- Не
бива да заплача, не… Още малко и ще ми мине горчилката, ще мине, нали?
Чувството й ме завладяваше. Стотици стипци щипеха гърлото ми. Аз щях да
заплача, не го правя често, не помня изобщо откога не съм плакал, май
последните ми сълзи бяха пиянски. Не знам, не помня, много отдавна не съм се
размеквал, много отдавна.
- Аз не плаках толкова дълго, няма да плача и сега. Казвала ли съм ти, че съм загубила син…
Ч
у се пукане, жужене, скрибуцане, пак пукане, помислих си, че връзката ще прекъсне, точно сега имаше най-голяма нужда от мен, точно сега имах най-голяма нужда от нея, защото тя имаше нужда от мен. Намесиха се други гласове. После пак започна да се чува ясно.
- Не, не си ми казвала, не си ми казвала, че си омъжвана.
- Не съм, но имах син. Беше отдавна. Той също не плачеше, никога. Аз също не плаках… Дали не плача насън?
- Защо още ги възпираш, знаеш, че няма вече какво да пазиш от тях. Каквото е имало, измито е. Отдавна, минали са толкова години.
- Ще удавя веселите цветчета.
- Веселите цветчета ги няма. Измити са вече.
- Измити са боичките, с които бяха нарисувани, но не и веселите цветчета.
- Събрала си ги отдавна. Казваш, че от тогава са минали тридесет и пет години. Тридесет и осем. Преди тридесет и осем се случи.
Пак започна да разказва историята си. Била е на седем. Майка й болна, не разбрах точно от какво. Ставаше въпрос за психическо заболяване. Вероятно тежко, защото била хоспилизирана за дълго, и когато един ден малката й била на свиждане, нашарила лицето й с водни боички. Казала й, че заплаче ли, ще измие веселите цветчета. В психодиспансера се провеждала арттерапия, давали на болните възможност да се учат да рисуват, да изявяват творческите си умения, да изливат навън страданията си. Цялата история на изкуството си е една арттерапия в огромен психодиспансер според мен, но това са обобщения, които ми хрумват на третата или четвъртата чаша, често и на петата. Същата вечер в училището имало карнавал и бащата не настоявал много детето да изтрие боичките. На другата сутрин пристигнала трагичната новина. Болната счупила с юмрук едно от стъклата, увила парчето с блокови листчета и, подобно на самурай, пронизала сърцето си. Цветчетата още били по лицето на момичето. Последните думи на майката отеквали в съзнанието му, какви точно мисли са му минавали е невъзможно да си представи човек, но накрая детето загубило съзнание. Без да отрони сълза. Повече не заплакала. Усетела ли вкуса на сълзите по очите си, изниквала представата за веселите цветчета по бузките й.
- В старанието си да опазя веселите цветчета, не видях в живота весели цветчета – призна ми веднъж. – Искам да забравя всичко и да заплача.
- А може би трябва да заплачеш, за да забравиш всичко.
- Само си играеш на думи. Не мога, не мога ей така да заплача, а и… Толкова дълго съм ги пазила, ще е жалко сега да ги пропилея.
- Кое, веселите цветчета ли? Тях вече ги няма.
- Не казвай, че ги няма. Винаги има весели цветчета. Винаги, дори и в психиатриите.
- Там като че ли са повече.
- Хайде, не бъди циничен. Винаги има весели цветчета, но нямах предвид тях, а сълзите. Толкова дълго съм ги пазила, че наистина ще ми е много жал да ги пропилея.
- Защо говориш все за тях?
- Мисля си, че ги притежавам, затова - тросна се. -Ти как смяташ, човек притежава ли сълзите си?
- Мисля, че има и по-скъпи притежания. Знаеш ли, можеш и да не плачеш, но си много сантиментален човек. Прекалено. А аз искам да те видя.
- Потърпи, приятелю, потърпи. Онази телефонна грешка ни даде много.
Наистина, тогава помислих, че е приятелката ми и докато разбера, че е грешка, изповядах всичко, което ми се беше насъбрало от много време. За разлика от любимата ми, момичето, което не плачеше, умееше да изслушва. После разбрах, че съм се изповядал пред непозната, но бях длъжен да чуя и нейната история. Не ми я разказа цялата. Стана едностепенно. Научих името й, къде живее, как, знаех и как изглежда, но все отлагаше да се видим.
- Не си прав за веселите цветчета. Има ги, не мога да си представя живота без тях, въпреки че не съм ги виждала. Представите ни са изградени на неща, които не сме виждали. Можеш ли да си представиш живота без весели цветчета? Можеш ли? – гласът й плачеше, интонацията й беше станала на малко дете.
