Усмихна ми се докато се разминавахме по
стълбите. Идеше ми още сега да го убия. Противна мазна усмивка. Знаех
за какво използва квартирата която нае и се намираше два етажа над дома
ми. Всеки ден се разминавах с десетки млади с изписани клепачи, с очи
като стъклописи на храм, всевъзможни разцветки, блясък и невиност зад
която надниква не толкова невинната реалност. Не тела, а атически
съновидения наяве. Още като се нанасяше и мъкнеше компютри като, че ли
да обзаведе изчислителен център, предусетих, че работата му не е чиста.
Тези еснафи във входа обаче си заслужаваха подобен съсед, да мрат нещастните им душици от яд, нека ги мачка безсилието, да ги гризе собственото им щърбозъбие, да се отвращават, да им се драйфа от себе си. Ей, това заслужават тези нещастници. Така ги мразя. Надути вени от висене пред шпионките, запотени стъкла на диоптрите от трудоемкото местене на извъгабаритните им мазнини. Деградирали същности, пародии на разумността, ах как ги мразех, а това копеле припечелваше с он лайн, виртуален секс. Иде ми и да го убия и да го разцелувам. Гнусно се живее в гнусните измерения. Излезох от входа и ми се придрайфа от изгорелите газове и физиономии обезобразени от безсмислие. Двама млади с кози бради и погледи разгърнали широко няколкото страници тълковен речник който са използвали, използват и ще използват някога. Колата им се тресеше от високите децибели на нещо което приличаше на музика.
Май сега трябваше да извадя маузера и да стрелям, стрелям, стрелям, за назидание на цялата тълпа. Противни ми бяха тези момчетии, но противен беше и типа с който едва не се сблъсках, а той беше в сако и очила с телени рамки. Приличаше на адвокат или на общинска мижитурка, заслужаваше си куршума, но не бързах. Исках да се насладя на цялата тази гадост, да плувам в морето от гадост, душата ми да повръща, мислите ми да повръщат, да се давя от отвращение и толкова да ми стане отвратително, че чак да ми харесва.
Всеки ден тази улица изнасилва съзнанието ми, отначало го боли, дърпа се, не иска да приеме реалността, не иска да повярва, че е тук, че е попаднало на този перверзен купон, дърпа се опитва се да бяга, но няма къде, вързано е в това тяло, вързано е със собствените си мисловни израстъци. Иска му се да крещи и крещи, но в мен, защото не може да извика така, че да бъде чуто. Стоновете и на другите врящи в казана на безсилието си съзнания са тъй силни, че ще бъде заглушено. Дърпа се, съпротивлява се, а не може. Безсилно е, престава да бъде себе си, прегазено е, строшена му е волята, вендузи се впиват в него и го мляскат и предъвкват слузести усти и защитна реакция преобръща отвращението в наслада. Започва да живее в заблудата си, че обича живота, че много го обича даже и пие с наслада всичко това от което му се повръща. Гледа в болнавата фигура, на ежедневието си изпъстрена с корумпирани ченгета, престъпници, курви, психопати, обезумели наркомани, високопоставени сводници, чиновници и коридори на никъде, улици на безнадежността, срутени мазилки изписани със сексуално съкровени послания, котешки очи, клекнали автомобили, мъже с по-широки от раменете задници и жени с издути отпред джинси, зомбита с агиткярски шалчета, едноокият просяк, който бих го взел да играе ролята на Искариот в моята интерпретация на евангилията, гъзоглавата лелка на билетчетата за градският транспорт, карамеленета усмивка на няколко уважавани бизнесмена с богато съдебно минало, заминало. Ибрикчиите около тях. Лелки, чичковци, хлапета които се блъскат, разминават, премазват, бъркат в джобовете си и мислите. Обикновените потребители на реалността която отдавна са престанали да притежават.
Днес ще убия някого, за назидание.
Без да ми е сторил нищо лично. Освен това, че го има. Заради чувството за естетика.
Маузера си купих със съвсем законно разрешително. Дали да не убия този който ми даде разрешителното? Разбира се, той си го заслужава. Как може да даде разрешително за оръжие на психопат! Ама, че гад, наистина си го заслужава. Знам го къде живее.
Не се качих в автобус. Знаех, че някой така ще ми замирише или ще ме изгледа или ще има папагалска прическа, че ще го застрелям. Пеша ще отида, ще обикалям тъпканите улици, ще търся по-празни, ще бъда по-невидим. Ще се нося тъй, че да не забелязвам никой, ще се крия от погледа си. Усетих, че не мисля, че съм комичен в гнева си, че нямам намерение никого да убивам и че това се повтаря почти всяка вечер. Излизам с явната мисъл, че искам да убия, да се докажа зъл, но съм толкова зъл, че чак не мога да извърша злината си. Омразата ми се самоизяжда и се връщам безсилен и опустял в къщи, даже се и усмихвам или потъвам в някоя книга. Не мога и да плача, иска ми се да строша телевизора, а от него се лее смеха на това което ме е победило, което не съм успял да докосна и нараня. Лее се и ме дави.
Иска ми се да се затворя в някой буркан и да се стилиризирам в собствената си кисела мисъл. Случва се от известно време, но трябва да приключи. Трябва да извърша нещо което е по-отвратително от това което ми се случва, а то е което се случва на повечето. Като всички бях потребител на реалността която беше престанала да е моя.
Хрумна ми да отида в учрежденията. Чува се за съкращения, могат да съкратят и мен, напоследък често боледувам и тази седмица съм в болнични. Да отида и да стрелям по колегите. Стори ми се безвкусно подражание. Може да съм мизантроп, но не съм епигон. Това се е случвало. Даже многократно. Отчаяният верен служител след дългогодишен стаж, не може да понесе мисълта, че е съкратен застрелва шефовете, колегите си, накрая и себе си. Не, не, това си е подражание. Няма естетика.
Усетих, че съм се загубил. Седнах в крайната пейка на един парк. Ръката ми беше в джоба и стискаше пистолета. Влюбена двойка мина покрай мен. Не забелязах, веднага, че са от един пол. Бях готов да използвам пистолета, но се отказах. Ще ме обвинят в дискриминация. Трудно е да убиеш заради самото убийство. Все ще намерят някакви мотиви които нямат общо със самият акт. Това нямаше да направи впечатление на никого. Двамата тропнаха задници на близка пейка. Почувствах се неловко. Побързах да се изнеса, тогава едва не се спънах в едно хленчещо момиче. На възраст ми се стори колкото дъщеря ми. Май беше дрогирана. Не! Вонеше на мастика. Хилеше се, като побъркана. Разправяше как откакто започнали баловете не е отрезняла. Твърде лесна жертва, твърде беззащитна. Извиках и такси. Къде ли лентяйства дъщеря ми! Дали да не убия нея. Няма смисъл, прилича на майка си, а приятелят й е по-решителен от мен. Рано или късно ще го стори.
На две пресечки пред дома ми чух крясъци, ругатни, викове за помощ. Групата от нападателите беше около десетима човека, но аз имах пистолет. Извадих го и се разкрещях, дори не дадох предупредителен изстрел. Жертвата лежеше пронизана в бедрото на земята. Познах го, беше моят комшия с виртуалният бизнес. Стегнах крака му, но не можех да спра кръвта, линейката не идваше.
-Щеше ли да стреляш…-говореше от страх, да спре, продължаваше да губи кръв, какво ме интересуваше този гаден сводник.
-Хайде не говори. –срязах го, кръвта продължаваше да шурти.
Линейката пристигна беше загубил съзнание. Не знам как се озовах в линейката при него.
На всичкото отгоре се оказа, че има АБ-отрицателна, аз също.
Доста кръв бе изгубил, нямаше смисъл да ми обясняват. Стана пред очите ми почти.
Страхлив съм като стане въпрос за здравето ми, но нямаше да го оставя да умре, я.
Противно копеле, нека да живее и да пие цялата тази отврат.
Останах докато дойде в съзнание. Благодареше ми, а аз се наслаждавах с каква радост отвори очи които утре ще видят толкова отвратителни неща. Противен сводник.
Чувствах неземно удоволствие, че направих света по-лош като го спасих. Не трябваше само да ми признава с какво се е занимавал и какво предавали он лайн. Молитви. Тези младежи с порочен вид, всъщност били представители от световна религиозна организация. Извратеното създание говореше истина. Щастлив обясняваше как ще сподели пред цял свят, че Господ, му пратил един добър човек, за да го спаси.
Докато го мислих за сводник ми беше поне малко симпатичен.
“Не е честно. Никак не е честно.”
-Малцина биха го сторили. Ти си свят човек…
“Никак, никак не е честно!”
