(24 часа - много емоционално пътуване)
Влакът от София към Варна тръгва в 23:00 ч. хващам го в 01:53 от Плевен.
Слизам в Горна Оряховица. Имам малко повече от 2 часа до влакът към Стара Загора. Със Саблезъб съм, както вече наричам шосейката си. Ще използвам времето за да потичам с него из Горна Оряховица и Лясковец. Предпазлив съм и съм сложил три фара и два светещи стопа. Помня едно нощно каране из Горна Оряховица - релефът е интересен. Постоянно има издигания и спущания, настилката е с тенденция да бъде добра, но все има участъци, на които се извършват някакви ремонтни дейности и са покрити с чакъл.
Но не бързам. Не гоня влак, а обратно - един вид убивам време.
Странно нещо е човека: уж всеки се бои от смъртта, а на всеки се случва да "убива времето си". Е, в случая използвах фразата "убивам време" механично, просто така и не много точно, защото, ако не приемем, че всичко, което правим е "убиване на време" ("развлечение" както го нарича Блез Паскал) то тази кратка нощна разходка из Горна Оряховица и Лясковец си имаше смисъл за мен. От една страна, продължавам да свиквам с шосейката, да лекувам страха си от падането и катастрофата, а и да "загрея" за по-сериозната част от велосипедният ми тур. Освен това нощното колоездене е и голяма естетическа наслада. Като, че ли светът е отлетял в космоса, а градът е ненужната му кожа, която като змия е захвърлил, а ти летиш по нея, наслаждаваш се на шарките й и мечтаеш.
Въпреки, че има и други будни, те приличат на призраци, като теб.
Няма по-добро медитиране от нощното колоездене.
Горна Оряховица и Лясковец са едно от малкото населени места в България, които са табела до табела. Свършва единият град и започва другият. Всъщност, аз се сещам само за още един пример. Селата Горни и Долни Вадин край Дунав.
Точно на време стигнах, че да хвана втория си влак за нощта. Към Стара Загора.
И понеже вече се бях настроил медитативно, състоянието ми продължи с други средства. Вагонът беше много топъл, полупразен. Някои се бяха излегнали на цяла седалка и си взимаха нощната дрямка, но аз бях по-бодър, отколкото сме в ежедневието. В ежедневието, когато сме забързани и съсредоточени, изключваме за всичко останало, освен за предстоящата си задача. Всичко, което вършим в този момент си е един сън, който свършва, за който забравяме, защото се прилива със стотиците и хиляди подобни.
В състоянието, в което се намирах си бях оставил една малка идея за време, с което констатирах къде и кога съм: колко часа е и докъде е стигнал влака. Но по-голямата част от мен беше извън времето, в едно разлистено пространство, в което се срещаха спомените ми и изживяванията ми и преминавах по кратки пътища между едното и другото. Макар да пътувах във влак все още бях овладян от приятното ми колоездачно чувство, което бях пробудил в Горна Оряховица.
Следваше изрева зад прозореца, а за мен изгрева е една от персонификациите на Непознатата, макар и на тази географска ширина нямаше как да го видя ярък и огнен. Зад прозореца ставаше по-светло, виждаха се вече горите, скалите, пробягването покрай някоя пропаст, преди да влетим в тунел.
В Стара Загора нямах много време. Та в Стара Загора на гарата, застанах на коловоза за да си хвана влака към Димитровград. Закачливо изкушение ме пощипваше и това кратко време, всъщност ми се стори доста дълго, защото всеки момент можех да се предам на "дявола" и да тръгна само на колело към целта си. Нямаше да е недостижима. Не знаех какъв ще е пътя, но в крайна сметка, ако бях тръгнал от Стара Загора в този ден велопоходът ми щеше да е 70 и няколко километра. Най-големият ми е бил 175. Но все пак имаше много фактори, заради, които тази идея, макар и много чаровна, не биваше да ме изкуси.
