Камъчето

                                              Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й

Обичам сянката й, знам, че е нейна. Нищо не ми е толкова скъпо като прохладата на милувките й, нищо не е в състояние да ми достави тази наслада, тази забрава, чувството за ефимерност и гальовното на всяко мигновение.

Всяка година идва летният ден когато запълзяват мънички скорпиончета по мозъчната ми кора, жилят е и парализират мислите ми имам чувство, че дъвча пясък, бирата е по-скоро горчива
отколкото студена, а задълженията нямат край. С нетърпение чакам този ден, защото си спомням за нея и тръгвам независимо от ангажимента който съм поел и важността на работата която ме чака. Имам достатъчно пари да си позволя и безвкусно скъпа ваканция, да хвана самолет за срещуположна точка на планетата и навярно всички си мислят, че постъпвам точно така, но аз отивам недалече. Край селцето в което някога живееха родителите ми и където остана завинаги дъщеря ми от първият брак. Беше болнаво момиче, не доживя и десет, а и физически и психически остана на шест. Ангелчето просто не искаше да расте. Тя не стъпваше на земята, понякога върховете на тревичките сигурно галеха с връхче стъпалата й, но в никакъв случай всеобщите закони не важаха за нея. Виждал съм я как лети, това май беше сън, но кой знае. При нея съновиденията и реалностите се преплитаха. Когато извадиха оперативно камъчето от бъбрека, голямо като бобово зърно, с форма на раковина и блещукащи точици започна да се смее различно, освободено, като голяма жена, говореше му като на малко същество нейно приятелче и веднъж ми се стори, че и отговаря. Даже се ослушах, но после разтърсих глава казах си, че съм по луд и от болнавата си дъщеря и й направих забележка да не разговаря с камъните.

-Ти не знаеш колко ми е ценно, това е част от моят живот, част от тежестта която ме е крепяла към земята. Сега съм лека като перушина и някой ден ще излетя, защото ще загубя чувство за реалност…Ти не ме разбираш.

Зяпнах, нямаше какво да кажа. Тези думи изрече девет годишно момиче което не блестеше с особено висока интелигентност. Девет годишно.

Просълзи се.

-Извинявай -рече тя и побягна сред полето. Втурнах се след нея и в крайна сметка я настигнах.

-Какво каза?-попитах я развълнувано -Съзнаваш ли какво каза?

Сигурно го е гледала в някой филм. Понякога децата са като попивателни и запомнят дълги пасажи наизуст.

-Извинявай.-разплака се.

-Хайде -прегърнах я -Не си казала нищо лошо.

Метнах я на раменете на конче. Думите й, не ми даваха мира. Не знам откъде се взе тази стилистика.

След два дни пак заговори за камъчето:

-Не знаех, че без него живота ще е с по-малко цветове. Преди това имаше повече яркост, но сега го чувствам по лек, мога да го нося както ти ме носи на раменете си.

Това момиче, дето обичаше да се прави на глупаче пред връстниците, пред мен и майка й, изглежда имаше писателски дарби.

-За колко би го купил татко?

-Твоето страдание ли?-не усетих, че се хванах в играта.

-Това вече не е мое страдание. Било е нещо което ми е причинявало страдание, но е единствената ценност която имам. Моя лична. Аз съм я направила. Какво струва изработеното с толкова страдания когато никой не го разбира…

-Хей не отива на възрастта ти…

-Ще стана писателка.

-Знаеш ли, ще успееш. Тъкмо си мислех, че имаш дарби. Какво говоря, на тази възраст…Ти си моето малко генийче.

-Не отговори на въпроса ми. Колко струва изработеното с толкова страдания когато никой не го разбира?

Засмях се. Нейният тати се занимаваше с търговия, ако беше искрен трябваше да й каже жестоки неща. Нищо не струваше камъчето и ако продължаваше да задава въпросите си по този начин нищо нямаше да струват и книгите й. Само щяха да са изработени с много страдания.

-Добре, хайде да се договорим. Скъпо е и ще ти го купя на вноски. На толкова вноски за колкото то се е произвеждало в организма ти, ако предположим, че си работила върху камъчето си от самото си раждане. Та по колко желаеш…

-Няма да се хвана на номерата ти, да знаеш.

-Ще подпишем договор.

-Добре ще си помисля.

На другият ден се държеше като себе си. Като нормално незряло дете. Играеше си със селските момчетии, научи от баба си как се прави качамак, а вечерта се разстрои, че ваканцията свършва и ще трябва да се прибираме.

-Как мислиш, ако го подаря на Парцала, ще ми стане ли годеник?

-Човек с такъв прякор не искам за зет, а и като не цени сам себе си и позволява да му викат така как мислиш, че ще цени твоето камъче.

-Ти си много суров. Добър, но суров.

Какво ще правя с това момиче. Подценявал съм е, твърде е умна. Не прилича даже на истинска.

-Няма да му го подаря. Другата година пак ще хвана песъчинка и ще си я нося докато стане такова камъче. После още една. Докато накрая си направя за цяло колие и ще го подаря на този който го заслужава…

-Има ли такъв?

-Стига, аз съм дете и трябва да задавам въпросите. Ти си баща и трябва да знаеш всичко.

На всичкото отгоре ме вземаше за подбив.

Преди да си тръгнем реши да го зарови в нейната полянка.

-Да знаеш, това е зрънце. И ще поникне нещо. –говореше и си вярваше. –Ще видиш. В мен не успя защото съм болнава, но земята не е. Ще видиш, че ще изникне.

Видях. Тя не видя. Ноември я събори пневмония. Със слабият си организъм беше обречена. Не помогнаха и антибиотиците.

Трябва да кажа, че не пророних сълза. Не можех, нито бях способен да приема истината, че вече я няма. Разделих се с майка й още като отмина траура. Отдавна само тя ни свързваше. Само тя. Потънах в живота си все едно, че нищо не се е случило. Когато си спомнях колко се е променило се напивах, а после пак се хвърлях във високите обороти на ежедневието. Работех до призляване, пиех до припадък. Последва втори брак и бяха изтекли четири години от заравянето на камъчето когато отидох и видях дръвчето. Растеше там където някога тя беше заровила камъчето с думите: “Това е зрънце и ще поникне нещо.” Диво дръвче, не разбирам много от флора, не се и заинтересувах, а ако някой се опиташе да ме каже какво е щях да го плесна през устата или да си запуша ушите, но то виеше снага като момиче, разгръщаше буйна зеленина и прохладата се чувстваше на метри от сянката. Отпуснах се под него и се унесох в прегръдките й. Сънувах реалност в която тя беше голямата, а аз малкият, но продължаваше да ми задава въпроси на които никога нямаше да намеря отговора. Колко струва семето на страданието когато никой не го разбира и след като не е оценено има ли изобщо стойност? Гонех мислите и политах в приказка, докато забравях всичко земно.

Всяка година отивам на това място.

Тази година ме посрещна отсеченият дънер.

Оръжието ми е законно притежавано и регистрирано, с всички необходими документи и е за самоотбрана. Съмнявах се, че ще го използвам, ако се наложи. Слава Богу, не се е наложило, но го нося в жабката на колата. Винаги.

Върнах се и го взех. Няколко разговора ми бяха необходими за да разбера кой е направил злодеянието. Оказа се същият онзи Парцал на когото в детството си тя желаеше да подари най-скъпото си. Не беше излизал от селото цял живот с изключение на двете години казарма. Беше на двадесет и четири, но приличаше на четиридесет и напълно оправдаваше прозвището си. Вратата му едва не се разпадна в ръцете ми. Посрещнаха ме децата му, в първият момент помислих, че са циганчета. Столът едва не се разпадна под тялото ми. Не разбрах дали е започнал да пие от сутринта или не беше отрезнял от снощи.

-Онова дърво…Съжалявам…-заговори, досетил се веднага за какво съм при него -Всички ми казваха, че много държиш на него. Не знам, защо…

Повдигаше му се, говореше със затруднения.

-Малката, ти я видя на излизане, та тя беше много болна. Нататък бяха натрупали преспи. Трябваше да сгрея къщата си…

Горчилка сви гърлото ми. После ми стана леко. Представих си как тя гори в печката, гори и спасява този живот от който твърде малко познаваше.