среда, 18 апреля 2012 г.

Лице


                                                              Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й

Отпуснал се беше на койката провисена в таванската стая на старото училищно здание. Около него бяха лицата. Стотиците лица, по стените, виснали от гредите, подпрени по ъглите, разпилени по земята. Някои напълно неуспешни, други некрасиви, някои не изглеждаха естествени, други го дразнеха с изписаният по тях характер, който не разбираше въпреки, че
сам беше създал вероятно имитирайки характер на някой, който обожава или на някой, който не понася. Имаше скучни лица, имаше и лица, върху които беше изписана обреченост, по други затвореност, скука, пълна атрофия на въображение или по - дълбок мисловен процес от грижите за насъщния и отглеждането на квартално приемливи морални ценности, лица на скитници, лица на кокетството, лица на блудкавата суета, наподобяващи рекламни фотоси, пълни карикатури на Божия образ и подобия и наистина силни изражения, толкова силни, че потискаха. Избягваше да си слага подобни лица, но с годините се налагаше. Тежеше му, когато ги прикрепваше върху себе си, но се налагаше да ползва тях, защото се налагаше да се бори, много по-често отколкото му стигаха силите или обичаше да се бори. Те създаваха чувство за хлад, мисълта им беше опростена, много дълбока, но бедна откъм понятия, твърде сериозно, твърде логично и жестоко осмисляха всичко. Нямаше при тях нюанси, чувство за хумор, игривост и противоречивостта на характера, която прави вкусен смисъла. Предпочиташе лицата с леки дефекти. Оказа се, че изработването на чаровен дефект е стотици пъти по-трудно от изработването на съвършено лице. Съвършеното лице с много усилия и напластяване се постига, но за лекият дефект трябва наистина да имаш чувство, а то винаги не присъства. Капризно е, иска съответно преживяване, модел или просто се появява неканено и изчезва в мига, в който е пробудило интерес. Лицата с дефекти смяташе за свои шедьоври и този следобед лежеше доволен, блажено изтощен и щастлив, защото беше създал своят шедьовър. Не можеше да разбере с какво това лице превъзхождаше другите, но като че ли в себе си беше съчетало всичките му опити, изчистило ги от тежест, от вътрешна противоречивост, неувереност, изглеждаше съвсем естествено и имаше характерни белези, които му придаваха чувство за идентичност и уникалност. Това беше лицето, което беше мечтал да има, а имаше толкова, толкова много, защото нямаше и едно. Наместо него, лунни кратери и обезобразено месо. Вглеждаше се в новото лице и изпитваше чувство за благодарност към жената, която някога го бе обезобразила. Не помнеше, защото беше много малък. Късно осъзна какво се е случило с него, за кратко я мрази, а после започна да се мъчи с гримовете да крие последствията от една болна ревност. Наслагваше глина и я покриваше с гримове. Нищо не се получаваше, но играта го увличаше. Растеше и разбираше, че дори пластичната хирургия не е способна да му върне нормален облик, но заниманието, празнотата от принудителната самота, а постепенно започна да обиква лицата. Случваше се нощем да ги сънува, те имаха характер, говореха с гласа на героите от приключенските романи, които четеше тогава, по-късно заговориха с гласовете на съвсем обикновени, но също тъй екзотични и далечни за него характери. Пробудеше ли се, имаше чувството, че губи приятел, че се лишава от част от живота си и по-късно унил осъзнаваше, че никога не е притежавал тази част. Химията му вървеше. Баща му, му купи няколко химически комплекта, а много от веществата успя да си открадне от лабораторията в училището, преди то да опустее напълно. Експериментираше смело, някъде знаеше какво прави, някъде не, но постепенно започна да изработва пластични материали и багри, с които правеше лицата да изглеждат почти действителни. Оттук нататък му липсваше по-дълбокото умение, да ги извая като действителни, да им предаде характер, да изпише по тях чувство, да ги направи като това лице, които желаеше да има. Накратко: обезобразеното от любовницата на