Мистерия преди възкресение

                                                        Колаж: Elfi Elfida /линк от блога й/


Мораториумът по смъртните присъди го свари неподготвен.
Отначало го прие с безразличие, но с дните, с месеците, с натежаващият календар, набъбващото време в сокове на живото, все още желаещото и неспособно, с капризите които се изявяваха навън, тъй силно, че вибрираха по тежките стени, превръщаха се в смисъл и тук,
където не би трябвало да има бъдеще, разбра, че този мораториум е най-жестоката шега. Може някъде, някога да е имало, да има и по-жестоки, съзнаваше го, но завиждаше на всеки друг подигран. В някои дни си мислеше, че ще живее, ще живее докато тавана се разтвори като дъждовни облаци, а над него надникне ослепителното, спуснат се сребристи, стълби, змеят е поразен от ангелите, пищят тръбите на второто пришествие и паника, но и надежда разтварят пространството в многомерие. На една страна горят сгради, на друга се усмихват невиждани цветя, деца играят с хищни, но в този момент благи хищници, а небето изгаря като хартия. Мислеше си, че смъртната присъда е завинаги отменена, не можеше да се настрои, започваше да се мъчи да свиква с мисълта, че тези стени са неговият свят, че оня навън е измислен, никога не го е имало, че всичко е игра на въображението му. След туй украсяваше стените с видения, все пак дишаше, какъвто шанс нямаше онази русокосата, понякога се наслаждаваше на всяка хапка която поглъща като върховен деликатес. Върховен деликатес е живота, най-скъпият който и за най-големият тузар някой ден е твърде голяма ресторантска сметка, такава каквато не можеше да си позволи. После се чуваха слуховете за отмяна на мораториума, дебатите стигаха до лудост. Нощно време е имало случаи да разсъждава, за или против. Когато обявиха присъдата изпита облекчение, искаше ден по-скоро да бъде изпълнена. Вън хората и без друго щяха да го разкъсат и трябваше да мине време за да осъзнае, че не от тях се бои, за него те бяха безопасни, бяха в друг свят, стените поне в този материален свят бяха твърде дебели за омразата им. От друго се боеше. От това което в него щеше да го разкъса. Искаше да сторят с него това което той стори с момичето. Да отнемат живота му. Боеше се от себе си, от онзи своят изрод, който безпричинно беше отнел живот на възраст твърде крехка за да може да бъде наречена жена и все пак достатъчна, че да очаква след месеци да бъде майка. Много неща научи за нея. Идваха по въздуха, измежду стените, през буйните изблици в залите, през плача, през омразата която го сечеше с поглед. Успя да види очите на майка й, повече не успя да види нищо в следващите дни. Нито да мисли, престана и последната искрица мисъл да мъждука. Скот мъкнат оттам-насам, насам-дотам, дотам-насам…Килии, физиономии, таванът предаваше понякога чувство за сигурност за няколко кратки минути. Всичко беше кошмар. Без последователност, лишено от смислов ред, подложено на чувство за очакване и чувство за страх. Животинка доверчива, уморена от страха си. Смъртта беше най-голямата милост. Следваха дните в срокът на изпълнение, нещо се обърка, май си въобразяваше, полудял беше и фантазията съвсем се беше разпуснала и взела власт над тялото му. Фактите обаче се потвърждаваха, налудничави изглеждаха, невероятно, но се потвърждаваха и срокът се отдалечаваше, губеше се в неясното, докато в него се връщаше желанието за безсмислено съществуване. После мораториума със смъртните присъди се разклати. Дори явно противници на смъртното наказание, се изказваха, че в настоящият момент отмяната му е неуместна. В това време адвокатите му се раздвижиха, ако бяха по-бързи обжалването можеше да изпревари, подновеното изпълнение на смъртни присъди. Трябваше да се откаже от това обжалване, защото сега трябваше да си припомня отново. Отдавна беше приел за себе си, че е виновен по всички обвинения, че е съзнателно е причинил смърт по особено мъчителен начин. Сега когато отново се връщаше назад, научаваше за себе си, за нея, за онази фатална вечер, защото не би могло да се нарече иначе, освен фатална, много нови неща. Той я беше убил. Не помнеше ясно, в началото не помнеше дори и че го е направил, но всичко дойде на мястото си, възвърнаха се и кадрите и това, че сам се беше предал. Излязъл беше на шосето и ръкомахаше ли, ръкомахаше докато спря кола. Хилеше се, вонеше на кръчма и молеше шофьора да се обади за да го приберат, защото току-що е удавил жена в реката…Ето я там на камъните…Никой не посмя да го качи в колата си. Тогава мобилните телефони не бяха навлезли в живота до толкова, че да се обадят и полицията да пристигне.
