Жабчето

 

    Колаж: Elfi Elfida/линк към блога й/

Докривя ми и отрезнях напълно или пък ме хвана едва сега. Не бях пил много, но изведнъж се почувствах различен. Съществото се опитваше да се сгуши под една ниска тераса. Не приличаше на човек, а човекоподобно от женски пол, ако бях художник щях да го взема за модел за алегория на разрушителна пандемия.

Млада ли беше, стара ли, паднала от небето или поникнала от земята, парцали ли има по гърба или напластена кир, осъзнава ли нещо, сънува ли или я сънувах аз, не можеше да се разбере. Ясно беше само, че треперя, че й е много студено, а дъждът я пръскаше под прикритието. Жабче. Както се беше свила и в тази влага наистина приличаше на жабче. Въздъхнах, не можех да й помогна, но поне тази вечер нямаше да е дъжда. Само тази вечер. Ако разбира човешки, само да не се налага да крякам и кикирякам. В бърлогата ми е паднала бомба, но поне е сухо. Е, почти по тавана са избили някакви влажни импресии, но още не капе. Дано не се разпищи, ама и аз съм един сваляч. Как се казваше, у дома има празна стая, а аз ще спя в кухнята.

-Разбрах какво е станало?-заговорих направо и без завъртулки точно каквото си мислих - Загубила си, си ключа за хотелската, телефона ти е в стаята, а не искаш да се показваш мокра на рецепцията, защото те е страх от папараци.

Съществото ме погледна почти умно. Е, тъпо беше да се правя на оригинален, ама простено ми е защото наистина ми е трудно да крякам като себеподобните му от блатото.

-Забрави. Ще те прибера за вечер. Само за вечер. Не, че не си мой тип, но наскоро се разделих със съпругата си и трябва да си направя много равносметки преди да си помисля за друга жена. Хайде, тук е студеничко.

Направи опит да се усмихне. Болна беше, лицето щеше да е хубаво, ако изразът му не издаваше умствената изостаналост. Сгърчи ми се гърлото. Не смеех да я докосна, но я хванах за ръка. Заподскача като дете до мен, щеше да запее, но закряка дразнещо. Жабче. Дано не ме види някой приятел. Ще трябва да спра алкохола. Прави ме по-голям идиот и от нея. Защо ми трябваше тази глупост. Какво можех да й помогна. Дори ако я бях оставил на улицата щеше да е по-добре за нея. Свикнала беше, а подобни емоции, само могат да нарушат равновесието й. Побоях се, че няма да имам сили след това да й покажа вратата. Не можех да се грижа за една болна жена. Та то аз себе си не можех да защитя. И работното место ми се клатеше и мазилката ми падаше, а със стиховете само успях да изгоня съпругата си. Е, може пък да е виновно пиенето, кой знае.

Дори не си взе вазата с японската роза. Съвсем изсъхна и се съсухри.

Изглежда се хареса на жабчето. То се захихика пред вазата, съвсем забрави за присъствието ми и къде се намирам и започна да говори на вазата по жабешки.

Като нея е. Същата като нея, една болна бегълка – ваза със стръкче изсъхнала загадъчна хубост. Кофти работа.

-Все пак трябва да забършеш главата. Ще ти се развали прическата, а стилиста ти е чувствителен човек, ще се разстрои като види, че се отнасяш така с изкуството му. Ще включа бойлера. Можеш да се изкъпеш, а за храна…Да, виж това забравих. Ще отскоча да купя. Ти се забавлявай. –засмях се, нямаше да забележи дори отсъствието ми, не отивах на северният полюс, а си имаше по-добър събеседник от мен. Сродна душа.

Валеше по-силно, денонощният магазин до дома беше затворен, мърморейки тръгнах към най-близкият за който се сетих. Остава само да се разболея аз. Мислех да хвърля вазата. В последните месеци съхнеше като отношенията ми с тази която някога се обичахме. Бяхме по-добри приятели от всякога, не си отказвахме интимност, разбирахме се добре, не се бяха намесили и други в живота ни. Нещо необяснимо обаче се случваше. Една хубава сутрин, тя, просто ми каза, че иска да се разделим, а аз й отговорих, че така е най-добре. Защо смятах, че е най-добре не разбрах, изобщо разбирам ли нещо.

