"Пътят на доктор Шенън" - Арчибалд Кронин

Може ли реализъм да носи усещането за красива, преизпълнена с оптимизъм приказка, с откровени послания, еднакво разбираеми за малки и големи, с ярко разграничено добро и зло - без загуба на психологизма или опростяване на образите - чувствена, изпълнена с копнежи, караща да мечтаем и много, много увлекателна?
Уверих се, че може.

Още щом ме погълна "Пътят на доктор Шенън" на Арчибалд Кронин, за да се превърне в една от любимите ми книги.
Доктор Шенън е млад, креативен ум, работещ като помощник - асистент в университетска лаборатория. От него би излязъл добър научен работник, но потенциала му не го задържа в рамките. Интуицията му го насочва към откритие свързано с опознаването на опасен вирус и оттук започват трудностите му. Подчинен е на закостенял, еснафски настроен човек.
Трябва да избира между работата, която му осигурява живот и призванието, което го осмисля.
Следва стремежите си и докато затъва в бедност, във все по-тежки и тежки материални затруднения, той не престава да следва целта си.
Паралелно с това има затруднения и в интемен план. Влюбва се в момиче, което отговаря на чувствата му и освен привличане между тях е и общия дух, общ стремеж - пълна единност, но заради религиозни различия родителите й са против тази връзка. Разделят ги, има борба и десетки перипетии, без излишен романтизъм - човешки, твърде човешки е този сюжетен план, за да се почувства истинската му, не толкова преситена с цветност, но по-силна романтика, отколкото в хиляди други романи и филми.
Впечатляващо, поне за мен е и отношението на този млад човек към ценностите.
Той не се колебае, без особено тежки психологически борби избира бедността, в която има шансове да стигне до завършека на изследванията си, пред добрата печалба, която може да има като общопрактикуващ лекар. Гледа дори с известна ирония като към посредственост на подобен живот. Въпреки, че в случая на високите стремежи е противопоставена не само добре печелившата, но и високо хуманна професия на лекаря.
Тази характерност на героя толкова ме затрогна, може би защото живеем във време и страна където специалисти и интелектуални светила, пред това което са способни и в което могат да се развият, избират всичко друго, което им носи по-добра материална печалба, а тези, които не постъпват така, обикновено се борят с чувството си за вина или намразват и общество или всички около себе си.
При доктор Шенън нищо подобно няма. Той е уверен до край.
А "съдбовността на края", обрата, който преосмисля целия път е един от най-силните, които съм прочел.
Много силно на времето ми подейства такъв преосмислящ стремежите финал на новелата на Джек Лондон "Хиляда дузини". Един от най-затрогващите, в това отношение за мен е на "Старецът и морето" на Хемингуей. И докато в "Хиляда дузини" неуспеха отчайва, в "Старецът и морето" в отчаянието има такова съпреживяване на смисъла на цялата реалност и съществуване, че подобно отчаяние вместо да сломи, по-скоро възвисява.
Все си мислех обаче, че по-силно приемане на загубата от това в "Алексис Зорбас" на Казандзакис, няма. Там неуспеха изпълва с емоцията на успех.
"Пътят на доктор Шенън" обаче като, че ли лично на мен ми вдъхна повече надежда. Тук неуспеха не е причина за такава божествена екзалтация, но пък е поредното стъпало нагоре.