Преки улици между света

Сутринта разбра, че е болен. Усмивката се изрисува. Понякога я мразеше. Говореше много, не означаваше нищо. Някои се плашеха от нея, той и беше свикнал. В трамвая почувства, че се задушава. Нямаше много хора, но се чувстваше прегазен от талази потни тела и лица. Чувстваше болката на всички, поемаше я в себе си, искаше да я изцеди и да я превърне в някакъв смисъл и тя да престане да е болка. Сума от непонятни взаимно
изключващи се усещания приливаше в съзнанието му, изпълваше го с неяснота, разрушаваше бентовете и преливаше. Стана му лошо. Беше съвсем сам, сбъркал и спирката, отдавна бе преминал покрай своята на която трябваше да слезе. Въпреки самотата болката продължаваше. Тя си беше само негова и на болестта.

Трябваше да се лекува, но трябваше и да се бори за живота си. Несъвместимо беше да прави и двете. Нямаше достатъчно средства, време, най-вече концентрация. Всичко се разбъркваше, едното изключваше другото. Ако спреше лечението си щеше да умре, ако не се бореше бе немислимо да преживее. Между двете решения бе най-простото и най-насъщното-просто да живее. Бе забравил как се правеше, май точно така. Забравяш и живееш.

Когато слезе почувства облекчение. Тръгна без посока, закъсняваше за нещо, забрави за какво. Тя го хвана за ръката, но тя не беше тук. С нея говореха преди часове, но тя не знаеше, че той не я слуша. Не знаеше, че съзнателно се намира другаде. Бяха се разделили преди година. В последната седмица му звънеше често. Искаше да се видят. Той също. Осъзнаваше, че е имало среща часове след като беше свършила. Тя го питаше дали не е застаряла и не флиртуваше, каквото и беше в гърдите това и беше на устата. Отговори й, че е същата, не се опитваше да я спечели с комплименти, нямаше да успее, вече се познаваха твърде дълго бяха живели заедно.

Спомена му, че пак е сама. Не прие с безразличие факта, но не се опита и да отгатне какво чувство изпита, беше тъй необяснимо като усмивката му. Стана въпрос дали пише, да пишеше, не помнеше какво, поне като спреше не помнеше. Изцеждаше го докрай, после разбра, че може и да не е писането, а болестта, но за нея премълча.

Похвали се за преводите, но ей така, за да има нещо интересно и той да каже, житейските приключения бяха при нея. Беше започнала да пуши много и движенията й издаваха нервност която нямаше преди. Няколкото изречения които изпусна му бяха достатъчни за да отгатне за криминалните истории които пак е навързала около себе си. Преди я обичаше. Стори му се по-хубава. В един момент всичко се размаза. Нагорча му, тя беше прекрасна. Горска фея с очи по които пробягват смеховити блатни кончета. “Смеховити”, ама че прилагателно, да това трябва да им е породата, но са очарователни и със светлинни гриви, а тя е симпатяга.

Прииска му се да е прегърне както някога, почувства я по-близка отколкото в последните месеци. Не посмя, още я обичаше и не искаше просто да преспи с нея, а щеше да се случи, ако я беше прегърнал.

Ама, че съм сантиментален. Е, поне непредвидим и за себе си.

Залюбопитства как я кара само за да разсея мислите си, не искаше да научава. Хубаво му беше, че се срещнаха. Живяла няколко месеца с някакъв дребен престъпник. Пак го опандизили. Правили обиск и в нейната квартира. За малко не открили марихуаната която си дърпала по купоните. Предишният ден приятелят й казал да изхвърли тези глупости. Послушала го, макар доста да се колебаела. Сама не знаела какво я накарало да я изхвърли. Толкова земна беше и жизнена, смеха й малко по-тих от някога пак го пронизваше дълбоко, отваряше врати към потайни усещания. Тя беше от чудатият реален свят който не бе му съдено да разбере. Уговориха ли си да се срещнат пак, това не помнеше. Всичко в следващите часове се разливаше, а и малко след като тя махна от потеглящата кола, той се сблъска с Робърт Де Ниро, в ролята на дявола.

