Още докато четох книгата се опитвах да определя жанра й. Не
ми беше лесно, реших и че е безсмислено, защото макар романа не е нищо от
онова, чиито белези носи, не губи нищо от очарованието му.
Действието се развива в нефиксирано, недалечно бъдеще.
Настъпили са глобални климатични катаклизми. Температурната амплитуда из целия
свят е много голяма, най-подходящи са условията за живот на Аляска. Много пъти
се споменава и за някаква война. От спомените на героите се разбира, че иде реч
за голяма война, не е наречена никъде световна, но изглежда е такава и е
оказала въздействие на цял свят. Има генетични изменения в растителния свят –
марихуаната вече не става за друсане, но пък особено е популярен стимулатора наречен
скут – смесица между черен и зелен чай, който и приятно упоява и действа
изключително стимулиращо, но гони съня. Що се отнася до държавно управление и
устройство, някои закони са наистина драконовски. Рокенрола – забранен. Регето
– забранено. Има обаче пиратски радиостанции, които са любимци на всички.
Дотук: звучи като антиутопия, много добра антиутопия.
Но Кен Киси, не се е задържал в жанровите стандарти.
Технологичните джаджи споменати небрежно, отдавна вече звучат архаично, а и
нямат никакво значение в книгата. Строгите и абсурдни закони на този „бъдещ
свят”, конфликта им с личността /”1984”, „Прекрасния, нов свят”, „481 по
Фаренхайт”, „Ние” и т.н./, също не са от особено значение. Споменати са като
факт, че има и такива, но сюжета не е изграден върху тях, нито пък имат пряка
връзка с посланията му. Няма го и типичното в постапокалиптичните антиутопии
дехуманиризирано, в следствие на катастрофата, човечество.
Героите са такива, каквито са и днес. Каквито винаги са
били. Светът им е променен, но изглежда същия. Кен Киси е обърнал внимание на
битови детайли, които не различават „бъдещето” от днес или от недалечното ни
минало. Писал е като човек, който живее в това бъдеще. Свикнал е с нещата,
които биха изглеждали любопитни на нас, живеещи преди глобалната катастрофа,
част от съществуването му са, най-скучната и забелязва други, такива в каквито
няма нищо фантастично, както ние в ежедневието си забелязваме същите тези неща,
без да си правим сметка, колко любопитни неща има около нас, за един човек, живял
преди век или два.
Почти неволно, сам за себе си я нарекох „алтернативен
реализъм”, по подобие на популярния отдавна вече поджанр във фантастиката:
„алтернативна история”. Защото макар и фантастичен роман „Песента на моряка” е
написана по-скоро като реалистична.
Какво още за нея? Каквото и да се пише, малко е.
Колоритни образи, десетки сюжетни линии. Нестандартни и
бунтовни послания, както и в „Полет над кукувиче гнездо”. Много приключения.
Има я и романтиката, която лъха още от заглавието, макар и повече да е иронията
над същата тази романтика. Забавна и провокираща размисли.
Лично на мен ми трябваше един малък джокер. Усещах, че нещо
ми се губи и все пак погледнах в Уикипедия за да прочета, че Кен Киси е имал
предвид в книгата си най-добрите и най-лошите страни от американския характер.
След това малко изясняване всичко си дойде на място.
И все пак като български читател си имам чувството, че това
са си общочовешки черти.
Няма коментари:
Публикуване на коментар