- И ти си весело цветче, но прекалено държиш на сълзите.
- Като пещера съм. А вътре е съкровището. Вече са се вкаменили. Превърнали са се в скъпоценни камъчета - плачеше, плачеше гласът й… - Писна ми! Знаеш ли, писна ми. Държала съм ги толкова години, че не мога да ги пролея, а трябва. Трябва. Вече не виждам.
- От кога е така... - попитах разтревожен.
- От снощи е, но не съм потърсила медицинска помощ, знам какво е. Ще ми мине. Не искам да видя това, което би ме разплакало, а не мога да оплача. От няколко дни чувам едно съвсем тихо скимтене. Нощем, само нощем, когато не мога да изляза. Страх ме е, а и зрението ми е слабо. Знам, че е някъде в храстите до дерето. Хубаво помиарче беше. От седмица го няма. Пребили са го и са го захвърлили в храстите, но животът бавно го напуска. През деня го търся, но не мога да го открия. Веднъж да изскимти и да ме насочи с гласа си и ще го намеря, но то мълчи. През нощта е ужасяващо. Миналата надвих страха си и излязох, но още на двора се спънах. Няма да мога да го открия, ще падна в дерето. Не мога да си представя какво ще изживея тази нощ. Не мога. В тихото скимтене, в чутото само от един е най-голямата болка... когато споделиш с един болка, която искаш да чуе цял свят, го караш сам да понесе това, което трудно би понесъл целият свят. Не знам как ще издържа.
- Защо не ми каза по-рано, а си се измъчвала цяла седмица. Ще дойда и ще намерим кученцето.
- Не приятелю, не. Всяка нощ си мислех, че ще заглъхне. Мисля си и тази нощ, че ще е така. Познавам този глас, знам, че много не можем да му помогнем. Не знаеш колко добър слух съм придобила! Чуваш ли ме, не се изкушавай, не идвай. Искам да стане в някой ден, когато много, много ми липсваш.
- Какъв ще е според теб този ден? - имаше ирония в гласа ми, но тя се направи, че не я е забелязала.
- В този ден ще съм измила веселите цветчета от лицето си.
- Ще заплачеш?
- Ще намеря за какво да пролея сълзите си. Когато синът ми си отиде, не спах месец. Не спях, но и не бях будна. Окъсах с ръце розите. Боядисах къщата в тъмни цветове, изкопах кладенец в двора и вадех ден и нощ вода, а след това я изливах обратно, но щеше да бъде жалко тогава да заплача. Много жалко щеше да бъде да открия по този начин болката си. И не само това, трябваше да запазя надеждата си, че все още има весели цветчета, въпреки че най-веселото си отиде.
- Много си страдала. Сигурна ли си, че не искаш да дойда и да спасим помиарчето?
- Няма да го спасим. То умира. Може и вече да е мъртво даже, а ти ще ми трябваш. Втора подобна грешка едва ли ще има.
- Не е само помиарчето, нали?
- Сигурно, не знам… - гласът й внезапно се промени. - Хей, това е много красиво!
- Какво?
- Не бях виждала. Цепелин. Небето е толкова ясно. Няма и облаче… Ой-ла-ла-ла… Иска ми се да летя…
Засмях се. Засмя се и тя. Идеше ми да я прегърна. И лъжеше, като казваше, че не виждала весели цветчета. Постоянно ги виждаше. Завещани са й. Може би майка й е била много весел човек, весел и неразбран от този тъжен свят. Случва се. Преди да бъде разтворена напълно от мътния поток, си е позволила да запази част от себе си в нея и е успяла. Намерила е начин, чрез майчин съвет и трагична смърт. Така е съхранила онази част от себе си, която бавно е губела в лудницата и в обществото изобщо. Какви си ги мисля! Още не съм пил, а пак започнах с отнесените си обобщения! Цепелин в ясно небе. Едно весело цветче. Заслужава си да живееш още един ден или една година, за да го видиш, а очите ти да са отслабнали до слепота от непроляти сълзи.
- Изчезна. Но го видях. Поне го видях.
- А кога ще те видя?
- Не бързай. Ще ми се е случило нещо много болезнено и ще има да търкаш ли търкаш сълзи. Хайде, чао засега.
Здрачаваше се. Тук, за разлика от края, в който живееше тя, беше облачно, дори прокапа малко. Светнаха заплашително и няколко светкавици и дори изключих компютъра и телевизора, но бурята отмина.
На другата сутрин разбрах, че градчето й било наводнено от порой. Имаше жертви, по-скоро жертва. Това беше тя.