Лявата ръка още ме боли. Понякога по-малко, но такова натоварване щеше да й дойде в повече. Вече наближават четири месеца от падането ми по шосето край каньона към Горталово. Ползвам ръката, но още си боли. Духаше и много вятър, а всеки колоездач знае, че вятърът е забавен, но не е никак добър приятел. Не се знаеше и как ще се измени времето, изглеждаше и дъждовно. По-късно наистина преваля, че даже ме и наваля.
Постъпих разумно, че са качиш на влака към Димитровград, но дори 5 минути да беше по-дълъг престоя щях да съм препуснал със Саблезъб.
Не вярвам в съдбата, но получих награда от нея.
Бих я нарекъл Непознатата, но не, не, не. Изобщо не приличаше на нея.
Просто беше едно много, много, много чаровна и много млада жена.
Кондукторката. Обикновено кондукторите са в последното купе, където често, без да имаме запазени места сядаме и ние - колоездачите, че да сме по-близо до колелото. Изобщо - изключих факта, че това е служебно или (полу)служебно купе.
Разположих се докато момичето проверяваше влака, малко по-късно тя се появи, попита дали може да си остави нещата, после седна. Заби поглед в нейните си дела, аз в моя телефон.
Случи се малко като в разказите ми.
Имаше нещо много познато в нея. И неусетно потока ме повлече, търсих я сред спомените. Съществуваха две еднакво реални реалности: че се познаваме много добре, че никога не съм срещал подобна.
Разбира се - второто беше вярното. Това момиче е сигурно с години по-малко от сина ми. Няма как да съм я срещал в минало, когато не е била родена, но тя беше обобщения на черти останали в миналото ми. На вини, на пропуснати шансове, на житейски уроци, на преди и на нещо незавършено.
Тръгнах към тоалетната, тук влака подскочи и...добре, че не си бях свалил каската. Така се ударих в един от ъглите, че най-малко щях да имам цицина. Стана ми смешно като си представих надписа: "Уважаеми пътници, качвайте се в БДЖ с каски за шосейни велосипеди."
Като се върнах в купето подхвърлих на момичето, че работата им си е екстремален спорт. За миг не ме разбра и ме попита по-скоро с поглед, отколкото изричайки: "Моля?", та със смях й разказах, усмихна се и тя.
И започнахме да говорим за велосипеди. Оказа се страстен колоездач, любител на шосейките. Обичаше да пътува. Не й беше само работата. Четеше се в лицето й. Имаше някакво момчешко очарование, приличаше на някой приятел от училището. И сега разтълкувах усещането си от началото.
Усещането за познато, не беше свързано с женската й красота, колкото и красива да беше. Имаше нещо пламенно, авантюристично и много чисто. Разказвахме си приключения, говорихме за екскурзии; препоръчах й Кончето, казах й, че е за нея; казах й, че заради възрастта си и някои здравословни проблеми не мога да кача и Вихрен, и Кончето за един ден. Казах й, че тя може, защото е млада, защото личи.
После за рисковете при колоезденето. И тук за пръв път се усмихнах на себе си, на неволната си и доста смешна проява на криза на средна възраст. Стана въпрос за спукани гуми на път и започнах да й разказвам за спуканите гуми край Летница и как...СИНЪТ ми ме взел с колата.
Като стигнах до мястото, в която трябваше да откъртя от устата си думата СИНЪТ МИ ми се стори, че трябва да откъртя канара. Толкова голям, че ме взел с колата. Значи съм...
Че то не се ли вижда?
И от този момент ми олекна. Това е: стигаме една възраст, в която не искаме да си признаем. Разговорът беше душевен, като хора, които се срещат във влака, но намират прилики. Тя беше млада и очарователна. Аз, най-вероятно по-възрастен с някоя година и от родителите й. И това си е нещо нормално. Но не друго, а чистата суета, че пред тази Очарователна алегория на младите ми години, трябваше да призная пред себе си, че съм стар.