Дали да не завещая сърцето си на болницата.
Ето това е идея.
Закисках се от задоволство като си представих какви страдания ще изпита човек получил моето сърце.
Едва тогава се почувствах добре и вечерта вече не ми изглеждаше толкова лоша.
Хорър, трилър, социална драма
Тези еснафи във входа обаче си заслужаваха подобен съсед, да мрат нещастните им душици от яд, нека ги мачка безсилието, да ги гризе собственото им щърбозъбие, да се отвращават, да им се драйфа от себе си. Ей, това заслужават тези нещастници. Така ги мразя. Надути вени от висене пред шпионките, запотени стъкла на диоптрите от трудоемкото местене на извъгабаритните им мазнини. Деградирали същности, пародии на разумността, ах как ги мразех, а това копеле припечелваше с он лайн, виртуален секс. Иде ми и да го убия и да го разцелувам. Гнусно се живее в гнусните измерения. Излезох от входа и ми се придрайфа от изгорелите газове и физиономии обезобразени от безсмислие. Двама млади с кози бради и погледи разгърнали широко няколкото страници тълковен речник който са използвали, използват и ще използват някога. Колата им се тресеше от високите децибели на нещо което приличаше на музика.
Май сега трябваше да извадя маузера и да стрелям, стрелям, стрелям, за назидание на цялата тълпа. Противни ми бяха тези момчетии, но противен беше и типа с който едва не се сблъсках, а той беше в сако и очила с телени рамки. Приличаше на адвокат или на общинска мижитурка, заслужаваше си куршума, но не бързах. Исках да се насладя на цялата тази гадост, да плувам в морето от гадост, душата ми да повръща, мислите ми да повръщат, да се давя от отвращение и толкова да ми стане отвратително, че чак да ми харесва.
Всеки ден тази улица изнасилва съзнанието ми, отначало го боли, дърпа се, не иска да приеме реалността, не иска да повярва, че е тук, че е попаднало на този перверзен купон, дърпа се опитва се да бяга, но няма къде, вързано е в това тяло, вързано е със собствените си мисловни израстъци. Иска му се да крещи и крещи, но в мен, защото не може да извика така, че да бъде чуто. Стоновете и на другите врящи в казана на безсилието си съзнания са тъй силни, че ще бъде заглушено. Дърпа се, съпротивлява се, а не може. Безсилно е, престава да бъде себе си, прегазено е, строшена му е волята, вендузи се впиват в него и го мляскат и предъвкват слузести усти и защитна реакция преобръща отвращението в наслада. Започва да живее в заблудата си, че обича живота, че много го обича даже и пие с наслада всичко това от което му се повръща. Гледа в болнавата фигура, на ежедневието си изпъстрена с корумпирани ченгета, престъпници, курви, психопати, обезумели наркомани, високопоставени сводници, чиновници и коридори на никъде, улици на безнадежността, срутени мазилки изписани със сексуално съкровени послания, котешки очи, клекнали автомобили, мъже с по-широки от раменете задници и жени с издути отпред джинси, зомбита с агиткярски шалчета, едноокият просяк, който бих го взел да играе ролята на Искариот в моята интерпретация на евангилията, гъзоглавата лелка на билетчетата за градският транспорт, карамеленета усмивка на няколко уважавани бизнесмена с богато съдебно минало, заминало. Ибрикчиите около тях. Лелки, чичковци, хлапета които се блъскат, разминават, премазват, бъркат в джобовете си и мислите. Обикновените потребители на реалността която отдавна са престанали да притежават.
Днес ще убия някого, за назидание.
Без да ми е сторил нищо лично. Освен това, че го има. Заради чувството за естетика.
Маузера си купих със съвсем законно разрешително. Дали да не убия този който ми даде разрешителното? Разбира се, той си го заслужава. Как може да даде разрешително за оръжие на психопат! Ама, че гад, наистина си го заслужава. Знам го къде живее.
Не се качих в автобус. Знаех, че някой така ще ми замирише или ще ме изгледа или ще има папагалска прическа, че ще го застрелям. Пеша ще отида, ще обикалям тъпканите улици, ще търся по-празни, ще бъда по-невидим. Ще се нося тъй, че да не забелязвам никой, ще се крия от погледа си. Усетих, че не мисля, че съм комичен в гнева си, че нямам намерение никого да убивам и че това се повтаря почти всяка вечер. Излизам с явната мисъл, че искам да убия, да се докажа зъл, но съм толкова зъл, че чак не мога да извърша злината си. Омразата ми се самоизяжда и се връщам безсилен и опустял в къщи, даже се и усмихвам или потъвам в някоя книга. Не мога и да плача, иска ми се да строша телевизора, а от него се лее смеха на това което ме е победило, което не съм успял да докосна и нараня. Лее се и ме дави.
Иска ми се да се затворя в някой буркан и да се стилиризирам в собствената си кисела мисъл. Случва се от известно време, но трябва да приключи. Трябва да извърша нещо което е по-отвратително от това което ми се случва, а то е което се случва на повечето. Като всички бях потребител на реалността която беше престанала да е моя.
Хрумна ми да отида в учрежденията. Чува се за съкращения, могат да съкратят и мен, напоследък често боледувам и тази седмица съм в болнични. Да отида и да стрелям по колегите. Стори ми се безвкусно подражание. Може да съм мизантроп, но не съм епигон. Това се е случвало. Даже многократно. Отчаяният верен служител след дългогодишен стаж, не може да понесе мисълта, че е съкратен застрелва шефовете, колегите си, накрая и себе си. Не, не, това си е подражание. Няма естетика.
Усетих, че съм се загубил. Седнах в крайната пейка на един парк. Ръката ми беше в джоба и стискаше пистолета. Влюбена двойка мина покрай мен. Не забелязах, веднага, че са от един пол. Бях готов да използвам пистолета, но се отказах. Ще ме обвинят в дискриминация. Трудно е да убиеш заради самото убийство. Все ще намерят някакви мотиви които нямат общо със самият акт. Това нямаше да направи впечатление на никого. Двамата тропнаха задници на близка пейка. Почувствах се неловко. Побързах да се изнеса, тогава едва не се спънах в едно хленчещо момиче. На възраст ми се стори колкото дъщеря ми. Май беше дрогирана. Не! Вонеше на мастика. Хилеше се, като побъркана. Разправяше как откакто започнали баловете не е отрезняла. Твърде лесна жертва, твърде беззащитна. Извиках и такси. Къде ли лентяйства дъщеря ми! Дали да не убия нея. Няма смисъл, прилича на майка си, а приятелят й е по-решителен от мен. Рано или късно ще го стори.
На две пресечки пред дома ми чух крясъци, ругатни, викове за помощ. Групата от нападателите беше около десетима човека, но аз имах пистолет. Извадих го и се разкрещях, дори не дадох предупредителен изстрел. Жертвата лежеше пронизана в бедрото на земята. Познах го, беше моят комшия с виртуалният бизнес. Стегнах крака му, но не можех да спра кръвта, линейката не идваше.
-Щеше ли да стреляш…-говореше от страх, да спре, продължаваше да губи кръв, какво ме интересуваше този гаден сводник.
-Хайде не говори. –срязах го, кръвта продължаваше да шурти.
Линейката пристигна беше загубил съзнание. Не знам как се озовах в линейката при него.
На всичкото отгоре се оказа, че има АБ-отрицателна, аз също.
Доста кръв бе изгубил, нямаше смисъл да ми обясняват. Стана пред очите ми почти.
Страхлив съм като стане въпрос за здравето ми, но нямаше да го оставя да умре, я.
Противно копеле, нека да живее и да пие цялата тази отврат.
Останах докато дойде в съзнание. Благодареше ми, а аз се наслаждавах с каква радост отвори очи които утре ще видят толкова отвратителни неща. Противен сводник.
Чувствах неземно удоволствие, че направих света по-лош като го спасих. Не трябваше само да ми признава с какво се е занимавал и какво предавали он лайн. Молитви. Тези младежи с порочен вид, всъщност били представители от световна религиозна организация. Извратеното създание говореше истина. Щастлив обясняваше как ще сподели пред цял свят, че Господ, му пратил един добър човек, за да го спаси.
Докато го мислих за сводник ми беше поне малко симпатичен.
“Не е честно. Никак не е честно.”
-Малцина биха го сторили. Ти си свят човек…
“Никак, никак не е честно!”
Дали да не завещая сърцето си на болницата.
Ето това е идея.
Закисках се от задоволство като си представих какви страдания ще изпита човек получил моето сърце.
Едва тогава се почувствах добре и вечерта вече не ми изглеждаше толкова лоша.
Хорър, трилър, социална драма
Няма коментари:
Публикуване на коментар