бащата момче, изработваше маски, маски приличащи на човешки лица, но отдавна за него те се бяха превърнали в целият свят, който му липсва. Целият свят със своите характери, със своите симпатични и не дотам хора, с модели за подражание, с модели за назидание, с възхитителни лица, на които не завижда и лица, достойни за презрение, на които тайничко иска да прилича, целият свят с характери, които разбираше и не разбираше, а между тях търси истинското свое лице, както на неговата възраст всеки от нас прави. Общуваше с тях и изпълняваше желанията им. На едно ще промени устна, на друго захапка, на трето ще сложи бръчици или ще отнеме бръчици. Слагаше им високи и ниски чела, пълнички и хлътнали бузки, при желание поставяше и белези. Трудно беше с трапчинките, защото те определяха усмивката, а усмивката е най-трудна за изработване. Тя открива много повече отколкото може да се осмисли, изработва се само по интуиция, а тя е хазартна, често подвежда и усмивката вместо да създаде настроение предизвиква чувство за неуместност. Освен пластичните материали негово производство, използваше и восък, а по-късно, за да постигне естествения блясък добавяше и животинска мас, но за да премахне отблъскващата миризма започна да се задълбочава в извличането на аромати от цветя и от билки. Всичко това беше трудоемко, често го довеждаше до отчаяние, пълно изтощение, неведнъж лицата се получаваха не такива, каквито желаеше и разочарован от тях се чувстваше като разочарован от човек. Много често му се искаше да унищожи лице, но устояваше на изкушението и постепенно свикваше и с неприятните лица, а в последствие се сприятеляваше и дори от тях научаваше много. В последствие очарованието от техните дефекти, омекотено, добре комбинирано - ставаше плюс, който разсейваше скуката от съвършените лица. Понякога успяваше да изработи истински симпатични и едно такова лице си сложи на първото си излизане с приятели. Беше на купон през два града. Интересно бе на всички дали ще се разбере на непознатите, че това е маска, а не истинско лице. Имаше даже обзалагания. По-хитрите заложиха, че все пак ще се усети. Не биваше да пие, да похапва, дори и да пуши. Тук е мястото да кажа, че и устните не му бяха пощадени. Киселинният разтвор, който изпадналата в истерия, обладана сякаш от демони жена... беше с висока концентрация. Към края на вечерта восъкът започна да се разпада, а той се чувстваше страшно неудобно, защото на тинейджърите съвсем не им хрумна, че той не бива и да говори. От друга страна лицето, което си беше сложил, превъзхождаше многократно пъпчасалите и не изградили характер лица на неговите връстници. Така за пръв път усети близостта на момиче. Тя стоеше до него, не помнеше името й, но му говореше такива неща, от които щеше да се изчерви, ако можеше. Почувства, че устните му горят, а нямаше. Пламна целият, питаше го много неща, можеше да й отговори. Искаше, защото вече беше влюбен, искаше да й признае всичко, да хвърли маската, но си представи как ще ужаси всички около себе си. Потъна в дълбините си, започна да размишлява, опита се да изключи момичето от ума си и да си представи колко ужасно се чувства човек, който носи различно съзнание, различни мисли, а трябва да ги прикрива под тези, които няма да ужасят света. Не успя, обаянието на момичето проникваше под костите му, ръката й беше на коляното му, чувстваше твърдата й гръд подпряна в предмишницата му как желае да се разголи и да бъде целувана. Восъчните части започнаха да се разтапят, но накрая момичето се разсърди от безразличието му. Когато си тръгнаха го разкъсваха противоречия - едновременно беше щастлив от близостта и крайно разстроен, че има една граница, която никога не може да премине. Приятелчетата му даже поискаха да им отстъпи лице на заем, но така ги отряза, че разбраха, че няма да стане. Когато учебните занимания се изместиха в друга сграда, а тази беше изоставена се нанесе напълно в училищната таванска. Случи се седмици след купона, баща му умря, до последно цивреше да му прости и с това само напомняше колко е виновен и колко е