петък, 20 април 2012 г.

По ревера


-Докторе, какво знаете вие за действителната форма, та вашето съзнание е в пещерата при сенките й. Тялото ви е послание на действителното ви тяло, мислите ви са ехо на ехото на изначалната мисъл, на смисъла като вдъхновение и равенство със съществуващото с всичко съществуващо.
Лутате се из кабинетчетата на съзнанието си като кабинетите в тази лудница, да за вас е
лудница, а за мен е просто клонче на дърво, вярно с много котараци които ме дебнат с усмирителна риза, но аз птицата има действителни криле в пространство в което усмирителната риза е недействителна. Да, знам пак ще ме вържете и ще увеличите дозата, тази моя сянка която възприемате като мое единствено тяло ще е скована, зависима от условността която наричате реалност, но след това когато основният източник на витална светлина се измести спрямо тялото, сянката ми ще изчезне. Вие отново ще помислите, че е изчезнало тялото ми до което изобщо не сте се докосвали. Престанете да се заблуждавате докторе, излекувайте съзнанието си…
Нататък се обърка. Пелтечеше, унасяше се, медикаментите бяха започнали да му действат.
-Пак ще излетя докторе, пак. Аз съм птица която има човешка сянка. Много имаме човешка сянка, хората са само сенки на крилата същества…Пак ще излетя, както винаги успявам.
Не знам как успяваше да избяга, но този път щях да дам заповед да вземат всичките необходими мерки, ако трябва да вземат и допълнителни. Може да беше маниакален, но все пак някога е бил професор по философия, бях близък на семейството му и нямаше да си го простя, ако му се случеше нещо.
-Това е твърде агресивен довод, докторе…
Едва успя да го каже. Лекарствата го унасяха. Дадох знак на сестрата да му покаже стаята. Послушно я последва. Като се изключат постоянните му бягства и патетичните му речи не беше агресивен. Манията му не беше рядкост, но постоянните му успешни изплъзвания пречеха на лечението. Този път щях да взема всички необходими мерки. Фиксация, увеличени дози лепонекс, никакво излизане дори до столовата и тоалетната. Поне денонощие.
Въведоха след него Платон, а щом и той започна да ми говори за пещерата до която достигали само сенките на истинските форми не издържах и запалих цигара. Рекорд, цели два дни без пушене. Димът ме замая и с усмивка написах корекцията в лечението на античният философ. Дори ми направи удоволствие да слушам възгледите му за управлението на идеалната държава и съжалих, че не е политик, а мой пациент и политиците ни не са ми пациенти. Размечтах се да бъде обратното. Представих си един от любимите ми пациенти застанал на трибуната, а на негово място някой от народните любимци и се закисках вътрешно. Размечтах се фантазирайки какво лечение бих им провел, наистина щеше да е твърдо, агресивно и достигащо до границата на експерименталното. Без малко да объркам и да назнача електрошокове за Платон. Прехапах устна, не беше лошо като идея, но излекувам ли го света ще е по-скучен. Назначих му ги. Не приех повече никого. Професорът и Платон страшно ме изтощиха и макар да се почувствах нищожество запалих следваща цигара. После следваща, погледнах часовника, за щастие работното ми време привършваше. Та какво ми говореха за пещерата на сенките и светът на истинските форми…
Портиерът викна по дире ми. Търсеха ме по телефона. Беше сестрата, докладваше развълнувано, че професора пак е избягал.
Недоумявах. Вървях и недоумявах, а някакво птиче се изцвъка по ревера ми.



хумористична фантастика



магически реализъм

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email