Комично и трогателно. Ето ти го още едно кътче в себе си, което посетих при това пътуване. Пожелахме си всичко хубаво и слязох в Димитровград.
Имах билет за още един влак: от Димитровград до Хасково, но беше излишно да го използвам. Тръгнах със Саблезъб по посока Добрич.
Село Добрич, Хасковско, а не град Добрич, Варненско.
Формалната цел на пътуването ми беше Добричкия манастир "Успение Богородично".
Първо: шосето към Хасково. Колкото и широко да беше, не всички шофьори спазваха отстоянието. Доста ме засмукваха, а и вятърът започна доста да ми пречи. Допълнително си бях създал затруднения с големите пайкинги. Велосипедни чанти. Замислени са така, че да бъдат много компактни и удобни. Не можех да не ги взема, защото времето беше променливо; пътуването дълго. Трябваше да взема някое друго енергийно блокче, да свия поне още една връхна дреха, като прибавим и четирите ми телефона (защо 4, по-късно ще обясня), портфейл с документите ми и парите в малката велосипедна раница, всичко не може да се побере. Трябваше да взема или по-голяма раница или да избера пайкинга. По-голямата раница щеше да ме затрудни повече, защото променя самата стойка, а тя е много важна, когато си на шосеен велосипед. Разбира се - и пайкингите не са му много в духа, те са по-скоро за гравела, но и аз съм по-скоро гравел-колоездач с шосейка, отколкото шосейкар. След малко ще пиша и за разликата. Лошото е, че пайкингите са обемни и като духне вятър са като платно, което го улавя.
След скоростният път към Хасково обаче започна истинското предизвикателство на трафика. Макар да изглеждаше второстепенен, пътят към Добрич си беше меко, много меко казано - доста оживен. Имаше завои. Не кой знае колко, но имаше. Имаше издигания и спущания. Не кой знае колко, но имаше. Имаше и дупки. Не кой знае колко, но имаше. По толкова оживен трафик по такъв път се придвижвах за първи път. Значително по-оживен от пътят към Пордим, където ме отнесе онази кола и не толкова, колкото по пътя от Ловеч към Деветашката пещера, но там си беше поне по-широк. Не знам защо ме болеше повече ръката, отколкото при предишните две излизания (Деветашката пещера и Тученица) и като прибавим и вятъра - няма смисъл да казвам, че си е било приключение.
За щастие имах доста време (над 4 часа за под 40 километра) до влака от Хасково, с който щеше да започне обратното ми пътуване. Усетих ли, че става много опасно; контузената ръка вече не ме държи, а идещата зад гърба ми колона ще ме засмуче - слизах и ходих пеша.
Това пътуване си беше чудесен тест и упражнение за интуицията ми. Без да поглеждам назад, само по звук и усещане трябваше да сляза бързо от колелото и да мина още по в дясно. Имаше си и моменти, в които просто си ми беше приятно да ходя. Обичам по време на велопоходите да го правя.
И тъй, по някое време чух: "Има ли някакви проблеми?".
Тих и недоловим като призрак зад мен се беше появил...мой двойник. Истински шосейкар, но с почти същото колело и почти същия екип. Все едно бяхме от един отбор. Казах му, че няма, поздравихме се и той си продължи напред. Скоро се стопи в далечината. Направи го съвсем небрежно. Без да е показал каквото и да е било напрежение. Та, това е истински шосейкар, а аз съм екскурзиант с колело, който по мъничко опитва от този прекрасен, екстремален спорт.
Едва когато се отклоних към манастира, дадох на педалите пълна сила. Пътната настилка не беше добра за шосейка, но ако и тук не надуя - не заслужавам колелото си. Параклисът не работеше, нямаше жива душа.
