Въртежи

Аз живея под водата. Не съм русалка, те са из моретата, а аз нямам опашка. Живея във вечното движение на бързея, откакто се помня.

Всеки миг около мен се изменя, прелитат откъртени скали, коренища, пасажи риби, стопли ли се водата, стане ли мързелива се унасям, сънувам като сега, но движението е не престанало. Лениво е и жабите вдигат глъч като седналите на бира мъже. Имало е случаи някои да се
изкушава и да влезе за да ме има. Живели сме с месеци заедно понякога, но обикновено бързите води ги отнася още при влизането. Дори най-силните се изтощават, подават се на природната сила. Ужас се чете по лицата им преди да паднат победени и водата да ги заразхвърля насам натам и да ги превърне в каша и натрошени костици. Мъчно ми е, но не мога да ги удържа.

Връзвала съм ги за ръце или за глезен, прегръщала съм ги силно или съм стискала главата им между бедрата си, все едно, че ги раждам, но никога не съм успяла да опазя този който вече не може да удържи течението. Тъжала съм дълго, после съм се утешавала в компанията на рибките, те са сладкодумни, не вярвайте, че мълчат, произнасят думите си с перките, плющейки по водните струи. Добри поети са и затова се движат на пасажи, кога да се ласкаят кога от страх, че напуснат ли общността си никога няма да бъдат повече разбрани. И те обаче са скитници, примирили са се с това, че са по-слаби от течението и правят компромис с него, не водят борба, дипломатични са и отстъпват бавно, така че да опазят и себе си и да изпълнят неизбежното. За мен е добре, пасажите се сменят и никога не ми е дотегнало от рибки.

Понякога за дълго оставам сама загърната във водораслите си, приличам на принцеса с накити, имам си и винаги водна змия в пазвата, да ме гали и да ми предава страховит вид, а и да се държи като мое дете. Змиите обаче също рано или късно се понасят надолу. Случва се течението да е толкова силно, че да носи камънаци, по-малки, по-големи, гладки и нащърбени, носи ги като играчки. Наранявали са ме, събаряли са ме по лице, но и така съм останала точно тук

където ми е мястото. То е цял свят, защото покрай него преминава света. Аз съм на едно место, а всъщност пътувам.

Няколко метра, а носят богатството и разнообразието на цялата река, дълги километри, стотици криволици, тя преминава в близост до две неголеми селца, едно по-голямо и след тридесет километра и през мен. Носила ми е счупени термоси и кутийки с мазила, еротично бельо и ухания които разказват какво се е случило час преди това, а в летните месеци се случват красиви неща и мога да кажа, че и аз участвам в играта. Усещам любещите се тела в моето и моето тяло между любещите се тела. В такива случаи съм много слаба и ми се иска да бъда отнесена от течението за да бъда като всички, но се опомням на своят ръб като пред ръба на бездната, боя се да престъпя себе си, немислимо е да се престъпя, а и да бъда споделена. Твърде дълго съм устоявала на промяната за да мога да я приема в своите дълбини, да бъде мой начин на живот, познавам я твърде добре за да мога да се отдам на безсъзнателното й усещане с което постига хармония. Движението е безмозъчен артист, аз съм разумност.

Иначе е добър събеседник, може да се каже, че е моят обичан съпруг, но не мога да бъда движението както то не може да бъде в мен. Под кожата ми прониква неговото ехо, превръща се в тръпки по негов образ и подобие, те ме променят, но несъществено така, че и в промяната оставам същата. Аз го възпирам, то губи в сблъсъка и прегръдката си с мен част от своя устрем, но се изменя също толкова незначително колкото аз самата. Зимата ставам топла, над мен е напуканото стъкло на реалността, течението е отслабнало, някак милващо е, а страните ми горят, пролет са се стопили снеговете и докато всичко се пробужда за живот, за мен започва най-решителният кръг от борбата, след това съм уморена. Отразявам пъстрите пера на птичките и загръщам детски стъпала. Веднъж при мен падна ранен мъж, кръв течеше от корема му. После минаха и други, търсиха го, но не го откриха. Бях го скрила под камъка при змията си. Въпреки, че спасих живота му, не остана дълго при мен. За разлика от другите той не се предаде на бързея, а реши, че може да тръгне срещу него.

Такъв глупак не бях виждала. Между късна пролет и лято съм образи и цветове. Обикаляна съм от метри, но все пак съм достатъчно близо до себеподобните си да приема част от спомените и чувствата им. Жадна съм за тях. Да, аз която съм във водата съм жадна. Долавям омагьосващо чувство за

спокойствие, загуба за представа за време, те сякаш са забравили, че съществуват и съществуват по-дълбоко. Аз която съм в дълбините на движещото се съм на повърхността на живота, защото трябва ежедневно да се боря за него и не ми остава време да го живея. Отпивам от тяхната магия, потръпвам сякаш се любя и отново искам да се подам на силата и тя да ме отнесе в бездна и безпаметно, но както винаги преодолявам желанието, после идва лятото.

Крайпътното бистро се оживява и жабоци с бермудки гълтат бира и говорят смехории. Един веднъж се опита да се облекчи в мен, но като го грабнах за хилавият прасец го отнесох на километър надолу. Накрая даже го изнасилих. Заклещих главата му в чатала на един храст и с една жилава пръчка хубаво нашарих дупето му. Така де, природата не бива да се замърсява, че има женски характер и е непредвидима. Като не са го били от малък ще яде пръчка като голям. Есента ми е

досадна придворна. Подмазва се и се опитва да ме излъже, че ме облича със злато, а това са прогнили листа. Но тогава горските нимфи са разгонени, те са истински. Хората си мислят, че са измислени, а не са. Кискат се, танцуват, посипват гърдите си с гроздове, целуват се и омагьосват.

Изгубват се души сред сладострастните им танци и всяка есен има някой прекалил в близостта си с тях. С разкъсани илюзии и гола памет, той стои над мен, взира се в мен, по точно във водовъртежът над мен, взира се докато най-сетне ме съзре и идва при мен, кълне се, че ме обича, а после течението го отнася, защото се оказва твърде слаб. Понякога се случва да се доближа до повърхността. Нещо ме грабва и носи нагоре, ето и сега. Случва се.

Не знам какво е.

Но защо повърхността е толкова близо. Водата остана под тялото ми.

Осъзнах, че съм в ръцете на тати.

- Господи! – крещеше младата жена, това беше мама - Господи, толкова дълго.

Започнах да идвам в съзнание.

- Как си? - попита баща ми, беше много объркан - Без малко, не плачи де…

Не плачех. Не разбирах. Какво бях там?

Загърнаха ме в хавлията, запалиха и огън.

- Хайде стига си циврила. След седмица тръгваме на училище

като големи хора и ще има да ни завиждат за приключенията…Няма да ти повярват даже. “Никой няма да ми повярва, ти също.”

- Колко дълго бях под водата? - запитах.

Не отговори веднага, смръщи се.

- Стори ми се страшно дълго. Не знам, възможно е да е било над минута.

Когато ме облякоха изпитах странното усещане, че съм се подала и течението ме е понесло със себе си.

еротична фантастика

магически реализъм