петък, 20 април 2012 г.

Разходка под звездите


Баща ми не беше лош човек. Демоничен може би, но не и лош,
ако му простя ще е късно, да му се гневя нелепо. Всъщност
желаел ми е само добро. Не е искал да страдам като него.
Много го е боляло, много. Нетленните метастази са се
разпространявали бавно из паметта му като отровни паяжини,
като парещи корали, стягали са я, унищожавали равномерно,

потискащо последователно. Населявали са малкият му свят с
адови изчадия. Когато бе трезвен беше тих човек, прегърбен,
сбръчкани дрехи, унило изражение и дори косата му
изглеждаше депресирана, нашарена в бяло, оредяла и без
блясък. Отпусната като слабите му рамене. Чудно ми беше как
с тази физика върши тежката физическа работа по
строителните обекти. Живеехме двамата и това ни бе
препитанието. Мама не помня, била болнава като мен, аз
откакто се помня съм с проблеми с дишането, стомашни колики
и главоболия. Бил съм съвсем малък като е починала. Помня
една жена която май обичаше и двамата, чертите й съм
забравил, но прегръдката и помня. Той я изгони. Крещеше й
“бягай, бягай, бягай, безумке от мен, докато не те е
заразило проклятието". После съвсем се отчая и не го виждах
трезвен. Не беше типичният случай на агресия, но говореше
много, мислеше на глас и се объркваше, луташе, стилистиката
му ме поглъщаше, потъвах в красив, но отчаян свят. Умееше
да говори. Може да се каже, че омагьосваше и бях съвсем
малък и вярвах и приемах метафорите му буквално, а те те
бяха зловещи. Всичко съм забравил, разбъркано е в
най-тъмните кътчета на паметта ми, усещам го понякога като
пипала, влажни, обсебващи. Смъртоносна прегръдка на
страховити понятия. Тогава пиша. Опитвам се да се запазя и
ставам точно това от което се боеше и което без да иска ме
направи. В последните години вече не го вземаха по
обектите, не можеше и да се справя, чернодробната цироза
която си докара го взимаше вече. До последният момент се
мъчеше да държи някак скромният ни бюджет, даваше частни
уроци за кандидат - студенти по литература и изненадан едва
тогава разбрах, че е имал съвсем други стремежи в живота
освен кварталната кръчма и кофите с бетон и вар. Останалото
го изтръгнах с жестокост на която е способно десет годишно
дете, но с умения на възрастен познавач на човешки души.
Настойчиво и отломък по отломък го накарах да признае нещо
за което премълчаваше. Пишел стихове и разкази. Унищожил
ги, всичките. Разочарование от себе си, от живота,
съзнаване на творческо неумение или комплекси, застой или
лоши социални предпоставки, зли езици или интрига, слабост
в характера или е нямал воля. Това не разбрах, но разбрах
колко го е обичал и защо изглеждаше тъй смачкан. Когато
стигна до признанието разказа много. Объркваше се давеше
се в думи, губеше се нишката, замая ми се в главата, но
трябва да си призная при цялата тази еклектика, беше
убедителен. Лицето му се гърчеше от болка, очите му горяха,
а жълтият цвят на кожата му го правеше да изглежда като
мъртвец. Кълнеше се, кълнеше ме да го слушам. Ту ми казваше
да го забравя, ту че трябва да го помня и да не повтарям
грешките му. Спомена и майка, после разбрах, че има някакъв
грях към нея, но какъв остана тайна. В крайна сметка,
завещанието му, подкрепено със солиден брой клетви беше да
не се опитвам да пиша и никога да не поглеждам звездите.
Никога. После млъкна, разбра, че е сгрешил. Едва сега
осъзнах, че не съм ги виждал до този момент. Странно звучи,
но е истина. Поради болнавостта си, заспивах рано. Пиех
много лекарства и те изтощаваха организма ми допълнително.
Будих се късно. В месеците когато денят е кратък обикновено
и небето е мрачно, а и той е взимал допълнителни мерки за
да ме предпази от гледката на звездите. Дърпал е завесите,
прибирал ме е, ако още съм вън под предлог, че е студено и
вече е късно. Пускал ми е телевизора или пак ме е омайвал с
приказките си. Луд човек, но тогава не ми се е сторил
толкова луд. Той ме обичаше и аз дадох клетвата си. Вярвах
