Човекът със стъклената сянка

Една сутрин реших, че имам стъклена сянка. Сигурно блещуканията на росата й предаваха очарователното чувство на крехкост което създава стъклото. Зазоряваше, лъчите падаха полегато и сянката ми беше дълга, побоях се да не я ударя при завоите в стена или бордюр, следвах я много внимателно, движех я бавно и предпазливо. Играта ме увлече и изпитвах усещането, че нося много скъп и чуплив материал. Обиколих от далече улиците по които очаквах буен наплив от хора, колкото и да си удължавах пътя преминах далеч от шосетата по които преминаваха коли и забравих, че закъснявам за работа, дори забравих, че имам задължения.
Обсебен от мисълта да опазя ценият си товар, пресмятах всяка крачка, осмислях я дълго, съпоставях я с други по-удачни и по-безопасни които бих могъл да направя, взимах добре пресметнати решения и постепенно забравях накъде съм тръгнал, но с издигането на слънцето с все по-косите му лъчи, сянката ми се смали, стана по-удобна за носене и освободи достатъчно мисълта ми, за да мога да си припомня посоката. Нямах неприятности, случва се някой да закъснее, с мен не беше често, може да се каже, че бяха редки изключения. Тук се освободих от товара си напълно. Прозорците бяха замъглени, опушени, от повечето висяха щори, мъдреха се рошави саксии, моливници и счупени принтери по вътрешните первази, а по ненаплютите от мухите места се кокориха глупави стикери. Не навлизаше много светлина, а от електрическата сянката ми изглеждаше съвсем обикновена. Изпитах усещането, че тук нямам сянка, защото сам съм сянка. И наистина, работех в деловодство наподобаващо приливна вълна, задължението ми не беше да свърша работа, защото това беше като сърфист, да укроти крайбрежни вълни. Трябваше да се държа на гребена на вълната, нищо повече. Помислих си, че за улеснение съм си оставил човека от вън и аз-сянката върша това което трябваше да прави той. Или по-вероятно е, някоя сутрин да не му се е влизало, толкова да не му се е влизало, че въпреки противоречията с всяка земна логика да не е влязъл. Защо противоречие ли, тук има чувство за сигурност, защитен е от омърляните прозорци и щорите, предпазен е от външният свят, както душата му е предпазена под заприличалите на учрежденски прозорци очи. Той има дълъг стаж тук, тук е протекла по-голяма част от живота му, целият му съзнателен живот, ако трябва да сме обективни. Не е бил възрастен извън тези и подобни на тези кутийки, извън тези и подобни на тези прозорци с лоша видимост. Тук начерта основните пунктове на житейската си карта, от служебен телефон тук, уговори срещата за вечеря с момичето за което по-късно се ожени и още докато въртеше първобитната шайба на телефона, знаеше, че това ще се случи. По коридорите и канцелариите имаше едно особено чувство за яснота, нещата се движеха законосъобразно, всичко можеше да се изчисли, макар и по-сложни формули и невинаги съвсем точно, често уравнение с две и повече решения, но все пак подчинено на логиката която съвсем се размиваше навън. Не можеше да се каже, че е щастлив тук, но не беше нещастен, но най-важното беше, че се чувстваше защитен и уверен в себе си. Нямаше причини да не влезе и все пак си помислих, че някоя сутрин незнайно защо, някоя незнайна губеща се в близко или по-далечно минало е решил да не влезе, а сянката му тоест аз е влязла вместо него. Ако е станало наистина нямаше кой да забележи. Тук и без друго беше сянка, сянката която хвърля едно тяло по своя път, сянка на амбициите и способностите, на качествените си притежания. Дали под служителят стои или не човек не би могло да бъде забелязано. 
Нямам причини за тази горчива самоирония. Какво ми става? И защо толкова внимавах да не си счупя сянката? Защо ми се стори толкова скъпа? Махмурлук. Възможно е, не съм пил повече от обичайното, а количествата алкохол които си позволявам не са големи. Едър мъж съм, със силен организъм и съм сигурен, че мога да погълна далеч по-големи. Пия обаче умерено, всичко върша умерено, имам си по един особено мързелив тибетски лама във всеки един свой орган и той се грижи организма ми да е мъдър. Не позволява излишества. Все пак, махмурлука е възможен, махмурлука не е само алкохол, а е…емоционално-органична паяжина от условности и абсурдици вечерта когато съзнанието е твърде уморено и отегчено от себе си, за да бъде съвсем разумно. Отпуща му конците, езика се развързва и разплита всевъзможни словесни енигми, краката олекват и желаят танци, душата още глътка високоградусува истина, очите придобиват изострено светоусещане, мелодиите повече опияняват от алкохола, а парфюмите пробуждат неподозирани желания с привкус на възможни бъдещи неприятности. Сутринта разумното е влязло в релси и спомените от предишната вечер приличат на преживявания на друг, малко му завиждаш, но повече си уплашен от поведението му, душата ти се крие като мишле и не иска да си припомни повече от случките. Какво е това, ако не махмурлук, макар и да не си се напил до безсъзнание. 
