сряда, 18 април 2012 г.

Поетът

                                                          Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й


Напрегна се до край, още малко и щеше да успее. И друг път му се е случвало да не може да се изправи веднага и да се налагат големи усилия. Махмурлук, отчаяния, тежка депресия или творческа криза, понякога просто физически глад, друг път не беше физически, а сякаш беше хвърлена рибарска мрежа и изтеглени с нея всички духове, пламенни същества, демони,
ангели, любови, цветове, с тях и всички сили които го крепяха, караха го да си подсвирква и разлиства дните като книга на която нанася поправките или чете по диагоналната система смисъла им, след това произнася на глас своят прочит и разсмива или впечатлява този или онзи който желае да го чуе. Имаше случаи когато го налягаха болести, друг път го мачкаше самотата, някога му се струваше, че стане ли ще изкриви реалността, защото тя го изключва, той нея също. Рядко се случваше и му се струваше глупаво. Имаше сутрини когато мисълта му летеше и чуруликаше, а тялото му бе изтощено, не мигнало почти цяла нощ, след като преди полунощ почти беше завършило и то за по-малко от час, дълга поема, след това цяла нощ се мъчеше да поправи нещо което липсваше или натежаваше, но някак не стоеше добре в последното четиристишие. Преди да го успее да го поправи, написваше няколко други неподозирани неща които дори не приличаха на негови и не разбираше напълно, но го радваха и отваряха врати към следващо ниво и пласт на озарение. Имаше утрини когато Тя беше толкова красива, че се боеше да отвори очи, да не би реалността да я повреди. Докато клепачите бяха спуснати като, че ли времето не течеше, нищо не течеше, топлият океан на прегръдката им беше едновременно и своят остров и остров в средата на вселената на който законите и губеха власт, влажен остров, приказна изба водеща към бездна тайна в която близостта на плода на живота се долавяше. Отвореше ли очи, щеше да почувства болка, че тя е толкова красива, а не може да я задържи в прегръдката си, че годините и вековете ще издържат. Идеше му се и да се разридае и да я убие, за да остане все така съвършена, без дните да надградят върху нея разпада й, но разпада е толкова красив, толкова възбуждащ, та нали в него е закодирано и изписано като в дневник всичко прекрасно и горестно. Не, отвореше ли очи щеше да полудее. Мисълта му да се пръсне, словореда му да се разбърка, да се разруши, думите му да се затъркалят на различни страни като срутени от канара камъни. Искаше му се и да я люби, и да я затвори в стиховете, и да освободи душата й, и да пътуват, и да избяга от нея, за да страда по нея, и да се самоубие от щастие и да полети и да падне. Нямаше, нямаше сили да помръдне в такива сутрини, защото тя беше толкова прекрасна. Но, налагаше се, изправяше се и я губеше. Десетки болести го бяха поваляли, стотици институции го погребваха жив, увиваха го в пашкул от безсмислени посоки, повеляваха му житейски ритуали които приспиваха мисълта, за да се отдели мисълта му от тялото и да достигне озарение извън границата на плътта което по-късно не можеше да пресъздаде. Все пак ставаше, налагаше се, а сега също трябваше да го направи, макар и да се чувстваше по-неспособен от всякога. Продължи дълго да се бори със себе си и накрая успя. Сутринта беше хладна, капките закачливи, вятърът още не беше си умил добре очите и се луташе като замаян. Обиколи отдалече едно ранобудно кафене. Не желаеше никой да го вижда. Не, че често беше забелязван, но точно когато го избягваше се случваше винаги. Имаше важна задача, не биваше някой приятел да го викне на чашка и да започне да го разпитва. Нямаше и без друго какво толкова да му каже. Нещо го учуди. Спря се и го затърси с поглед и мисъл:
“Този парк е ням. Какво му се е случило?”
Кестените настръхваха в бодли, млади и свежи. Тревата блестеше в роса, жасмините силно ухаеха, но не се чуваше птичи глас. Заозърта се. Забеляза на едно клонче врабче, но не чуваше гласа му. Видя и гълъби в края на алеята покрай една пейка, а сутрин са шумни, но мълчаха. Побърза да излезе от парка. Птичата песен му върна чувство за реалност, но изведнъж се спря.
“Не имам да върша важна работа. Не е време за глупости. После ще пиша, сега не трябва…”
Мърмореше си, но краката го връщаха към парка. Извади от джоба вечният смачкан на четири, осем или шестнадесет лист, а от вътрешният шепата химикали, първият никога не прописваше, вторият пишеше лошо, а третият вършеше работа. Колкото пъти се беше опитал да съкрати процедурата и да започва писането с третият толкова пъти му чезнеше мисълта, защото се забавяше повече. Този който решеше, че е трети химикал, пак се оказваше първи. Седна на една пейка, подпря листа в коляно, тишината за свистя като със саби, насече думите му, залетяха отломъци ритми без смисъл, повече драскаше отколкото пишеше, но нещо се получаваше, обля го приятна топлина, попаднал беше на неподозираното, съвсем забрави, че е седнал да пише за парка в който не пееха птичи, забрави даже, че е забелязал нещо подобно. Нещо друго пишеше, нямаше общо с парка и когато сви листовете отново в джоба, чуваше гласът на птичките. Ако някой сега му кажеше, че преди малко не се е чувал щеше да му се изсмее и да започне на го майтапи.
“Голям съм заплес. Колко ли време изгубих.”
Нямаше часовник, но не искаше да пита. Ориентира се по слънцето, че е минал около час. Вървеше по най-преките улици. Спря се на няколко пъти отново. С периферията на зрението си улови, че завесата на един прозорец се отмята, бледо момиче надниква, когато се обърна видя, че се е превърнала в шарена котка с огромна опашка. Сигурен беше, че преди това беше момиче. Препъна се, зачуди се, после я изби от главата си. Имаше по-важна работа от тази да размишлява за прокълнати момичета и котки. Вторият път се изкуси да влезе в една кръчма. Позна, че собственика не е със собственото си лице, това беше взето от банката на изплащане, предишното беше ипотекирано и затворено в трезор. С това лице се усмихваше, но сянката която падаше над усмивката му бе на истинското лице. На две от масите бяха седнали двама дуалисти. Не говореха и не разбираха какво вършат, но се дуелираха с присъствие. Ако единият беше там, другият беше изключено да го има. Това, че се намираха и двамата на едно и също място беше повреда в системата на всемирният поток. И двамата знаеха истината, безспорна и правилна, единствена и абсолютна, мъдра и жизнена, а истината на единият нямаше общо с истината на другият. И двамата пиеха джин със спомени и си мислеха за жени, а говориха за политика. Много му се искаше да се намеси в спора какъвто в действителност не водеха, но си припомни, че има важна работа. Препи му се мастика, но пак щеше да започне да пише, а не биваше.
Скръцна метална врата точно пред носа му. От двора излезе посърнал млад човек. Лицето му беше бледо щастие изписано по очите му. Прочете какво се е случило. Качил на стоп дриада. Едва тази сутрин е разбрал що за същество е. Казала му си го направо. Или ще пуска коренчета в него и ще черпи жизнена сила или ще трябва да си я върне в гората, откъдето може да си смуче колкото си живот иска. Ако я обича трябва да я разбере, тя няма храносмилателна система, устните й са само за целувки. Приел е и не е знаел каква приятна наркоза е да бъдеш изсмукван. Сега е и тук и го няма. Ах, щастливи млади, момко…
“Какви ми хрумват! Дриади…наркоза…Имам важна работа…”
Разбра, че се е загубил. Искаше да запомни леката крачка на щастливият младеж, по-късно щеше да напише нещо за нея. Той не стъпваше на земята. Тръгна след него, проследи го две улици и се загуби. Лута се чак до вечерта и като забрави за какво е станал тази сутрин запрелива от вдъхновение. Не пишеше, невъзможно беше да напише хиляда стиха едновременно, но изживяваше всички. Най-накрая когато се озова пред собствената си врата си припомни какво е имал да върши. Отключи я, но много внимателно, за да не изскърца и съседката клюкарка, да не се събуди и да го забележи. Веднъж така го беше ядосала, че и написа епитафия, но беше глупаво, защото тази жена е вечна. Като крадец се промъкна в собствената си стая. Внимателно разлепи тапета под който имаше тайник и измъкна бележника. Седна до прозореца и започна да редактира. Имаше много слабости. В началото имаше идея как да ги поправи, но сега му се струваше доста налепа. Припуши му се, но не го стори. Накрая започна да драска и драска докато не остана не надраскан текст, после сви бележника в джоба. Тежеше му, че го е сторил, но трябваше да го направи. Преди да напусне къщата забеляза в двора гребло. Скри го сред листата пред розите на дебелата клюкарка. Като си представи как го настъпва и я удря по задните части, нощта блесна в усмихнати светлини и уличните светлини и рекламите се превърнаха в златни украшения в храм на Вишну. Усмихнат тръгна безцелно и накрая все пак от една кръчма стар приятел го забеляза и нямаше как да не седне при него. Поръча си мастика и се рече, че няма накъде да бърза вече, а и сега разбра колко се е затъжал за този човек. Бяха сродни души, този чешит рисуваше, но цял живот рисуваше само яйца. Нищо друго не се появяваше по картините му, само яйца. Доста чашки беше изпил, гледаше го като домашен любимец и накрая след голямо чудене успя да изтърси:
-Това е делириум, нали?
-Да, делириум е.
-Трябва да спра с това пиене. Как е там?
-Е, стига, де. Това е делириум.
-Сериозно те питам.
-Първо ще ми кажеш тайната на яйцата си. На мен вече можеш.
-Писнаха ми тези яйца, но ще ги рисувам докато от тях се излюпи истинската форма. Различната. Разбираш ли? Имам предвид, различната форма, не останалите които от десетки години ми се струват еднотипни. При теб има ли я?
-Рисувай си яйцата. За твое здраве.
-Защо дойде?
-Имах едни слаби стихове. Трябваше да ги поправя, но ги взимам.
-Да не ги криеше под тапета?
Поетът подскочи. Откъде приятелят му знаеше.
-Намерих ги. Използвах едно от четиристишията ти. На паметната ти плоча е.
-Как си успял да си го позволиш!
-Хубаво е. А и цял живот никой не те прочете, сега цяла вечност ще бъдеш четен.
-Глупости. Не си постъпил правилно. Трябва да се прибирам за да не забележат и други. Ще има въпроси, а…Как успя да сложиш тези глупави строфи? Със здраве. Да, знаеш не съм ти сърдит!-троснато рече и потъна в мрака.

* * *
Главата му се пръскаше. Само миризмата на терпентин го спаси. Иначе нямаше да отвори очи. Щеше съзнателно да си глътне езика и повече да не прави никакви глупости. Губеха му се много часове. По някое време си спомняше, че беше се свалял с топклошарката, май беше деветдесет и девет или май на сто години и една години. После се качи на товарният влак по време на маневрите, но се тревожеше най-много от халюцинацията. Говореше си със свой покоен приятел. Май му се разсърди.
Ободри се с една бира и чорба и реши да отиде на гроба му.
Учуди се много. Епитафията която със собствените си ръце бе издълбал върху надгробният камък беше изчезнала.







магически реализъм

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email