Баща ми не беше
лош човек. Демоничен може би, но не и лош,
ако му простя ще
е късно, да му се гневя нелепо. Всъщност
желаел ми е само
добро. Не е искал да страдам като него.
Много го е
боляло, много. Нетленните метастази са се
разпространявали
бавно из паметта му като отровни паяжини,
като парещи
корали, стягали са я, унищожавали равномерно,
адови изчадия.
Когато бе трезвен беше тих човек, прегърбен,
сбръчкани дрехи,
унило изражение и дори косата му
изглеждаше
депресирана, нашарена в бяло, оредяла и без
блясък. Отпусната
като слабите му рамене. Чудно ми беше как
с тази физика
върши тежката физическа работа по
строителните
обекти. Живеехме двамата и това ни бе
препитанието.
Мама не помня, била болнава като мен, аз
откакто се помня
съм с проблеми с дишането, стомашни колики
и главоболия. Бил
съм съвсем малък като е починала. Помня
една жена която
май обичаше и двамата, чертите й съм
забравил, но
прегръдката и помня. Той я изгони. Крещеше й
“бягай, бягай,
бягай, безумке от мен, докато не те е
заразило
проклятието". После съвсем се отчая и не го виждах
трезвен. Не беше
типичният случай на агресия, но говореше
много, мислеше на
глас и се объркваше, луташе, стилистиката
му ме поглъщаше,
потъвах в красив, но отчаян свят. Умееше
да говори. Може
да се каже, че омагьосваше и бях съвсем
малък и вярвах и
приемах метафорите му буквално, а те те
бяха зловещи.
Всичко съм забравил, разбъркано е в
най-тъмните
кътчета на паметта ми, усещам го понякога като
пипала, влажни,
обсебващи. Смъртоносна прегръдка на
страховити
понятия. Тогава пиша. Опитвам се да се запазя и
ставам точно това
от което се боеше и което без да иска ме
направи. В
последните години вече не го вземаха по
обектите, не
можеше и да се справя, чернодробната цироза
която си докара
го взимаше вече. До последният момент се
мъчеше да държи
някак скромният ни бюджет, даваше частни
уроци за кандидат
- студенти по литература и изненадан едва
тогава разбрах,
че е имал съвсем други стремежи в живота
освен кварталната
кръчма и кофите с бетон и вар. Останалото
го изтръгнах с
жестокост на която е способно десет годишно
дете, но с умения
на възрастен познавач на човешки души.
Настойчиво и
отломък по отломък го накарах да признае нещо
за което
премълчаваше. Пишел стихове и разкази. Унищожил
ги, всичките.
Разочарование от себе си, от живота,
съзнаване на
творческо неумение или комплекси, застой или
лоши социални предпоставки,
зли езици или интрига, слабост
в характера или е
нямал воля. Това не разбрах, но разбрах
колко го е обичал
и защо изглеждаше тъй смачкан. Когато
стигна до
признанието разказа много. Объркваше се давеше
се в думи, губеше
се нишката, замая ми се в главата, но
трябва да си
призная при цялата тази еклектика, беше
убедителен.
Лицето му се гърчеше от болка, очите му горяха,
а жълтият цвят на
кожата му го правеше да изглежда като
мъртвец. Кълнеше
се, кълнеше ме да го слушам. Ту ми казваше
да го забравя, ту
че трябва да го помня и да не повтарям
грешките му.
Спомена и майка, после разбрах, че има някакъв
грях към нея, но
какъв остана тайна. В крайна сметка,
завещанието му,
подкрепено със солиден брой клетви беше да
не се опитвам да
пиша и никога да не поглеждам звездите.
Никога. После
млъкна, разбра, че е сгрешил. Едва сега
осъзнах, че не
съм ги виждал до този момент. Странно звучи,
но е истина.
Поради болнавостта си, заспивах рано. Пиех
много лекарства и
те изтощаваха организма ми допълнително.
Будих се късно. В
месеците когато денят е кратък обикновено
и небето е
мрачно, а и той е взимал допълнителни мерки за
да ме предпази от
гледката на звездите. Дърпал е завесите,
прибирал ме е,
ако още съм вън под предлог, че е студено и
вече е късно.
Пускал ми е телевизора или пак ме е омайвал с
приказките си.