“Цепелин. Ясно небе. Няма и облаче…”
Изглежда беше намерила нещо, за което да заплаче, и се бе удавила в собствените си сълзи.
- Аз не плаках толкова дълго, няма да плача и сега. Казвала ли съм ти, че съм загубила син…
Ч
у се пукане, жужене, скрибуцане, пак пукане, помислих си, че връзката ще прекъсне, точно сега имаше най-голяма нужда от мен, точно сега имах най-голяма нужда от нея, защото тя имаше нужда от мен. Намесиха се други гласове. После пак започна да се чува ясно.
- Не, не си ми казвала, не си ми казвала, че си омъжвана.
- Не съм, но имах син. Беше отдавна. Той също не плачеше, никога. Аз също не плаках… Дали не плача насън?
- Защо още ги възпираш, знаеш, че няма вече какво да пазиш от тях. Каквото е имало, измито е. Отдавна, минали са толкова години.
- Ще удавя веселите цветчета.
- Веселите цветчета ги няма. Измити са вече.
- Измити са боичките, с които бяха нарисувани, но не и веселите цветчета.
- Събрала си ги отдавна. Казваш, че от тогава са минали тридесет и пет години. Тридесет и осем. Преди тридесет и осем се случи.
Пак започна да разказва историята си. Била е на седем. Майка й болна, не разбрах точно от какво. Ставаше въпрос за психическо заболяване. Вероятно тежко, защото била хоспилизирана за дълго, и когато един ден малката й била на свиждане, нашарила лицето й с водни боички. Казала й, че заплаче ли, ще измие веселите цветчета. В психодиспансера се провеждала арттерапия, давали на болните възможност да се учат да рисуват, да изявяват творческите си умения, да изливат навън страданията си. Цялата история на изкуството си е една арттерапия в огромен психодиспансер според мен, но това са обобщения, които ми хрумват на третата или четвъртата чаша, често и на петата. Същата вечер в училището имало карнавал и бащата не настоявал много детето да изтрие боичките. На другата сутрин пристигнала трагичната новина. Болната счупила с юмрук едно от стъклата, увила парчето с блокови листчета и, подобно на самурай, пронизала сърцето си. Цветчетата още били по лицето на момичето. Последните думи на майката отеквали в съзнанието му, какви точно мисли са му минавали е невъзможно да си представи човек, но накрая детето загубило съзнание. Без да отрони сълза. Повече не заплакала. Усетела ли вкуса на сълзите по очите си, изниквала представата за веселите цветчета по бузките й.
- В старанието си да опазя веселите цветчета, не видях в живота весели цветчета – призна ми веднъж. – Искам да забравя всичко и да заплача.
- А може би трябва да заплачеш, за да забравиш всичко.
- Само си играеш на думи. Не мога, не мога ей така да заплача, а и… Толкова дълго съм ги пазила, ще е жалко сега да ги пропилея.
- Кое, веселите цветчета ли? Тях вече ги няма.
- Не казвай, че ги няма. Винаги има весели цветчета. Винаги, дори и в психиатриите.
- Там като че ли са повече.
- Хайде, не бъди циничен. Винаги има весели цветчета, но нямах предвид тях, а сълзите. Толкова дълго съм ги пазила, че наистина ще ми е много жал да ги пропилея.
- Защо говориш все за тях?
- Мисля си, че ги притежавам, затова - тросна се. -Ти как смяташ, човек притежава ли сълзите си?
- Мисля, че има и по-скъпи притежания. Знаеш ли, можеш и да не плачеш, но си много сантиментален човек. Прекалено. А аз искам да те видя.
- Потърпи, приятелю, потърпи. Онази телефонна грешка ни даде много.
Наистина, тогава помислих, че е приятелката ми и докато разбера, че е грешка, изповядах всичко, което ми се беше насъбрало от много време. За разлика от любимата ми, момичето, което не плачеше, умееше да изслушва. После разбрах, че съм се изповядал пред непозната, но бях длъжен да чуя и нейната история. Не ми я разказа цялата. Стана едностепенно. Научих името й, къде живее, как, знаех и как изглежда, но все отлагаше да се видим.
- Не си прав за веселите цветчета. Има ги, не мога да си представя живота без тях, въпреки че не съм ги виждала. Представите ни са изградени на неща, които не сме виждали. Можеш ли да си представиш живота без весели цветчета? Можеш ли? – гласът й плачеше, интонацията й беше станала на малко дете.
- И ти си весело цветче, но прекалено държиш на сълзите.