дълбока травмата, която е понесъл заради него. Почти се беше примирил. Сега чувстваше по-голяма самота и по-дълбока вътрешна свобода от всякога. Усещаше втвърдените зърна на момичето, разрушителното дихание, разтварящо го във все обхват, където нямаше лица и маски, а само ласка и ужас. По лицата започнаха да се явяват страстните изражения, лицевите мускули, които успяват да ги преиначат в израз на размишления. Изведнъж израженията съзряха, станаха по-възрастни. За седмици момчешките черти станаха мъжки, без да имитират модели, а постигнали ги като етап от своето развитие. Започна да излиза сред хората, да изучава лицата им, да търси близост, доколкото е възможна без да разменя думи. Научи знаците на глухонемите, но и глухонемите жени търсят интимност и когато се случи отново да разочарова започна да прави маските със силни изражения. С тях не се сближаваше до онази граница, която сам не можеше да овладее. Лицата му ставаха по-изразителни, по-земни и лесноразбираеми и човешки, но дълъг беше пътят, докато стигне до това лице, което разбра, че иска да е негово.
Работи цяла седмица, за да го създаде. Спеше на пресекулки, час два през нощта, час два с разкъсвания и през деня. Образът го привличаше, неясен в съзнанието му, загатващ себе си, необмислен. Желаеше го и не му даваше покой. Разкъсваше съня му на кошмари, кошмарите го пробуждаха и самото лице беше кошмарно. То го желаеше, искаше да отнеме душата му, заливаше я с врящ катран, но и сладострастие. Не можеше да спре, разваляше го, то се изкривяваше в гняв, в безнадеждност, в описание на всичките му дни, в които бавно разбираше колко много е различен и търси проход през себе си, за да отиде навън. Мачкаше го, заливаше го с несправедливи обвинения. Двамата се мразеха и в този момент водеха последна битка и се творяха. В ужас заставаха два свята, два духа, готови да се борят, докато сметката им бъде разчистена завинаги. Опита се да го направи сладникаво, да му докаже, че е жалко, че е дело на собствените му ръце, но това, което създаде приличаше на ирония - точна атака право в сърцето му. Постепенно лицето започна да размишлява, да изписва черти като върху блато, потъваха и се губеха, релефът се променяше, чувството стана различно, прекалено мъдро и несподелено, омекоти го в страст, но скоро тя стана прекалено остра, хапеше пръстите му като устни на момиче, което го желае, което се домогва до скришните му кътчета, но отмина и възбудата, докато накрая започна да оформя силата над всички останали вътрешни преживявания, но да я наслагва така умело, че тя да не премаже под себе си изписалото се богато разнообразие. На седмия ден падна изтощен, но не можеше да заспи, умората бе блага, изтощение на удовлетвореността, а лицето изглеждаше съвсем обикновено, младежко и дори леко наивно.
Свечеряваше се, когато реши да излезе. Чувстваше го върху себе си, прилепнало плътно по раните му, изпълнило цялата празнота.
Вечерта и без настроението му беше прекрасна, но за него беше божествена. Без страх, че ще повреди устните заговори с момичето, което от месеци гледаше да чака автобуса си от таванската. Не помни точно какво си наприказваха, но тя прие срещата за следващата вечер.
Усмивката й беше прекрасна. Разбра, че много има да учи и все пак никога не може да извая тези устни. Съвсем се замай от уханието й. Усети искрицата. Пак беше създал неотразима маска.
Когато си го помисли, подскочи като опарен. Едва сега си спомни, че излезе без да е поставил лицето си. Дългото безсъние го правеше разсеян. Спомни си, че маската го погледна от стола, преди да затвори вратата.
Бавно докосна с пръст лицето си. Почувства, че то е на мястото си, но то почувства докосващият го пръст.
-Какво ти е?-попита момичето.
-Нещо не забелязваш ли?
-Да, утре, ако ще ме водиш някъде, моля те, обръсни се. Не ти отива тази четина. Хайде, чао. - целуна го със затворени устни и скочи в автобуса.
Когато се върна видя, че маската е още там и не изглеждаше вече така съвършена.




любовна и еротична психо - драма

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email