четвъртък, 19 април 2012 г.

Стени

                                             Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й


Как да обясня на хората, че не мога да понасям стени. За това страня и не обичам градовете, дори големите села, а и в малките не се задържам дълго. Едно е на километри под краката ми, но тъй разположено между чукарите, че да не го виждат очите ми. Не хората мразя, а стените. В стаята си много, не се задържам, дори нощем рядко спя и гледам да е близо до прозореца.
Топло ли е винаги съм навън, вали ли, имам си навес. Стената ми създава чувство
на откъснатост. Смаляване на сетивността, до чувство за чезнене. Боли ме като съм зад стени. Ставам тъп, раздразнен и малък и на възраст и на ръст. Иде ми да драскам по нея или да и се изпикая. Все търся решетка за която да се хвана и през която да гледам слънцето, а решетки няма. Никой вече не ме държи зад тях, отдавна беше и не знам беше ли изобщо. Сетя ли се, че го е имало някога, бягам из канарите. Крещя, тук може свободно да се крещи. Соколите им е безразлична лудостта им, възможно е даже да им е забавна, но те не ръкопляскат. Зимно време, няма как, влизам в дома си, но зимата стените са различни. Всичко е различно зимата и стените не приличат точно на стени, а по-скоро са рамки на платно. С малко фантазия, а аз имам, по него се появяват и образите. Не са от този свят, но са гальовни и също тъй несъвършени. Зимата стените са врати към други измерения, но позатопли ли се, бягам навън и само най-човешките необходимости ме карат да се върна. Иначе полагам необходимата почит към стените си. Чисти са, боядисвам ги усетя ли, че посърват, украсявам ги с картини, дърворезбра, счупени по време на дуел еленови рога, лакирани корени които напомнят на йероглифи и еротични прегръдки, имам и една африканска маска и един хартиен китайски пейзаж. Не позволявам да избие влага по тях и всеки сезон им избирам различен цвят. Колкото по-малко ги използвам, толкова по-необходими са ми. Това все пак са моите стени и моите ограничения с които трябва да се съобразявам, без да се чувствам затворен в тях.
Като към стените ми е и отношенията към хората. Кратки и безкрайно скъпоценни допири с тях. Украсявам общуването тъй както мога, с мисли като дърворезби, африкански маски и хартиени китайски пейзажи, но не се затварям дълго в общуването, както и зад стените. Колкото по-малко го използвам, толкова по-необходимо ми е. Но да оставя метафорите, не бягам от хората, а от ограниченията. Мислят ме за самовлюбен стар мърморко и може да съм, но избрах да живея на чукарите защото панорамният пейзаж винаги ми е липсвал. Обратното е на това, което беше, което ме направи този които направи от себе си обществено приемливият личностен компромис. Казваха, че съм психопат. Не съм убивал, но бях на границата, защото в един момент започнах да вярвам, че мразя всички тези които в действителност дълбоко съм обичал. Вярвах на тях, а те ми казваха, че ги мразя. Тогава не знаех нито за литературните си заложби, нито усещах и желания да се изразявам по този начин. Исках да се изразя като полетя, като се влюбя, като крещя или се смея, като бъда имитация на всичко което виждам и ми харесва, като бъда всеки един и никого до края. Лудостта ми се състоеше, че бягах от место по место, живеех под различни самоличности, имах куп фалшиви документи, а нямах никакви причини да правя това. Видя ми се интересно. Имаше и нещо друго, когато погребах дъщеря си, тъй не исках това да се е случвало, че реших, че не може да ми се е случило. Майка й загубих преди нея. Твърде много ми се събра, твърде много за да го приема за истина и реших да измисля друга, да измисля себе си, но не успях. Спомените ме догонваха. Сменях самоличности, местожителства, възможности за настояще, но миналото не успях. Криех се като престъпник, а не бях. Не така решиха и в съда, защото фалшификацията си е сериозно нарушение на закона, а към мен беше проявен с цялата строгост. Разследваха ме и за серия грабежи, както и за изнасилване. Повечето от обвиненията отпаднаха. Ако бяха ме осъдили и за изнасилването, в съдебната зала щях да извърша далеч по-тежко престъпление. Обикновено съм кротушко, но това нямаше да мога да понеса, щях да отгризам шията на някой служител на Темида. Пътешествието ми с фалшиви самоличности, предизвика сума ти подозрения. Никой и не повярва на обяснението ми, че просто съм искал да бъда различен. Доказателствата не бяха достатъчни и с адвоката ми можехме да обжалваме, но той ми убеди, че по-добре е да се споразумеем. Малко по-късно започнаха да ме разследват и за серия измами и за друго изнасилване. Беше нелепо. При разпитите се превишаваха права, имах чувството, че искат да ме обвинят за всички земни грехове. Разбрах, че никога няма да изляза от затвора, а тук се почувствах най-сетне откъснат от миналото и болката и започнах да пиша. Светът неочаквано се промени. Осъзнах, че навън съм бил капсулиран в болката и не съм се докосвал до истинският живот. Преживявал съм го като триизмерен филм който дори не съм следял внимателно, покрай стотици неща съм минал без да разбера, без да ги забележа дори, сега си ги припомнях и месеци и години след като ги бях отминал тепърва ги изживявах. Нямах право да се затварям така в болката, не можех да върна най-скъпите си. Те бяха си отишли, а аз нямаше от какво да бягам. Животът ми след смъртта им започна да се преподрежда като смисъл и заприличваше на действителен. Пишех и си припомнях. Припомнях си и пишех и макар зад стените живеех отвъд тях.
Докато дойде денят в който настана мрака. Лютив, неуписуем, преизпълнен с омраза, крясък и скърцене със зъби. Камшичен, мразовит, влажен свят. Когато чух за новото разследване срещу мен, глътнах ума си, смеех се и крещях истерично. Не можех да повярвам, а се случваше. Започнало беше разследване…за умишлено умъртвяване на дъщеря ми. Губят седмици, после месеци бях с помрачено от медикаменти съзнание. Транспортираха ме из психиатрични клиники, идвах на себе си, пак чезнех и ме местиха другаде, опомнях се да давам показания, да следя разследването, загубих представа кое е реално, кое е съновидения. С доказването на невинността ми, започна преразглеждане на другите обвинения за които изтърпявах наказание. Отпадаха, а аз идвах на себе си, мълчах, действах и бях увълчен. Обземеше ли ме слабост, си спомнях, че поругаха и паметта на дъщеря ми. Трябваше да изляза от стените. Докато бях зад тях всичко беше възможно, не знаех докъде ще стигнат капризите им. Струваха ми се разумно същество със свой странен характер. Попаднах зад тях за налудничава игра, свързана с нарушение на закона. Фалшификация на документи, но скоро нещата се развиха дотам, че живота нямаше да ми стигне за да изтърпя наложените ми наказания за престъпления, които не бях извършил. Това не се стори достатъчно на стените и те решиха да ме прегазят до там, че да приема обвинението, че съм посегнал на най-святото в живота си. Не можех да очаквам следващото което можеше да ми се стовари. Трябваше да изляза отвъд стените. И се борих с всички сили които имах. Най-сетне бях на свобода, осъдих държавата и не мирясах докато не си прибрах и последната дребна монета. Мислех да си купя снайпер, последна дума на техниката, но вместо това се върнах към стиховете. Стените ме мъчеха още. Имах чувството, че задържа ли се зад тях, пак ще бъда обвинен. Страхувах се и исках да бъда свободен. Пишех все повече. Издадох първа стихосбирка, прие се топло, а желанието ми премиерата да е на една поляна, като рекламен трик и ексцентричност. Скоро се преместих в по-малък град, но и тук имаше стени. Не толкова високи и мрачни, но още по-тесни, а и по-влажни и напомнящи за подземие. Тук написах сборник с разкази за птици с човешки език. Прие се с усмивка, но на децата хареса. Изпитах желание да пиша под псевдоним, но се уплаших да не ме осъдят и за това. Глупаво беше и се посмях, но не посмях да пиша под недействително име. Следващите си текстове написах тук на високото. Извън стените, а вече от единадесет години не ми се налага и да пиша. С думите съм рисувал въображаемата свобода между мен и онзи свят от който ме разделят стените.
Напоследък обаче започна да ми липсва общуването.
Откакто спрях и да пиша съвсем се отчуждих. Иска ми се да напиша, за това колко много ме потискат стените, а не мога.
Думите не са онова което бяха в килията. Тогава те бяха ключ, сега вратата е отворена. Сега съм в онзи свят за който ми разказваха. Отвъд мрака и страха, тревогата от повратностите на съдбата. Бъдещето ми е като панорамата пред очите ми.
Как ми се иска да открадна настроение дълбоко стаено в душата ми. Да се върна в онази килия и да взема думичките си.
Цяла нощ престъпям на пръсти към дълбините си. Боя се да не се стресна и да не се пробудя. Престъпям на пръсти към мрачното си дъно, при своето отчаяние и страхове където думичките ми имат спасителният смисъл.
Някакъв капан в мисълта ми изщрака.
Опомних се в килията. Заключен.
Излизал ли бях от нея?
Запитах се. И вече нямах думи да опиша своето отчаяние.


Хорър, трилър, социална драма

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email