Напазарувах до последна смачкана банкнота. Купих и мавруд. Не е редно, да не покажа внимание към една дама. Нищо, че едва ли ще разбере. Наистина не разбра, едва се отдели от саксията. Ще и я подаря утре, щом толкова й харесва. Това вече е високомерие. На двадесет и девет и половина съм, с добро телосложение, казват, че съм симпатичен, запалил съм свещи, затоплих почти приличен буламач, виното е хубаво, Сатриани вълшебен, а тя дори не ми обръща внимание. Дали да не и кажа стих. Не, не заслужава. Не бива да се държи така. В нейното блато може да е голяма звезда, но трябва да бъде по-приветлива и към нас различните. Дали ако я целуна ще стане принцеса? Това херпесче ли е или устни? Говореше на саксията с него, значи е устни. Останали са ми малко импулси в картата, но ще трябва да позвъня в болниците, може и да е избягала. Най-добре да е така, че наистина не зная какво ще правя с нея.

-Хай, хайде хапни, ето така, няма да те ухапе шишчето, ти го ухапи. Хам.

Погледна ме като дете. Сигурно не тежи и тридесет килограма. Аз съм близо сто. Да можех да и дам малко от апетита си, заприличал съм на пренебрегнат по коледа шопар.

Изкриви нещо като усмивка, даже май и намигна и отхапа. После стана по-смела. Почувствах се все едно я прелъстих и след смущението й след първата целувка се отдава на насладата.

Усетих, че съм имал по-голяма нужда от нея, отколкото тя от мен. Тя можеше и без моята еднократна нощувка, но това, че я виждам жива въпреки живота си ме кара да осъзная привилегиите на своя.

-Не ти харесва Сатриани, не ти харесва вино, но сигурно и ти трябва малко да си поспиш. Е, ще те оставя. Приятен събеседник си. Лека нощ и спи в кош.

Изхабих картата си, но така и не намерих подходящ болничен адрес. От полицията също се оказаха без правомощия. Една скитница. Просто скитница. Това беше за всички дежурни, за всички институции.

-Може пък да не е от земята.-помислих си и се опитах да заспя, но не успях.

Тревожих се, какво ще правя с нея. Как да я изведа. Щях да го направя, не можеше да не го направя, но как…

Съжалих, че я прибрах. Не можех да и помогна. Никак и с нищо. Твърде голям съм за подобни сантименти. Какво изобщо си помислих, че правя. Май наистина имам нужда от жена.

Как, как да я изгоня.

Както са я изгонили всички, ето така. Не си по-добър. Даже си доста жалък, за едно цвете не можа да се погрижиш и като изчезна жена ти, напълно увехна.

Да, ще и дам вазичката. Ще се радва. И без друго само тя я впечатли. Нищо друго. Ни кърпата с която да се забърше, ни виното с което да се заграе и храната с която да се подкрепи и дори към музиката беше безразлична.

Направих си няколко сценария как да я изведа от къщи, как да го направя без да я разстроя или поне да не видя колко съм я разстроил.

Реших да я заведа в някой голям магазин, да издебна момент когато се е загледала в някоя стока и да се шмугна в гмежта. Но ще хвана такси и ще я заведа в далечен квартал, за да не си спомни пътя до вкъщи. Току виж го запомнила. Даже ще направим и няколко излишни курса.

Не мога. Не мога да го сторя. Какво ли мога. Даже да заспя не мога.

Зазоряваше се когато напълно се отказах. Направих повечко кафе, въпреки, че едва ли щеше да прояви интерес и към него.

Когато влязох в стаята не я открих. Сигурно все пак съм заспал за кратко, за да не чуя вратата. Леглото беше неоправено. Нея я нямаше, а японската роза беше разцъфтяла.

магически реализъм

еротична фантастика