„Щом нашият разум е способен да си представи нещо толкова
невероятно, това доказва, че безспорно това нещо съществува.” „Баудолино” –
Умберто Еко
Не само Баудолино, но повечето от героите в тази книга сякаш
са приели тези ключови думи за свой девиз, който неотлъчно следват, а Баудолино
е най-големия лъжец или поне сам се нарича: „най-големия лъжец” и ако е така,
този най-голям лъжец, не казва ли истината, а ако не е така, не са ли оправдани
думите му т.е. при това положение не казва ли отново истината.
Цялата книга е в подобни парадокси, всъщност изобщо
структурата й, основната сюжетна линия е на схемата на подобен парадокс:
“Ако
искате вярвайте в моята история, разказа ми я толкова правдоподобно най-големия
лъжец.”
Всъщност Баудолино е човек с невероятно въображение,
мечтател с чиста душа и остър изследователски дух, който тъй се забърква в
своите фантазии, че ги превръща в истина.
Която остава чужда единствено за него.
Дете на чобани, попаднало на изгубилия се из края им
латински император Фридрих Барбадоса. Показва му верния път, влиза под кожата
му за да ги изпълни с мечтите си по измисленото царство на Отец Йоан. За което
знае, че е фантазия, но неусетно започва да й вярва сам. И която исторически и
политически се оказва полезна.
Защо лъжата се превръща в истина?
Какви са механизмите на манипулацията?
Защо и мъдрите предпочитат често да бъдат по-глупави,
отколкото и без друго са на моменти?
Все сериозни въпроси, но всичко това обърнато в наистина
шеметна комедия.
„
Няма нищо по-забавно от една голяма конспиративна
мистификация, фалшифициране на реликви, подправяне на история.”
Неволно не може да не си го помисли човек, докато избърсва
сълзите си от смях.
Много книги са ме разсмивали, но от двадесет и четири години
насам, след „Пътеводител на галактическия стопаджия” никоя книга чак толкова не
ме е разсмивала.
Героите до един са чешити, удивителни симпатяги, които обаче
въпреки своята уникалност, все ще напомнят за някого, който някога сме срещали,
с който сме разговаряли или най-малко за когото сме чували. Изглеждат
съвременни, защото са връстници на всички времена. Ако обществения човек мени с
времената и нравите си, то чешита си остава чешит, същия откак има времена и
нрави, че изглежда и преди тях. Странностите му си остават единствените
неизменчиви морални и екзистенциални правила.
Подобно на останалите книги на Умберто Еко, героите му
тръгват по погрешния път за да стигнат до истината.
Малко след средата си книгата преминава плавно в особено
колоритно фентъзи, което е характерно за сага в която рицарите пътуват
преминават през приключения за да открият Светия Граал и така е още от първите
книги, които са и наложили термина: роман, но нито рицарите, в случая, са
рицари, а още по-малко Градала им е точно онзи свещен Граал, а и фентъзито е
по-разработени с вековете литературни технологии за да се достигне до съвременните
образци на жанра.
Макар да са използвани мотиви от „Хиляда и една нощ”,
по-специално „Синбад Мореплавателя” лично на мен повече ми напомня на Гъливер,
заради сатиричния дух, но полета на въображението при „Баудолино” е далеч
по-свободен.
Последните глави са отново шедьовър на крими – мистерията
като „Името на розата” и отново крими – сюжета, съспенса си имат философския
подтекст.
Истината се обезсмисля при разкриването й, търсенето й,
заблудите са й предали стойностите, които е нямала.
По-добре да не я узнаем никога, но заслужава си да се търси,
въпреки или най-вече заради реалния риск, че може да бъде открита.
Финалът е затрогващ до сълзи и за страница преобръща
очарователния интелектуален цинизъм в изчистено от сантиментални илюзии,
романтично откровение.
Удивително четиво, след което няма как човек, ако не е
гледал с иронична усмивка и известно недоверие на цялото си познание, най-сетне
да го направи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар