вторник, 10 април 2012 г.

Пътят на болката

                                          
Открих способността си, случайно. Никога не съм предполагал, че я имам. Резервоарът ми се изпразни напълно край едно затънтено селце. Взех сака на рамото и оставих колата отключена. Така смятах да направя където и да беше се случило, а то беше неизбежно. Дори и да имаше бензиностанция, нямах пари в себе си. Имах дрехите на гърба си и още един чифт в сака. В
селото беше оживено, един подпийнал възрастен човек ме подпита накъде така, а отговора не знаех и аз самият и се получи много забавен безсмислен диалог, но съдбата ми се усмихна. Покани ме в дома си. Бабата нямала да има нищо против, щерка му даже сигурно щяла да се радва. На горният етаж имал свободна стая и достатъчно вино, да изкараме до сутринта. Жена му не беше на същото мнение относно гостите, а момичето не можеше да си каже и малкото име. Имаше толкова силно главоболие, че в първият момент си мислех, че е с лицев парализ, тъй беше сгърчено лицето й. Трудно се разбираше, че се опитва да говори членоразделно. От гостоприемният й баща разбрах, че се е случвало често напоследък. Стана ми мило, момичето приличаше на лястовиче. Чернокосо, свито, слабичко, раменете му сгънати напред сякаш се опитваше да затвори тялото си като врати. Много го болеше, почувствах леко хапане по клепачите, това беше болката му. Никога не съм подозирал, че мога да го правя. Вдигнах ръце и започнах да смуча болката, първо ми достави наслада, чувствах я като лека възбуда, задвижи кръвта ми, докосна точки на тялото ми за които съм забравил, че могат и да чувстват, обля ме топлина, но постепенно тръпката се изостри и почувствах болката й. Такава каквато я имаше тя. Не помня остатъка от вечерта. Събудих се в гостната стая на зазоряване. Момичето ме гледаше със страхопочитание, а баща й се опита да ми целуне ръката, но не му позволих. Това беше най-приятната ми вечер от много дни насам. Реших да си тръгвам, но ме помолиха поне да закуся при тях. После от дума на дума се стигна до шиповете на съседката, много мила старица. Не чаках втора покана, ръцете ми трепереха от вълнение като на алкохолик или като наркоман които очакват поредната доза. Обяснимо ми се стори, исках да разбера докъде си простират способностите ми. С момичето може да е било изключение, да сме намерили друга близост. Възможно е феномена да не се повтори. Когато болката от шиповете й ме сряза бях щастлив. Свлякох се на инвалидната количка която понякога ползваше, сълзите ми потекоха, но виждах през тях света светъл. Три часа болката ме тресеше, а после я неутрализирах и в себе си. Вечерта помогнах на фелдшера да извади сачмите от крака на участник в пиянските оргии на ловната хайка. Не ползвахме изобщо упойка, а раната беше дълбока, много дълбока и го чувствах. Чувствах и инфекцията от смазката и изгорелите газове, вдигнах температура. Ловецът изобщо не почувства как се раздели с оловото и се шегуваше, когато припаднах.
На другата сутрин фелдшера ме взе със себе си в съседното село. Каза, че ще си е чисто детски героизъм, но не винаги думите му се хващали и все имало деца които бягали от ваксините, а тетанус никога не е изключен, най-малко пък при тези първобитни условия на живот. Наистина първобитни бяха. Не знаех, че още има такива райони. Дори на всякъде нямаше канализация. Странно, но това ме караше да се чувствам по-добре. Както и болката. Тя ме облекчаваше. Забравях проблемите си и разбрах, че не я поемам заради хората, а заради себе си. Докато изпитвах болка забравях. Не исках и да си спомням, но освен всичко останало се чувствах нужен и поведението ми не приличаше на безцелно бягство. Оказа се, че младият медик е подценил болката. Държах ръка след ръка и децата за пръв път се опитваха да се прередят, а някои съжаляваха, че не могат да минат и втори път под иглата. До десетата инжекция беше забавно, но не ми беше ясно откъде се взеха из това мъртвило толкова много деца. Направи ваксини на цели десет набора. Към петдесетата инжекция едва се държах на краката, а той едва си движеше вече ръката, но се шегуваше с мен.
“Хайде, дръж се като голямо момче. Почерпката довечера е от мен, заслужил си я, а и погледни. Затрогващо е…”
Беше излъгал децата, че се подлагам на болката им заради тяхна рисунка и което не иска да я почувства, да ми нарисува на блоково листче, нещото което харесва най-много в живота си. Направи го с цел да не се пререждат и да не се блъскат, но подаръците им наистина ме правеха по-щастлив отколкото ме правеше и болката от която ги лишавах. Къде щях да пазя тези блокови листчета. Бяха толкова трогателни, толкова детски и чисти. Само ме разстрои този сантимент. Казах да минават по-бързо, че нямам време.
Вечерта изсмуках болките от силни колики при бъбречна криза, а когато отминаха спах като къпан.
Продължих до следващото село сам. Славата ме изпреварваше. Появиха се куци хора, очакваха да ги вдигна от крака, но аз само можех да облекчавам болката. На това не бях способен. Възрастни жени се кръстеха, други ме питаха за свои близък или роднина, ще живее ли, къде е, ще се омъжи ли дъщеря им, ще се разведе ли сина им, ще спре ли да пие зет им…Все неща за които не можех да помогна, но имаше една навехната ръка, един кравар със счупени ребра и едно дете с много лош зъбобол. Не бях вадил зъби, но някак си щях да понеса болката. Импровизирах сам длета от лозарски клещи, стиснах зъби, и понесох болката. Поддържах малко пръст близо до раната, ужасно болеше. В следващото село водата изглежда беше натровена, стоях десетина дни докато минат разтройствата и от този ден нататък спомените ми се губят между болката и вътрешното удовлетворение. Спомням си, че облекчавах страдания от тумори, веднъж спасих през очите ми прерязал си ръката на банцига човек. Нямаше да издържи до пристигането на медицинската помощ. Преди да го качат в линейката побързах да се изнеса. Не исках да се разчувам. Вече отдавна бях забравил от какво бягах и от какво се криех, но не исках и да ми го напомнят. Ако бях станал медийна звезда, това неизбежно щеше да се случи. За това обичах и по пустите райони и малките села, но не следях пътя си. Той сам ме отведе до онзи голям парк в близост до дома от който преди повече от година бях избягал.
Видях вратата на блока да се отваря. Една стройна млада жена с къса светлозелена пола, излезе навън бутайки детска количка. Усмихваше се отнесено. Денят беше много ведър. Искаше ми се да я прегърне. Сигурно и тя го желаеше.
Не го сторих, не се приближих до нея. Нямаше да успея да понеса болката която бях причинил.



диаболо и приказна фантастика

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email