Чакал е часове. Двама от шофьорите не са съобщили на полицията. Защо? Това беше още един от многото въпроси които останаха без отговор. Заключението в съдът беше, че е извършил убийството в състояние на гняв, в алкохолно умопомрачение. Толкова ясно и логично беше, че го прие. Трябваше да си получи заслуженото. Момичето очакваше след шест седем месеца дете, предстоеше й откриване на първа самостоятелна изложба, влизане във висше учебно заведение. Всичко това само след месеци, а какво ли още през дългите години които щеше да изживее, ако не се бяха срещнали. Предишната вечер доста сплаши приятеля й, момчето пребледня. Побързаха да се изнесат от заведението. Доста грубо беше поведението му към хлапачката, но и тя не му остана длъжна. С два три словесни откоса го сложи там където смелчага до нея, не би сторил и с юмруци. В тази вечер беше пиян, а на следващата при произшествието вече не беше сигурен, вече не. Не я познаваше, свързаха срещата им в предишната вечер с насилственият акт, но той не можеше да я познае. Тя беше различна. Едва сега излезе напред факта, че в този ден, тя е върнала естественият цвят на косата си. Била е червенокоса, а вечерта в заведението беше с черна коса, при това хваната с фиби. Във водата не е влязла с тях.
От друга страна може да я е чул, но на кого ще говори. Излязла е сама. Събирала си е разни билки и е решила да се изкъпе, защото вечерта беше наистина много приятна.
Спомняше си, че беше пил само чашка, но после…Възможно, не изключено беше да е изпил още. Не помнеше, ако се сетеше поне това.
Тройната психиатрична експертиза, установи, че в момента на деянието е бил вменяем и единствено под въздействието на алкохола.
“Голяма ирония. Четири години не бях и помирисвал, а в последната седмица се реших. Сега, не знам, не знам, не знам…В онзи ден пих ли повече от онази чашка. Ако знаех, защо не го знаех със сигурност. Няма ли кой да ми каже, няма ли някой да си признае, че е пил с мен. Искам да разбера, че съм виновен и да си пръсна черепа в стената. Това искам. Няма да го направя. Страхливец съм, голям страхливец. Защо отмениха смъртната ми присъда. Защо. “
Ето, че дойде и нещо което се беше изплъзнало от съдебните психиатри. Червената коса. Червената коса, беше единственото което помнеше от майка си. Единственото, защото беше само на четири години. Сега изби нещо друго, капризно, без хипноза изби по-невероятен начин. Между скандалите, ежедневните, постоянните, крясъците си спомни и как да не си спомни като говореха тихо, за някакво удавено момиче. Когато червенокосото видение изчезна и в къщи стана тихо, дълго време я смяташе за удавена.
Разказа на адвоката си. Получи експертното мнение, че от това нищо няма да излезе. Защитата действаше по други начини, с други способи и накрая постигна успех. Новото съдебно заключение беше убийство по непредпазливост.
Дълго траеше. Ако нещо желаеше, не беше намалената присъда, а да разбере. Да разбере истината, но правосъдието. Не беше способно да отсъди.
Сменяше килиите, разсъждаваше на глас. Отхвърляше мислите. Ту едната, ту другата версия.