За жалост - векторното време ме пришпорваше. Трябваше да прехвърля картата от единия на другия телефон, ако не искам да оставам без JPS. И сега ще кажа за четирите си телефона, които мъкнех в себе си (ако прочете онзи шосейкар, който ме подмина ще си умре от смях, че съм се натоварил с толкова излишна тежест), но ден преди пътуването ми, външната ми батерия - предаде фронта. Знаех, че ще пътувам дълго, трябваше да имам връзка, най-малко за да не притеснявам хората, които ме обичат, а и с JPS ми е по-лесно. Във влаковете понякога има работещи контакти, но по-често не работят. Обрах всички по-стари апарати вкъщи, включително и този, който наскоро сина ми замени с по-нов.
При опит да сложа в него картата ме спря кода. Забравил съм да му го поискам. Както и да е - прехвърлих картата в друг от резервните ми телефони. И се зарекох: не казвам, че ще бъде в следващото пътуване, но скоро да направя пътуване без никакъв телефон.
Някой друг път ще пиша специално по темата, за ограниченията от тези устройства, които още наричаме "мобилни телефони", макар телефона да е най-малката функция, която изпълняват.
Удобства са: да.
Големи.
Все още помним и времето, когато бяха лукс, ала не помним времето, когато се превърнаха в задължителни, дори и за тези, които нямат никакви материални луксове, дори няма къде да се скрият от дъжд и мраз.
Някой ще ми каже ли: има ли един-единствен документ, който да попълниш, без да си оставил мобилен номер.
Това вече не е удобство. Това вече си е робство.
Но казах, че ще пиша друг път по тази тема. Реших да продължа към Хасково хващайки пътя през Клокотница. Там е била някога "втората" Асенова крепост. Все още има табела на мястото, но няма да я търся. Като асеновградчанин, който е живял под "нозете" на първата, нямаше как да подмина този маршрут.
За крепостта в Асеновград се говори, че не е била разрушена от гърци или от турци, а от местни. Вземали са камъни за къщите си. Тук има спорове, но пък си е било често срещана практика в миналото, когато е имало недостиг на материал. Взимали са се камъни от частично разрушени крепости, а и не само крепости.
Как ли е изчезнала "втората" Асенова крепост?
Преди Клокотница минах през Каснаково. Тук съжалих, че не можех вече да си удължа времето с 4-те километра (отиване и връщане) до Светилището на нимфите и Афродита и 20-тината, 30 минути, които щях да изгубя разглеждайки и снимайки, но после трябваше да гоня времето, а не знам що за трафик още ме очаква. Беше започнало и да капе.
Реших да мина през Клокотница, защото някога там е била някога "втората" Асенова крепост. Все още има табела на мястото, няма да я търся, но като асеновградчанин, който е живял под "нозете" на първата, нямаше как да подмина този маршрут.
За крепостта в Асеновград се говори, че не е била разрушена от гърци или от турци, а от местни. Вземали са камъни за къщите си. Тук има спорове, но пък си е било често срещана практика в миналото, когато е имало недостиг на материал. Взимали са се камъни от частично разрушени крепости, а и не само крепости.
Как ли е изчезнала "втората" Асенова крепост?
Малко след Клокотница наистина ме хвана дъжд. Кратък, не кой знае какъв, но намокри настилката, а вятърът стана много, много по-силен и от онзи, който ме притесняваше преди това.
Все пак стигнах навреме в Хасково.
Оттам, хванах си влака към Димитровград.
От Димитровград към София.
В нощните влакове винаги си има "дежурен пияница", като назначен е. Говори силно, понякога пее. На пътуването ми бяха двама украинци. За пръв и последен път видях украинци на влак, иначе ги виждам по всички курорти.
Бях със спортната фланелка "Rus" с двуглавия орел. Ако обърнете внимание на снимките ми под Вихрен ще я видите. Ха, да се почувствам неловко в тази ситуация и онези пияници "отрезняха" или поне много бързо разбраха, че си нямат работа в моето купе.
Този път пътниците нямахме такъв късмет.
Първо: влакът не беше нощен. Второ: беше от германските, които са доста луксозни (за българския БДЖ стандарт), но не са с купета, а цял салон. Трето: "пияницата" не беше стандартен.
