"Мелниците на боговете" - Грег Айлс

Не е най-доброто отношение към книга, при това много добра книга сравняването й с друга, но неволно, не спирах да се сещам за "Мълчанието на агнетата" докато се наслаждавах на "Мелниците на боговете".
И в "Мелниците на боговете" както и в "Мълчанието на агнетата" имаме свръхинтелигентен злодей. И в двата случая става въпрос за една порочна интерпретация на Ницшианския
свръхчовек. Създание над доброто и злото, общочовешкия морал.
Е, д-р Бергман няма харизмата на д-р Лектър. До този момент д-р Лектър е недостижим образ на злото. А и "Мелниците на боговете" няма ни психологическата дълбочина, ни силата и оригиналността на философските послания от поредицата за д-р Лектър, но що се отнася до език и художествени средства, любимия ми автор Томас Харис губи пред по-увлекателния разказвач Грег Айлс.
От друга страна, като че ли личи, че Грег Айлс не си е поставил толкова сериозни цели, колкото Томас Харис. Искал е да напише нещо много интересно, интригуващо, четивно и го е направил. Не съм чувал някой да е открил фактологична неточност от какъвто и да е било характер у Томас Харис. В "Мелниците на боговете" още при пръв прочит ми се набиха няколко. Две още е отбелязал преводача в бележките си, но и изобщо чувството е, че всичко става на книга, а реализма не е убедителен.
Но чисто човешката драма, отвъд контекста на трилъра при Грег Айлс е по-затрогваща, по-близка до читателя и кореспондираща с емоциите му, защото героите му /антиподите на злодея/ са по-типични.
Вместо хладния роботизиран професионален агент Стърлинг, тук имаме двама администратори на мрежа, с куп човешки, най-обикновени слабости. Тежките им травми, комплексите им не обясняват цялостното им поведение, а то си е такова, каквото си е. И именно това ги прави чаровни, пълнокръвни, истински.
Дотук със сравнителния анализ, който вече писах, че никак не ми е на сърце като читателско изживяване, но в случая беше неизбежен.