Катерене

Нощем тялото ми се превръща в пещера. Тридесет метрова. Почти отвесна, склоновете й са назъбени на места отвесни, хлъзгави и влажни, обрасли с тиня и върхове на коренища като пипала на мекотели са пробили на места твърдта.

В дъното съм и цяла нощ пълзя нагоре за да достигна до зрението си, до волята с която отварям клепачи и тялото ми се смалява, излиза от своята скованост, известно време ми е трудно да го движа, то все още в спомена ми е колос в чийто дълбини съм бил погълнат. Чувствам се несигурен в първите сто или двеста крачки, в първите сто или двеста движения на торса и ръцете. После колоса

изчезва. Овладян е, станал е послушен, до следващата нощ в която отново се озовавам на дъното и трябва да пълзя по себе си и да се достигам, сам себе си да покоря за да съществувам. Безкрайно трудни са първите метри. Стените ми са гладки, както казах хлъзгави. На места има остри камъчета които нараняват. Макар да съм съзнание съм и тяло в тялото. Като тялото по което пълзя имам ръце и могат да бъдат наранени, имам и мускули които се уморяват, пръсти които се хлъзгат. Ще се убия падна ли в себе си. В началото треперя, струва ми се отчаян опита да достигна там където желая. Далече е високо и над възможностите, нямам толкова сили, нито куража ми ще стигне. Височината ме плаши, на места камъните са крехки и се къртят. Треса се и не мога да овладея страха си. После усещам топлина, тя е надмогнала усещанията и страха. Екзалтирана е, полудяла, прилича на отмала след оргазъм, на претръпналост към действителността като при наркоза, на пиянство. Преизпълнен съм със сили и се намирам в най-опасният участък. Наклонът е обратен, провирам дланите и пръстите на краката си във виещ се като змия процеп и по него се изкачвам. Преминавам го и сядам на една издадена скала. Вече съм изкачил седем осем метра. Не са много, но достатъчно да се убия. Твърде много да се откажа, твърде малко за да съм придобил кураж и вяра, че ще стигна там горе. Знам, че сега отвън, тялото ми е посивяло. В сумрака не се забелязва, но аз знам, че сивее, температурата му е паднала под тридесет и пет, пулсът е съвсем слаб, дъх почти не се долавя. Не стигна ли навреме, то, просто ще умре. Ще го почувствам като свиване. Стените ще се стесняват. Отгоре и отдолу, от всички страни. Докато подът ме вдига като елеватор тавана ще се снижава. Накрая ще бъда прегазен. Струва ми се доста мъчително. По-добре да падна в собствените си дълбини отколкото да бъда премазан от себе си. Ужасът ми дава силите и отново започвам да пълзя. Разранявам се, мускулите вече не ми служат. Всеки миг няма да успея да направя необходимото набиране и ще остана на камък върху който дълго не ще успея да се задържа, но продължавам, вече няма избор. Вече не защото желая да живея и да се боря, а от страх, че ще умра пълзя. Не мога да се примиря със страха. Проявявам волята си от липса на воля над страха. Няма да описвам всичко което преживявам в тези часове. Пътуването е безкрайно, по-дълго от един живот. Ден по ден, всяка нощ изживявам целият си живот, но разтегнат до скъсване, спомените са станали пластелинени, могат да се опъват с километри и с тях да се вият всевъзможни форми и фантазии, равносметките са много, съжаленията също и макар да съзнавам, че са безсмислени не мога да се преборя с това, че ме мъчат отново. Достигна ли утринта, те остават в мрака ми, остават сами, ненужни празни стари кутии от отдавна използвани необходимости, забравям за тях, а те още са вътре, още са вътре и ме очакват като, че ли да ме затворят в себе си, на мястото на изхабеното съдържание. Болезнени, страшни, изкривени, преиначили са отдавна истината такава каквато е била, редактирали са я, предали са и съвременно звучене, а в изопачението си е заприличала на модна фльорца със силиконово дупе. Знам, че това което си спомням не е онова, което е било и не искам да си го спомням, но то се катери след мен. Пречи ми и много пъти съм бил много, много близо до последното си изкачване.

Така е всяка нощ от четиринадесет години насам. Тогава бях на осемнадесет години, но отскоро баща. Моят остана завинаги в онази мина в която трябваше да остана също. Очакваше се тежка зима и се изкусихме да откраднем въглища. Метанът няма цвят и мирис, погълнали сме смъртоносното количество. Тогава за пръв път изпълзях по себе си, за да достигна навън. Скоро жена ми ме напусна. Не съм виждал малката, изобщо не знам какво се случи с нея. Други пътеки ми се откриха, сега нямам причини да крада въглища, имам хубава работа, друга съпруга и дъщеря и не обичам живота както някога, защото ми костваше твърде много за да го променя.

Метанът все пак ме е отровил. Изпълзял съм от смъртта, по-скоро мъртъв съм изпълзял в живота защото съм обичал.

Не знам защо пълзя и сега, но го правя. Всяка нощ до мига в който отворя очите които знам, че ще видят нещо което отдавна са престанали да харесват, но кой знае защо желаят.

диаболо и приказна фантастика