Иде реч за младо момиче.
Иде реч за красиво, младо момиче.
Иде реч за червенокосо красиво, младо момиче.
Започна се почти невинно. Само силно говорене по телефона, съпроводено с много ругатни, емоционални изблици, което изглежда нямаше да свърши. Свърши - "луксозния за българските стандарти немски влак" имаше контакти, но контактите не работиха и буйната хубавица не можа да си зареди телефона, чухме всички, как казва, че по-късно ще се обади, понеже батерията й падала и нямала къде да зареди телефона, но заяви (така, че всички да я чуем), че ще си отвори следваща бира. Направи го. И от този момент нататък - хвърчене назад-напред хилене, рев.
Не, не е оскърбила никого. Напротив, когато започваше да говори с някого, а тя не пропусна човек към който да не се обърне, ставаше учтива.
Преди да е чула отговор, забравяше за какво го е питала, обръщаше се на другата страна и ново настроение и...сюжетна линия.
И тогава се спасих! Реших, че съм на театър.
Да, на театър. На моноспектакъл. Точно така.
Режисьор му е Ованес Торосян...
И тогава: досадата се превърна в истинска наслада за сетивата. На моменти чак настръхвах. Идеше ми да ръкопляскам. Имах чувството, че преди да е стигнала в София ще се поклони, вратата към другия вагон ще се отвори и ще излезе Овата. Двамата ще се хванат за ръце и ще се поклонят, а публиката ще ги облее в аплаузи. Трябва да се направи представление във влак. Трябва. Постановката беше великолепна...
Ако беше постановка!
Ще се извиня (и на нея задочно) и на всички вас, ако прозвуча морализаторски, назидателно, но неволно сравних нея, с онази другата - кондукторката от влака Стара Загора - Димитровград. Бяха почти на една възраст.
Еднакво красиви.
Червенокосата фурия по-добре добре докарана. Все пак първото момиче беше в униформа, която й отиваше, но униформа. Подчертавам хубавото облекло на малкото скандално създание, само за да почертая, че не е била от ъндърграунда.
Съмнява ме да е била и от хай лайфа, защото не би се возила на влак.
Не, че бих се учудил и момиче от хайлайфа да се качи на влак, особено след като съм видял да пътуват с влак в България дори украинци и все пак е много, много малко вероятно.
При всички случаи беше интелигентна и учила, говореше много свободно, перфектен английски преди да остави телефона.
Последният човек съм, който има право да я упрекне. Последният.
Скандалното й поведение е бледа сянка на онова, което аз съм проявявал на нейната възраст.
И все пак, когато напълно неволно я сравних с другата млада жена, почувствах, че ми премалява, защото виждах какво може да прави единия и другия с живота си.
И няма значение колко добре говори чужд език или каква служба има, а колко обича себе си и колко уважава околните; какво го увлича в себе си и как...се усмихва.
От една страна - да. Когато си представих, че е театър ми хареса, много ми хареса и сигурно, ако нямаше такива хора, животът нямаше да е толкова интересен (нали животът е театър), но от друга...
Ако първата ме накара да съжаля, че не съм вече млад, втората ме накара да се червя от собствените си младини!
Още веднъж: извинявам се за морализаторския тон. Не казвам, че съм прав, но така се почувствах.
Въпреки, че ако първата само за миг взех за Непознатата, втората беше като изрязана от Непознатата. И като визия, но и не само, защото отговаряше напълно поне на една от множеството трансформации на непознатата, които съм описал.
На гарата в София се отказах от краткия велотур. Беше студено, аз - поуморен. Предпочетох да си хапна, пийна едно-две кафета и стана време да хващам влака до Плевен.
Влакът от София към Варна тръгва в 23:00 ч. хващам го и стигам точно в 01:53.
Много емоционално и богато на впечатления 24 часово пътуване.
Няма коментари:
Публикуване на коментар