за хумор. Черно, звучащо хладно, но и човешко, много човешко. И по този начин преобръща отчайващите истории в едно мъдро послание.
Като цяло сборника може да се определи като фантастичен хорър – трилър. Без фантастични елементи са разказите „Обичай ближния си“, „Искам в къщи“, но това са и разказите в които хорър – трилъра е най-натегнат. Но всеки разказ сам по себе си, открива какво разнообразие от нюанси и поджанрове може да се открие във фантастиката. Защото това си е сборник на истински майстор. Според мен, заслужаващ напълно световно признание. Почти всеки си е с различен характер, с различни стилистични похвати, а и темите са различни. След  първият, едноименния разказ „Сянката“, които има буквален и алегоричен прочит, а зад острия, забавен фантастичен сюжет има още един пласт, който отворя много философски въпроси и материал за размишления, следва заредения с удивителен черен хумор хорър „Обичай ближния си“ . После отново хорър „Искам вкъщи“, но тук вече го има мистичното, фантастичното, близкото присъствие на свръхестественото зло, а хумора отсъства за сметка на по-мелодраматични чувства. Веднага след това релакс и една извънземна почивка сред герои чиято компания е и очарователна, забавна и най-вече са толкова умело създадени, че общуването с тях може да ви се стори по-реално и от човек, с когото сте пили вчера бирата си или кафето. „Симбиоза“ може да ви запраща след векове в дълбокия космос, но неизменното и човешкото си е останало и точно това прави разказа истинско изживяно приключение, а не просто четене. Веднага след това „Спокойствие „Инкорпорейтинг“ – разказ – антиутопия. И така до самия край: от едно очарователно лице на жанра, в друго. При това във всяко автора е еднакво умел. И тази умелост достига дотам, че е истински принос не само за фантастиката, а и изобщо за световната литература, а и литературознанието. В три последователни разказа Сибин Майналовски отдава своята почит към световни величини, като ги използва като герои или пробужда за следващ живот техни герои. „Трите закона на Толкин“, въпреки, хумора, който е проявил е направил удивителен анализ, много полезен за всички учещи се от Толкин и почитатели на Толкин. „Телефонът на Краля“ е вече върха. Разказът е написан все едно от самия Стивън Кинг. Не от човек, който много добре познава похватите му, а от самия Крал и в няколкото страници има толкова асоциативни отпратки, литературни метавръзки с творчеството на Стивън Кинг, че чак изглежда невъзможно, ако разказа не се прочете и не се види, че наистина е факт. От „Клетката“ през „Таен прозорец – тайна градина“, „Незживени спомени“ и всички онези книги в които Краля сам прави творчески ретроспекции. Усеща се духа му, а това е вече повече и от виртуозно изучена стилистична техника от страна на Сибин Майналовски. Като, че ли самия Стивън Кинг е писал през ръцете му за да се превърне в герой на неговия разказ. И от Стивън Кинг на Азимов. Трите закона на роботиката, възкресената и по-модерно държаща се Сюзън Кевлин и пак хумора, който си проявява и Азимов, но този път още по-близък, защото това вече е и хумора на български автор. В „Цветето на Антарес“ отново чрез Сибин Майналовски ще възкръсне за кратко Азимов, вече с империята Трантор, имперската библиотека, но малко по-забавен Азимов, с по-живи и по-близки ни като характер ни герои.
Не мога да пропусна и черната гротеска „Клуб 13“ – е няма да се учудя, ако някой ден се стигне и до там. И не толкова насилието и бруталните убийци ще са виновните, а все по-изкривения вкус на масовата култура.
Не мога да пропусна и „Symphomanie morturorum“. По-скоро диаболична поезия в проза. При това много красива и прочуввствена поезия. Въпреки мрака в себе си. Мисля си, че ако Едгар По беше наш съвременник и сънародник би написал нещо, което би прозвучало в близки тонове, които да се разтворят в подобни картини.
Има още много и завиждам на все още нечелия сборника читател, че ще може да му се наслади. Като цяло лайтмотива е двете лица на чувствеността. Желанието за милувка и звяра в който може да се превърне. В няколко от разказите това е основната жизнена сила и енергия на героите, а в още няколко е и котката. Символ отново на тези две лица. Гальовност и хищност – самата природа – Човешкото и зверското, което независимо от цивилизацията или света в който живеем, остава неизменна. Но в тази страстна двойственост са вселени, а с този сборник пътуваме в много от тях.  

Няма коментари:

Публикуване на коментар