в нея като герой в приключенски роман, да я предам значеше
да се превърна в най-презряното същество, а тъй като той
почина след около три месеца и останах на грижите на леля,
по-късно и на социални работници, за да запазя спомена, че
съм бил изобщо обичан, предадох изключителна цена на всяка
негова дума която бях запомнил. Оттук нататък нямах детство
и не мога да се оплача. Забравих болестите си, но клетвата
не успях. В казарма не ме взеха заради лошото ми физическо
състояние, но във войната за живот, то стана дори завидно.
Единствено звездите не поглеждах, макар да съзнавах вече,
че е безсмислено. Силата на клетвата чувствах отминала, тя
бе произнесена пред един докрай изтощен от духовни и
физически терзания ум, обичта и думите му бяха свършили
своето у мен, вече бях мъж, а и суеверен страх нямах, но
въпреки това само сънувах звездното небе. Защо се борих със
себе си, не съзнавах, а беше логично. Чакал съм просто
случая, този който да е достатъчно голям, че да има
стойност дългогодишното ми лишение. Трябва да кажа, че
изпълних съвета половинчато. Другата част не спазих. Освен
да не виждам звездите не трябваше и да пиша, но тук не
издържах. Тъй като не ги виждах летях сред тях. Всяка нощ,
изкушаваха ме, възбуждаха ме, довеждаха ме до лудост и
описвах преживяванията. Подобно него губех нишката, попадах
в пространствени изкривявания на мисълта, носих се със
свръх светлинна скорост, държах звездната ръка на непозната
и вървяхме в лятна нощ из парка, пожелавах си всичко което
може да си пожелае, ненаситното човешко сърце под дъжд от
болиди, бях собственик на триста шейсет и пет планетариума
и всеки ден стоях върху куполите им и докато гостите ми се
взираха в проектираните звезди, а се вглеждах в истинските.
Какви ли не, какви ли не фантазии преминаваха през главата
ми. Нямаше фантазия без звезда и сигурно за всяка видима с
невъоръжено око звезда съм имал фантазия. За да не се
пръсна или не вдигна завесата или не отложа среща с
момичето за по-късно, пишех, пишех, пишех. Обикновено
хвърлях, но тъй и не разбирах защо това го е правило
нещастен. Сигурно съм бездарен, че да ми доставя
удоволствие, не знам. Продължавах да чакам случая и да се
вдъхновявам от незримите. Достатъчно беше някоя от
приятелките ми да пожелае да излезем под звездите и щеше да
се случи, но чух всевъзможни предпочитания за прекарване на
нощта, не и за свързани със звездното небе. Случвало ми се
е да мисля, че е за добро. Видя ли звездите, може да спрат
да ме вдъхновяват и да престана да фантазирам. При такива
мисли ми идеше да си избода очите или още същата нощ да ги
погледна за да видя дали опасенията ми имат основания. В
чакането на повод, всеки повод ми се струваше незначителен
докато снощи реших, просто така да го направя. Вълнението
беше като преди първата ми среща, дори по-силно, тогава не
се съмнявах в жената, сега се съмнявах в звездите. Те са
тъй естествени и са част от живота, а защо човек може без
тях. От какво съм се лишил? Много ли е? Ще ме съкруши ли,
ще падна ли на колене в ридания, че съм бил толкова години
лишен от тях? Ще се почувствам ли нищожен и как ще продължи
живота ми след туй? Какво е лишението, ако не го съзнаеш.
Мога ли изобщо да ги съзная след като са толкова големи,
многобройни, а и далечни от живота ми? Потях се, треперех,
едва издържах да не се напия, но не исках погледа ми да е
разфокусиран. Може би това щеше да е и краят на
литературните ми опити, но исках да го посрещна достойно.
Обръснах се гладко, сложих най-контешкият си костюм, засмях
се, че е глупаво, а не беше. Накрая скован, ни жив ни
мъртъв излязох в звездната нощ. На прага се родих. Замая
ми се свят, но не бях видял още и една звезда. Твърде
осветен е квартала ни. Поръчах на едно такси да ме изведе
далеч под града и да ме остави. После дълго вървях под
звездите.
Не бяха нищо особено. Защо ли съм по-вдъхновен от всякога?




Хорър, трилър, социална драма

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email