Снощи не ми се е случило нищо особено, но в някои от часовете като, че ли в съзнанието ми настъпиха изменения. Аз бях, моята мисъл, а в същото време аз не бях в своята мисъл. Тя изхождаше от мен, но нямаше нищо общо по-нататък с произхода си. Не присъствах в нея, чужд и бях, не отвратителен, нито отблъснат от нея, а напълно неясен, неидентифициран летящ обект, хипотетично допуснат, но с недоказана правдоподобност. Мисълта ми се вихреше и се отдалечаваше от мен, преминаваше в далечни от мен и живота ми стойности. Имаше някакво африканско дете със слаби, много слаби крачета което чукаше с дървени палки по ребрата на изсъхнал, отдавна издъхнал звяр. Мелодията изпълнена с хаотизъм и обобщения, грабваше душата и я разтваряше в жужащите ситни мушици и душният въздух. Далече, далече от него я чуваха в някаква дупка, приличаше на изоставено метро, в близост до някои от световните мегалополиси млади хора, но не знаеха, че я чуват. Момичето се унасяше, блузката му се беше залепила от засъхващата семена течност по гърдите, а в просъницата й се струваше, че са устни на дете което току що е родила. Съзнаваше ясно, че това е невъзможно, но искаше да вярва още малко, че това не е сън. Лицата и на двамата не бяха много чисти, изглеждаха уморени от безсъние, сковани от тревога, но по повърхността им бе изписано едно спокойствие каквото не виждах в огледалото, защото те чуваха мелодията излизаща от ребрата на загиналият звяр, а аз се криех зад мръсни прозорци в учреждение. Въображаемите ми герои бяха по-близки до моето собствено мислене, отколкото аз. Не разбирах, но тъй обяснимият ми, реален и изграден последователно, с пот и търпение живот по проектите на ползотворното се оказа по-малко стойностен за мисълта ми отколкото едно хипотетично гладуващо дете и двама отчаяни скитници. Те бяха обясними - аз не и тяхното съществуване изглеждаше далеч по-естествено и вероятно отколкото моето. Наругах ги наум и ги изгоних най-позорно от мисълта си, но тя съвсем се развихри, отпусна юзди, разкопча корсет и може да се каже, че вечерта бе приятна и безсмислена. Не вдигах телефона, знаех, че е любовника на дъщеря ми, с две години по-възрастен от мен, учител по актьорско майсторство или нещо подобно, май лъжеше, няма значение, нямах намерение да го убивам. Не ми е подвластна, голяма е, а жена ми е твърде дебела да я ревнувам или вече отдавна не ревнувах и нямаше общо с килограмите й. Исках да чуя само мелодията която чернокожото момче свиреше по мъртвият звяр превърнал се в ударен инструмент. Реших, че чернокожото момче съм аз самият, а мъртвият звяр са собствените ми страхове от несигурността. Джунглата ми се струваше вече безопасна с моят ударен инструмент. А кои бяха младите скитници намерили прибежище в метрото? Няма значение…
Още мислех за това когато ми се стори, че имам сянка от стъкло и реших да бъда много внимателен. Махмурлук, чист махмурлук. Вече, честно, чувствам се по-добре. Преминах два-три особено високи гребена бумащина, идва края на работният ден. Ако наистина имам някакви способности и отделям човека от сянката си, значи сянката ми се справя доста добре. Какво ли пък прави човека в това време, заглежда се в стегнатото дупе на млада сервитьорка или остри слух да дочуе мелодия свирена по ребрата на мъртъв звяр, храни гълъбчетата в мрака или търси дупка в земята и вход към изоставено метро. Сигурно не му липсва сянката, защото с нея изчезва и страха, че тъй крехкото му чувство за сигурност в живота може да бъде счупено. Знам ли, ако съм само сянката му. Пак се отнесох. Време е да тръгвам…Някаква криза на възрастта ме гони и това си е…
Настъпи апокалипсиса. Земята се разтвори. Ушите ми престанаха да чувстват. Всичко притъмня. Май преди това видях огнени конници, не ги преброих да видя дали са четирима. Сърцето ми излетя през гърлото, бездни под очните ями глътнаха зрението ми. Главата ми кървеше…Бавно осъзнавах какво се е случило. Сред крясъци и полицейски сирени не можех да дойда на себе си. Трябваше ми малко време за да разбера, че съм жив. Стоях пред вратите на институцията ни. Пожарни коли пръскаха с маркучи, полицай ме дърпаше за ръката, а аз му говорих някакви глупости и мислех за документите. Жалко за цялата работа. После си помислих, че може и да има жертви, но май нямаше. При всички случаи взривът беше умишлен. Дочух достатъчно за да разбера. Атентат, вероятно дело на психопат. Всички ни мразеха, но като олицетворение на институцията, сред нас имаше корумпирани, но нищо не мотивираше достатъчно подобна проява. Луд, луд е поставил взривните механизми. Погледнах тъжно към прозореца на моят кабинет, бе изхвръкнал с черчеветата. Сигурно нищо вътре не беше останало. Цялата сграда нямаше празно стъкло. Работата ставаше дебела, не знам какви са пораженията, но сигурно са пострадали и документи. Кръвта по главата ми, беше спряла да тече. Погледнах пак към прозореца. Ако бях останал някоя минута още и най-вероятно щях да съм мъртъв. Ударната вълна е била много силна. Търках челото си, имах слабо главоболие, а и нещо ме озадачаваше. Последният ми спомен беше в кабинета. Не помня да съм го напускал. 
Какви ми минават! Сигурно имам мозъчно сътресение. Помислих си, че последният ми спомен от канцеларията е на сянката ми, на стъклената ми сянка, а аз – човекът съм я чакал пред вратата когато се е случило. Тя е останало в кабинета ми…
Засмях се, но ми се гадеше. И главата по-силно ме болеше. Много, много е вероятно да имам мозъчно сътресение и трябва да потърся медицинска помощ.
Не го направих, а дълго се въртях из руините.
На сутринта когато чистачката влезе в моя кабинет я помолих горещо. Отстъпи метлата и лопатата. Сам пометох натрошените стъкла и ги изхвърлих в боклука.
Като обърнах и последната лопата. При звъна на падащите стъкла, почувствах силна тревога и възторг от чувството за свобода.