Когато чу намалената присъда я прие по-тягостно, отколкото смъртната. Още в същият миг, осъзна, че някой ден ще е извън тези стени, ще бъде навън, че всички тези години в които си е мислил, че всичко вече е свършило, са една голяма измама.
Да бяха го убили като злодей, а не да го доведат до подозрението. До подозрението, в най-тежката вина – че е невинен.
“Слушай какво, приеми го”-мърмореше един от съкилийниците му-“Няма да научиш. Главата ти е разбъркана. Няма да върнеш живота й. Какво значение има! И при двата случая си страдал достатъчно.”
Прав беше, нямаше да й върне живота.
“Хайде, тя, ти е простила. Какво щеше да бъде, да допуснем само, ако ти беше станала жена и цял живот я подлагаш на тормоз. Хайде, знам, че ме мислиш за психар. Ще те излекувам, ще ви венчая…Глупости, а? Та аз съм бил свещеник. Разпопен съм, след като се разбра, че аз убих горския, но…Сега ще ти кажа как. Ще ти я татуирам, да си я имаш на сърцето, ще ви отслужа. Простила ти е, ще видиш. Ще поболи тялото, но по-добре отколкото душата. “
Стори му се кощунствено. И такава композиция направи бивш свещеник. Голо момиче с червени коси на кръст.
Преместиха го в друг затвор. Повечето разсъждаваха сходно с онзи откачалка свещеник.
“Ако ти е за следващо обжалване, премисли го добре, май в това има хляб…”
Само при мисълта за следващо обжалване му призляваше.
“А ако съм виновен. Ако пиян съм решил да отмъстя на хлапачката за дето не вижда в мен мъж.”-мислеше си и изглеждаше реално, а всяка нощ все по-реалистично виждаше картината. Докъде се простираше въображението, откъде започваха истинските спомени никога нямаше да разбере. Червената коса изплуваше над вълните и отново чезнеше. Червената коса на майка му изплуваше в спомена. Момичето в реката май наистина се давеше. Скочи без да се замисли…Изплъзваше се от ръцете му, едва не удави и него…В първите дни когато майка му изчезна си мислеше, че се е удавила. Мислеше си, че хората изчезват само като се удавят…Момичето се бореше, бореше се за живота си и едва не удави него...После лежеше безжизнена. Правеше й изкуствено дишане, ревеше и се смееше, но живота й не се върна както майка му се появи по-късно в живота му…
Стряскаше се.
Не, това са оправдания. Опитва се да се оневини и пред себе си, след като успя да се оневини и пред света.
Но, пък, ако е било така.
Пак беше в карцера.
Биеше се често.
“Абе стига с тая твоя фльорца, не й е била от злато пу…аз хвърлих една, дето не щеше да работи за мен, на питбулите.”
Беше значително по-силен и се биеше като питбул, но не беше полудял.
Бавно връщаше самообладание и си спомняше думите на свещеника – убиец:
“Всеки е венчан за вината си и преди първата брачна нощ, не знае какво ще излезе от цялата работа, а първата брачна нощ за всекиго някой ден ще настъпи. Не я мисли, както ми представи нещата преди дългата нощ, няма да разбереш. Няма. Прости си сам, тя ти е простила.”
Беше вечерта преди Страстната Неделя. Струваше му се, че е със старият ексцентрик някъде навън и чуват камбаните.
Затвори очи за да си представи празника. Не успя. Беше тук. Тук в дупката на своята неясна вина, на порочният затворен кръг.
Хвърляше се овладян от демоничен гняв да я удави.
Хвърляше се объркан и уплашен за живота й и искаше да я спаси.
Червените коси изчезваха…
Засили се към стената. Удари главата си и падна в несвяст.
Когато се опомни кървеше. Не челото, кървеше гърдата над татуировката.
Избърса кръвта и видя празен кръст.
Момичето беше изчезнало.
През дебелите стени чу празничните камбани.
А татуировката му до края на дните му понякога кървеше.

хорър и трилър фантастика