- Като пещера съм. А вътре е съкровището. Вече са се вкаменили. Превърнали са се в скъпоценни камъчета - плачеше, плачеше гласът й… - Писна ми! Знаеш ли, писна ми. Държала съм ги толкова години, че не мога да ги пролея, а трябва. Трябва. Вече не виждам.
- От кога е така... - попитах разтревожен.
- От снощи е, но не съм потърсила медицинска помощ, знам какво е. Ще ми мине. Не искам да видя това, което би ме разплакало, а не мога да оплача. От няколко дни чувам едно съвсем тихо скимтене. Нощем, само нощем, когато не мога да изляза. Страх ме е, а и зрението ми е слабо. Знам, че е някъде в храстите до дерето. Хубаво помиарче беше. От седмица го няма. Пребили са го и са го захвърлили в храстите, но животът бавно го напуска. През деня го търся, но не мога да го открия. Веднъж да изскимти и да ме насочи с гласа си и ще го намеря, но то мълчи. През нощта е ужасяващо. Миналата надвих страха си и излязох, но още на двора се спънах. Няма да мога да го открия, ще падна в дерето. Не мога да си представя какво ще изживея тази нощ. Не мога. В тихото скимтене, в чутото само от един е най-голямата болка... когато споделиш с един болка, която искаш да чуе цял свят, го караш сам да понесе това, което трудно би понесъл целият свят. Не знам как ще издържа.
- Защо не ми каза по-рано, а си се измъчвала цяла седмица. Ще дойда и ще намерим кученцето.
- Не приятелю, не. Всяка нощ си мислех, че ще заглъхне. Мисля си и тази нощ, че ще е така. Познавам този глас, знам, че много не можем да му помогнем. Не знаеш колко добър слух съм придобила! Чуваш ли ме, не се изкушавай, не идвай. Искам да стане в някой ден, когато много, много ми липсваш.
- Какъв ще е според теб този ден? - имаше ирония в гласа ми, но тя се направи, че не я е забелязала.
- В този ден ще съм измила веселите цветчета от лицето си.
- Ще заплачеш?
- Ще намеря за какво да пролея сълзите си. Когато синът ми си отиде, не спах месец. Не спях, но и не бях будна. Окъсах с ръце розите. Боядисах къщата в тъмни цветове, изкопах кладенец в двора и вадех ден и нощ вода, а след това я изливах обратно, но щеше да бъде жалко тогава да заплача. Много жалко щеше да бъде да открия по този начин болката си. И не само това, трябваше да запазя надеждата си, че все още има весели цветчета, въпреки че най-веселото си отиде.
- Много си страдала. Сигурна ли си, че не искаш да дойда и да спасим помиарчето?
- Няма да го спасим. То умира. Може и вече да е мъртво даже, а ти ще ми трябваш. Втора подобна грешка едва ли ще има.
- Не е само помиарчето, нали?
- Сигурно, не знам… - гласът й внезапно се промени. - Хей, това е много красиво!
- Какво?
- Не бях виждала. Цепелин. Небето е толкова ясно. Няма и облаче… Ой-ла-ла-ла… Иска ми се да летя…
Засмях се. Засмя се и тя. Идеше ми да я прегърна. И лъжеше, като казваше, че не виждала весели цветчета. Постоянно ги виждаше. Завещани са й. Може би майка й е била много весел човек, весел и неразбран от този тъжен свят. Случва се. Преди да бъде разтворена напълно от мътния поток, си е позволила да запази част от себе си в нея и е успяла. Намерила е начин, чрез майчин съвет и трагична смърт. Така е съхранила онази част от себе си, която бавно е губела в лудницата и в обществото изобщо. Какви си ги мисля! Още не съм пил, а пак започнах с отнесените си обобщения! Цепелин в ясно небе. Едно весело цветче. Заслужава си да живееш още един ден или една година, за да го видиш, а очите ти да са отслабнали до слепота от непроляти сълзи.
- Изчезна. Но го видях. Поне го видях.
- А кога ще те видя?
- Не бързай. Ще ми се е случило нещо много болезнено и ще има да търкаш ли търкаш сълзи. Хайде, чао засега.
Здрачаваше се. Тук, за разлика от края, в който живееше тя, беше облачно, дори прокапа малко. Светнаха заплашително и няколко светкавици и дори изключих компютъра и телевизора, но бурята отмина.
На другата сутрин разбрах, че градчето й било наводнено от порой. Имаше жертви, по-скоро жертва. Това беше тя.
“Цепелин. Ясно небе. Няма и облаче…”
Изглежда беше намерила нещо, за което да заплаче, и се бе удавила в собствените си сълзи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар