Стана ми много тежко, като разбрах, че Катя е абортирала. Обзе ме недоумение. Бракът ни още от самото начало бе чудесен, с изключение на това, че вече пет години нямаме дете.
Много се зарадвахме когато разбрахме, че тя най-сетне е забременяла....
Два дни след благата вест разбрах, че е абортирала. На следващият ден отидох да я видя в болницата. Тя настояваше да говори с мен.
-Скъпи!-тихо изрече тя, а очите й се напълниха със сълзи-Искаш сигурно да питаш "защо", но не знаеш как да започнеш?!
-Много неща искам да те питам, Катя-нежно изрекох, но всяка дума ми тежеше, а гласът ми трепереше.
-Ще ти кажа "защо". Ако ми повярваш, ще одобриш това, което съм направила, а рано или късно Бог пак ще ни дари с дете.
-Винаги съм ти вярвал, Катя! Любовта е вяра!
-Помниш ли Мариян? Онова момче, с което ходих преди да се запозная с теб!
-Как бих могъл да го забравя! Толкова тежко ми беше като разбрах, че се е самоубил, макар да знаех, че не се е отнасял добре с теб....но какво общо има той?
-Онзи ден, когато излязох да пазарувам, се случи нещо ужасно. Когато влязох в асансьора, натиснах бутона за партера, но той главоломно продължи надолу, подмина мазите и продължи да се спуща. Нямах време дори да се уплаша. Толкова бързо се случи всичко! Асансьорът спря пред една решетка и вратата се отвори. Зад нея се откриваше тясно помещение, вонящо на подземие и плесен. Бе изрисувано цялото с обърнати разпятия, знаци на гръцки и римски богове, а на един от разпръснатите по пода камъни стоеше....Мариян. Отначало не го познах. Лицето му бе подпухнало и разядено на места, синееше оголен черепът му.
-Приятно ми е да те видя, Катя!-изрече той.
-Къде съм?
-В подземие под блока ти. Ние мъртвите, можем някои неща, които вие живите не можете!
-Защо ме плашиш, Мариян?
-Исках да те видя!-усмихна се и част от бузата му се откърти и падна в скута му. Хвана я в костеливите си пръсти и започна да си играе с нея- В Ада е ужасно! Там съм жътвар. По цял ден жъна и събирам грехове. После давам зърното на свинарите, а те хранят вас-хората и когато се угоите....Някога и аз бях свиня, затова сега съм жътвар...Избягах! В Ада е ужасно!
-А сега?-попитах го с треперещ глас.
-Ще видя! Както виждаш, дълго в моето тяло не мога да издържа, а не искам да се връщам там!
Мълчах. Бях потресена, но ми бе жал за него. Беше се свил и приличаше на изсъхнал клон, а някога имаше великолепно тяло.
-Не искам да се връщам там, Катя! Ако знаех къде ще ида, нямаше да се самоубивам! Просто щях да си променя живота!
-А какви са тези сатанински знаци?
-Аз съм зомби, адово изчадие. Само те ме поддържат! Нямам друг избор...
-А какво ще правиш сега?-повторих въпроса си.
-Жал ли ти е за мен?-гласът му отново стана иронично арогантен както някога.
-Заради теб се самоубих! Ти си виновна! Ти! Аз те обичах, а ти се подигра с мен! Мразя това! Не обичам да ми се подиграват!
-Но Мар...
-Нито пък да ме съжаляват! И на сатаната не ще се поклоня, а сам ще взема от него това което ми е нужно, та ти ли си мислиш, че имаш власт над нещо твое което аз желая! Няма да се върна там! Ще взема тялото ти и ще заживея тук, защото заради теб отидох в ада!
Запищях.
-Няма кой да те чуе!-хилеше се той-Добре го замислих!
Грабна ме и ме стовари на жертвеният олтар. Направи няколко движения и се сраснах с олтара. Бях ужасена до смърт....
-Виелзувул, Алиман, Луцифер....-изричаше той-Нека се вселя в плътта, над която съм положил ръка.
Ужасът задави разума ми. Той беше положил ръка върху корема ми, без да знае, че аз съм бременна.
Той изчезна. Усетих как плодът в мен завибрира, запулсира и стана чужд.
Натиснах копчето на асансьора. Реших да абортирам. Сега той е там където му е мястото. Нека жъне посятото зло...а нашето дете...То не е там.
Няма коментари:
Публикуване на коментар