неделя, 15 април 2012 г.

Закърняване

Някога пишеше, но веднъж реши, че не бива да напише това което иска, а това с което да не обиди. Не успя да напише нищо повече. Думите спряха да се редят по листа, а той продължаваше ли, продължаваше да опитва, но вместо да текнат се разбъркаха и по върха на езика му и накрая сипеше ли, сипеше безсмислици, докато се отказа да говори.



Объркваше хората, объркваше и себе си. Езикът му започна да закърнява и без друго не усещаше много приятни вкусове, не подбираше храната, а напоследък изобщо не я докосваше. Започна да изсъхва, свиваше се като шушулка, усещането му бе неприятно като чуждо тяло.


“Ужасно било да имаш чужд език в тялото си. Колко ли се мъчат лицемерите и демагозите.”


Това беше една от последните му стройни мисли, защото и мозъкът му отдавна беше започнал да закърнява. Ставаше по-бавно от езика, но имаше последователност и процеса не спираше. Първо закърняха половите му функции. След като докара до лудост една жена която го обичаше, друга реши да не обича никого повече, а трета престана да обича каквото и да е било в живота, реши да не причинява повече страдания.


Прокълнат беше и не заслужаваше обичта им. Не искаше да изпитва влечение, а за плати лечение на сина от първата си, се наложи да продаде единият от бъбреците. Парите тъй и не стигнаха до детето, името и банковата му сметка се появява
по телевизията в рубриката: “моля помогнете”, сумата отиде за да си плати глобите, че е нарушил закона, дори не успя да покрие напълно разноските по делото и съборетината му бе отчуждена. Успя да отмъкне само пишещата машина от килера.


Беше лято и не му беше студено, а и намери едни много удобни храсти, недалече от една баничарница. Събираше изхвърлените листчета от баничките и пишеше на тях. Настрои пишещата си машина на двадесет и пет знака на ред. Така листа му беше достатъчно широк. Тъй като вече не смяташе да публикува, обучи няколко гълъба да му грабват в човките листовете и да ги носят в небесната редакция. Беше му приятно да вярва, че някой в небесната редакция чете материалите му, а тук имаше за какво да пише. Ето двама влюбени, още двама, група младежи още ненавлезла във
възрастта когато мечтите или трябва да се превърнат в материал и комерсиална стойност или да загинат, ето го Хуберт Хуберт който разглежда Лолитките, същият като от романа на Набоков, безобиден е, гаден е но е безобиден, ето я мечтателката която май също като него пише нещо, много майки с колички, отнесени наркомани, квартални пияници, един от който ще излезе спортист, един от който едва ли ще
излезе нещо повече от виснал по пейките безработен, дядките, които се лъжат на карти. Толкова много материал от този свят за небесната редакция. Веднъж едно гълъбче се върна с листа. Дългокрако, русо. Много симпатично. Щеше да й рече,
че Хуберт Хуберт не е той, а световно известният педофил е оня през две пейки, може да му вземе автограф. Премълча.


Момичето беше толкова ентусиазирано, че не му даде сърце да й признае, че е безполов. В крайна сметка това не го вълнуваше. Работила еди си къде, имала нужда за подобни материали еди си за какво. Той и даде номера на храста и му
обясни, че още не си е прекарал телефон, но е готов да й сътрудничи. Продължи известно време, доволен от факта, че небесната преса го е командировала за кратко на земята, но една нощ някой го ритна по липсващият бъбрек. Сигурно повече щеше да го заболи, ако имаше нещо там. Едно фенерче го заслепи. Ченгета разбира се, при това се държаха като ченгета. Сигурно Хуберт Хуберт нещо я бе сгафилПрибраха
го, пак го пуснаха, върнаха му даже пишещата машина, но му обясниха, че при повторно нарушение на общественият ред, ще му бъдат наложени строги санкции. Не можеше да остане повече в храстчето си, но намери един изоставен нафтопункт.


