събота, 21 април 2012 г.

Мастило


                                              Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й

Събуждаше се в чужди тела още преди да започне болестта. Изненадваше се, полазваше го отвращение, допираше се до влажни стени на затвор, на форма на която не отговаря паметта му. Пълните го потискаха повече, смазваха го под килограмите си, мазнината го задушаваше, клаустрофобията го мачкаше, чувстваше се като твърди дрожди в пластелин мачкан в яки шепи.
Отровен пластилин извлечен от гърлото на вулкан. Чувстваше, че по паметта му се точеше плътна слюнка. Поглеждаше през очите на нежеланото тяло, виждаше се безпомощен под самоуверените черти. После започваше да разбира тялото, да става състрадателен към него, искаше му се дори да му помогне, да го изведе от затвореният кръг на ежедневието, да го спаси от очакваща го опасност или да му разреши тежък проблем, но по късно се опомняше или в своето или в друго непознато тяло с което трябваше да свикне. Те бяха различни и враждуваха понякога едно с друго, носеха какви ли не болести, но никога като неговата, почти всички си имаха психически проблеми, без изключение му се струваха ограничени. Това някога го дразнеше, а после взе да му се струва миловидно. Бяха като деца и не знаеха, че ще умрат. Погребвали бяха близки, ясно им беше значението на думата некролог, някои бяха религиозни други не, но всяко живееше с настоящето, а настоящето е убедително във внушението, че е вечно. Никой не е наясно, че смъртта ще настъпи и това е добре, защото така живота все още има някакъв смисъл, някакъв патос, че каквото и да сториш то ще е дълголетно като колоните на Партенона, поне толкова и има някакъв общополезен принос към човечеството дори най-празният следобед. Възхищаваха го понякога, помагаха му сам себе си да се почувства жив, гъмжаха от спомени, нежни, наивни, откровени, свадливи, някои дори героични, имаше много насъбрана житейска мъдрост върху мозъчната им кора, много вкусове по небцата и езиците им, много парливи думи и думи без всякакво значение, преситени от цветове изгреви които не се оттегляха от повърхността на паметта им с изтичането на утрините в които са отворили очи изпълнени с надежда и чувство за любов.
Откакто се разви болестта му почти не се прибираше в тялото си, но тези пътешествия из телата и паметите на ближните започнаха по-рано, много по-рано от първите симптоми. Питаше се и не без основания дали първите симптоми не бяха творческите му проявления. Започна да си припомня, че и преди на сън е попадал в чужди тела. По-рядко и не си спомняше така ясно като преди, но след това изглежда те избиваха, превръщаха се в литература. Описваше случки и размишления, с удивителна точност като че ли бяха лично негови преживявания. Имаше детайли които го караха да чувства близост към нещо което би трябвало да му е далечно като полярната звезда. Изглежда болестта му го отделяше от тялото много преди да започнат болките. Не им обръщаше много внимание, нямаше и възможност за по обстойни прегледи. Накрая стана сериозно. Болките бяха непоносими, загубата на съзнание честа. Отдавна вече не употребяваше алкохол за да препише лошото си здравословно състояние на пороците си. Преди приемаше с известна горчилка и самоирония, че явно обича тези състояния за да си ги причинява. С размишления подобаващи на индиански шаман стигаше до заключението, че болките са част от опиянението, а махмурлука също тъй вдъхновяващ като самото пиянство. Сам не разбираше кое го накара да завърши алкохолната глава в живота си, от този момент нататък започна да пише по трескаво от всякога. Струваше му се, че не той обсебва чужди тела, а неговото е обсебено от скитници и страдалци не получили покой след смъртта си които пленява и принуждава да пишат вместо него с пръстите му. Образите ставаха обаче все по-ярки, трудно можеше да избие чуждите памети от своята, листовете се трупаха, историите ставаха повече, непознатите същности беснееха, узурпираха личното пространство на личността му и тя чезнеше, както по-преди чезнеше от списъците и улиците на благополучието, от човешкото общуване и нормалното според критериите му съществуване. Не разбираше това, ставаше постепенно. Болестта ли бе причината или писането не знаеше, сам не гледаше на заниманията си сериозно, а в тях хвърляше всичко. Без да знае, остатъците от жизнената си енергия. Клетките вече са били болни, имало е дори и метастази, но той не обръщаше внимание на физиката си, друга болка се опитваше да утеши. Сушава, странна, лютива и непринадлежаща му. Болката на чуждата памет. Направи всичко възможно и невъзможно да спре да пише. И без друго не го публикуваха, никой не интересуваше, а и не искаше да заприличва на палячовците от вестникарските страници които се изказват по всички въпроси, политиканстват и се изтъкват като писатели. Не искаше, а и не можеше. За разлика от тях беше аутсайдер, заклещен в ежедневието, объркан, а и вече без своя собствена история. Трябваше да спре да пише, не беше за него. С върховни усилия успяваше, бореше се с желанието, с мисълта да мисли, с инерцията и напращелите думи. Тежеше му и сянката. Образите го влудяваха, но все пак успяваше. Помагаше му и алкохола. Като се напиеше до безсъзнание не можеше да пише, а това беше по-полезно за световната икономика, за всеки един дом и семейство. Тогава започнаха измененията. Чуждите мисли и преживявания започнаха да го изместват и от собствената му памет и да се чувства в нея толкова излишен колкото във всичко друго. Би напуснал и нея както напусна световното, стига да можеше. Уви, не беше възможно. И отново започна, това което го бе убило, това което бе го правило жив. В същото време болестта беше напреднала. Вече я откриха, доколкото можеше си купуваше лекарства, но понякога ги и губеше както губеше всичко останало. Не успяваше и нощ да се задържи в своето тяло. Бореше се известно време. Искаше му се да си бъде у дома, но после престана, в последствие взе да му става забавно, а накрая беше спасително. Не разбра кога остана без ток, после без дом, накрая се мушеше по мазетата, но и без друго не спеше в тях. Всяка нощ беше гост у някого. Докосваше се до чужди жени, хапваше си храни каквито неговото тяло никога не беше опитвало, стана истински дегустатор на нервни системи и съзнания, а и обикновено гостоприемниците имаха меки легла. През деня раздвижваше ръката си за да описва историите им. Пишеше вече на амбалажна хартия. Винаги успяваше да събере достатъчно. Един ден обаче и последната химикалка спря да работи. Така и не събра достатъчно жълтици за друга. Тогава без да влага в действието си особена метафоричност, счупи бутилката бира и преряза вените си. Кръвта течеше, а той пишеше с нея. Последната история беше много интересна, съпостави я с друга, тя отвори врати към безкрай ретроспекции. Хвърляше лист след лист при изписаните, а историята на пръв поглед все беше пред края си, но откриваше все повече за разказване. Привърза надвечер ръката си. Трябваше да му остане малко кръв и за другият ден. Чувстваше победата си. И с тази история щеше да се справи. През нощта се разкри нова. Развърза ръката си и отново започна. Писа докато се свлече. В тялото му не беше останала кръв. Лежа около час така. След туй рязко се изправи. Очите му имаха друг цвят и вече не виждаха, а от прореза в ръката му вместо кръв течеше истинско качествено синьо мастило. Усмивката му беше стъклена, снагата за пръв път изправена.
И тогава започна да пише върху съзнанията….


Хорър, трилър, социална драма

магически реализъм

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email