Луд човек, но тогава не ми се е сторил
толкова луд. Той
ме обичаше и аз дадох клетвата си. Вярвах
в нея като герой
в приключенски роман, да я предам значеше
да се превърна в
най-презряното същество, а тъй като той
почина след около
три месеца и останах на грижите на леля,
по-късно и на
социални работници, за да запазя спомена, че
съм бил изобщо
обичан, предадох изключителна цена на всяка
негова дума която
бях запомнил. Оттук нататък нямах детство
и не мога да се
оплача. Забравих болестите си, но клетвата
не успях. В
казарма не ме взеха заради лошото ми физическо
състояние, но във
войната за живот, то стана дори завидно.
Единствено
звездите не поглеждах, макар да съзнавах вече,
че е безсмислено.
Силата на клетвата чувствах отминала, тя
бе произнесена
пред един докрай изтощен от духовни и
физически
терзания ум, обичта и думите му бяха свършили
своето у мен,
вече бях мъж, а и суеверен страх нямах, но
въпреки това само
сънувах звездното небе. Защо се борих със
себе си, не
съзнавах, а беше логично. Чакал съм просто
случая, този
който да е достатъчно голям, че да има
стойност
дългогодишното ми лишение. Трябва да кажа, че
изпълних съвета
половинчато. Другата част не спазих. Освен
да не виждам
звездите не трябваше и да пиша, но тук не
издържах. Тъй
като не ги виждах летях сред тях. Всяка нощ,
изкушаваха ме,
възбуждаха ме, довеждаха ме до лудост и
описвах
преживяванията. Подобно него губех нишката, попадах
в пространствени
изкривявания на мисълта, носих се със
свръх светлинна
скорост, държах звездната ръка на непозната
и вървяхме в
лятна нощ из парка, пожелавах си всичко което
може да си
пожелае, ненаситното човешко сърце под дъжд от
болиди, бях
собственик на триста шейсет и пет планетариума
и всеки ден стоях
върху куполите им и докато гостите ми се
взираха в
проектираните звезди, а се вглеждах в истинските.
Какви ли не,
какви ли не фантазии преминаваха през главата
ми. Нямаше
фантазия без звезда и сигурно за всяка видима с
невъоръжено око
звезда съм имал фантазия. За да не се
пръсна или не
вдигна завесата или не отложа среща с
момичето за
по-късно, пишех, пишех, пишех. Обикновено
хвърлях, но тъй и
не разбирах защо това го е правило
нещастен. Сигурно
съм бездарен, че да ми доставя
удоволствие, не
знам. Продължавах да чакам случая и да се
вдъхновявам от
незримите. Достатъчно беше някоя от
приятелките ми да
пожелае да излезем под звездите и щеше да
се случи, но чух
всевъзможни предпочитания за прекарване на
нощта, не и за
свързани със звездното небе. Случвало ми се
е да мисля, че е
за добро. Видя ли звездите, може да спрат
да ме вдъхновяват
и да престана да фантазирам. При такива
мисли ми идеше да
си избода очите или още същата нощ да ги
погледна за да
видя дали опасенията ми имат основания. В
чакането на
повод, всеки повод ми се струваше незначителен
докато снощи
реших, просто така да го направя. Вълнението
беше като преди
първата ми среща, дори по-силно, тогава не
се съмнявах в
жената, сега се съмнявах в звездите. Те са
тъй естествени и
са част от живота, а защо човек може без
тях. От какво съм
се лишил? Много ли е? Ще ме съкруши ли,
ще падна ли на
колене в ридания, че съм бил толкова години
лишен от тях? Ще
се почувствам ли нищожен и как ще продължи
живота ми след
туй? Какво е лишението, ако не го съзнаеш.
Мога ли изобщо да
ги съзная след като са толкова големи,
многобройни, а и
далечни от живота ми? Потях се, треперех,
едва издържах да
не се напия, но не исках погледа ми да е
разфокусиран.
Може би това щеше да е и краят на
литературните ми
опити, но исках да го посрещна достойно.
Обръснах се
гладко, сложих най-контешкият си костюм, засмях
се, че е глупаво,
а не беше. Накрая скован, ни жив ни
мъртъв излязох в
звездната нощ. На прага се родих. Замая
ми се свят, но не
бях видял още и една звезда. Твърде
осветен е
квартала ни. Поръчах на едно такси да ме изведе
далеч под града и
да ме остави. После дълго вървях под
звездите.
Няма коментари:
Публикуване на коментар