Кой знае как, любимата му литературна агентка го откри и тук. Обичаше това дете, то също го обичаше и му помагаше всячески. Носеше му храна, дрехи, помогна му да изолират дупките в новото му убежище, обеща му да му намери и подходящо мазе в складовете в Полиграфията. Като си представи, че ще мирише на хартия кожата му настръхна, очите му се насълзиха. Напоследък не виждаше добре с тях. И те бяха започнали да закърняват. Твърде далечна му се струваше планетата която откриваше форми и цветове пред тях, твърде чужда и неразбираема, разбираше нравите и душите, усещанията, но това което те подреждаха за да превърнат в свят му беше толкова далечно, че от взиране по него започна да ослепява. Мечтата му да живее в мазе в полиграфията не се сбъдна. Дойде онзи ден в който не искаше
да обиди и спря да пише. Вече очите му бяха закърнели напълно и не видя колко се натъжи момичето когато го изгони без дори да разбере, че го е направил.


Не подреждаше от известно време правилно думите, а когато го разбра спря да говори и езика му започна да се свива. Точно тогава разрушиха нафтопункта като незаконна постройка и едва успя да си намери место сред празните касетки в един
заслон. Касетките се трупаха ли, трупаха. Бяха бирени. Музиката беше ужасяващо безвкусна. За да не я чува започна да оглушава, а ден след ден касетките ставаха все повече и той все повече се свиваше, за да може да се събере между тях. Купонът не спираше да тече, но не чуваше противната музика. Искаше само да има свое място и макар то да се смаляваше ли, смаляваше той продължаваше да се побира в
него. Не можеше да излиза от него, но и без друго от толкова време не беше поел храна, че нямаше да може и да се изправи на крака и след всички органи и те започнаха да закърняват. Сгърчваха се, костите се топяха, кожата съхнеше
и малкото кътче пак ставаше достатъчно широко место за да живее в него вечно сам. 


Чувстваше се самотно, но тъй като  мозъкът му вече беше по-малък и от лешник не предаваше на самотата такова значение каквото имаше някога когато той все още можеше да сподели мисъл и тяло. Беше като тъпа болка, необяснима, като чувство за несигурност и пропиляност. Скоро касетите толкова го притиснаха, че трябваше да разтопи черепа си, така както по преди направи с краката и раменете си. Една мишка му помогна. Дълго пирува с костите му, докато накрая не я отровиха. Много му
беше мъчно за нея. Тя му причиняваше болка, хранеше се с плътта му, зъбите й бяха остри, а дъхът гнил и все пак тя беше единствената споделила самотата му. 


Миришеше на отточни канали и отпадъци, а и очичките й бяха едни такива-пробождащи, зли, но все пак нямаше друга освен нея и й се отдаваше с наслада. Мястото кътче пак му се стори огромно, плашещо със самота и тогава самият той закърня.


Нещо обаче още чувстваше и все още вярваше.


Една сутрин момиченцето на кръчмаря както си игра, намери между касетките странно същество. Личеше, че е живо.


Представляваше едно туптящо голямо сърце.


Взе го в шепи и го скри в стаята си.







магически реализъм

2 коментара:

  1. Всеки е принуден малко или много да се ограничава. Неусетно това научава човека да се държи по определен начин. Умират редица положителни емоции и способности, но наред с тях се подтискат и отрицателните, които иначе лесно ще изплуват.
    При всички хора е така, а при творците личи повече, защото са склонни да го покажат чрез творбите си. За околните може да изглеждат странно, понеже заедно с обичайните житейски грижи и задължения, в главата им се въртят още много неща - истории, описания, герои.
    Сещам се колко пъти съм си мислил, че Стивън Кинг е доста чалнат. Това без съмнение е така, но за добро, защото в противен случай нямаше да му хрумнат толкова завладяващи идеи.
    Да се откроиш означава, че с нещо си по-различен от обичайния "шаблон".

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. И именно в това е божественото в изкуството, че превръща едно страдание, една болест в красота, в една паралелна реалност, която прави по-богата обективната. И няма по-страшно от това един човек на изкуството, поради каквато и да е било причина да спре да твори това, което умее.

      Изтриване

Follow by Email