-О не, махай се, ти си халюцинация. Това е от “Ангелско сърце”.

-Моля?-попита сервитьора.

-А нищо, приличаш на Робърт Де Ниро. Дай сметката…

-Жената я плати, поръча ви такси…

-Не, не викайте, наблизо съм. Тя не знае.

Тръгна пеша и тогава го догони истинският дявол. Отвори му една пряка пътека между улиците и го поведе по нея. Хората бяха застинали, колите спряли, шум нямаше, въздуха не се движеше, а двамата вървяха и си говореха мислено.

-Аз съм болният ти интелект.-рече му дявола. –Приятен събеседник съм, нали? Знаеш какво ще ти кажа. Отдавна пресичаме действителността по тази пряка пътека.

Не му отговори. Да, отдавна пресичаха реалността по скришната тайна улица. Лишената от движение, украсена от сенките на реалността. Дяволът беше собственият му болен интелект. Докато пишеше преминаваше през улицата. Тайната улица.

-Търсех смисъла.-отвърна.

Дяволът се засмя.

-Ти правиш смисъла. След това е твърде мъчително да го изживееш. Спри се. Разбираш ли, омръзна ми да ме има.

-Що за дявол си?

-Теб също ти омръзна. Също ти омръзна, а в момента изживяваш първата буквичка.

-Не те разбирам.

-Напишеш ли книгата си отговорен.

-Каква книга?

-Няма значение. Твоята. В нея ще го има смисъла, но ти с едно съществуване няма да можеш да го обхванеш, ни да го проумееш с всичките си съществувания. Те ще бъдат като това болни и недомислени, изкривени и невъзможни за съзнаване и ще са толкова колкото знаците на книгата.

-Искаш да кажа, че ще преживея всяка написана дума.

-Всяка написана буква. До една. Толкова пъти, ще се раждаш и умираш. Винаги ще си болен и винаги ще ме има. Колкото букви си написал. Спри се, разбираш ли, какво правиш. Сега правиш това което ще се мъчиш да проумееш, но няма, няма да успееш…Всички съществувания ще бъдат подобни това. И много, много ще си приличат. Има и нещо друго, през тях е възможно, твърде е възможно да продължиш да пишеш и колкото повече са, толкова по-голяма е вероятността…Ще имаш преките си улици и мен като единствен твой събеседник…Онази жена беше хубава.

Дяволът изчезна. Беше пред апартамента си. Търси ключа, после си спомни, че бравата е повредена и не си прави труда да я поправя. Крадецът трябваше да има или чувство за хумор за да отнесе нещо оттук. Чиновникът който дойде по-късно обаче нямаше никакво чувство за хумор. Подписа се на седем осем листа за да получи скъпоценното съдържание. Ставаше въпрос за следното, преди петнадесетина години беше регистрирал фирма, но тя не беше работила и ден, преди десет получаваше за няколко месеца социална помощ, докато не откриха, че имал действаща фирма. От няколко години насам го търсеха за да върне недобросъвестно получените пари. Сега беше призован на съд. Законът тържествуваше. Отвори си бутилка водка когато телефонът иззвъня. Не вдигна слушалката, знаеше кой го търси. След медицинската новина сутринта нямаше намерение да вдига слушалката. Твърде късно я беше срещнал.

Усмихна се. Поне я беше срещнал.

Изпита желание да пише. Вярваше обаче на дявола и нямаше да посегне повече към листа. Ако трябваше да изживее всяка буква така…Не, не можеше да си го представи. Мисълта го смаза. Не можеше да понесе товара на толкова съществувания. Не можеше.

Мислеше си така, докато ръцете му механично откриха тетрадката и химикалката и започна да пише резюмето. След час беше пред разнебитеният компютър. По някакво чудо подкара. Писа до сутринта, после пи кафе, яде поничка и продължи да пише. Спа няколко часа. Когато се събуди разбра, че е направил голяма глупост и трябва да спре, но после си помисли, че е прекалено късно. И продължи…

диаболо и приказна фантастика